Коя е най-голямата волейболна сила в Европа в 21 век? Бедната и талантлива Сърбия рамо до рамо с два гиганта

Сърбия прави чудеса в този спорт, а е трудно да се обясни как успява в това

Добре дошли в... Страната на волейбола?

Да, Сърбия е страната на волейбола когато се съберат някои неща. Волейболна супер сила е. Би било грях към тези момчета и девойки, които носят екипа на националния отбор да се каже, че това не е страна на волейбола. И баскетбола и някои други спортове, подразбира се. Но Сърбия наистина е волейболно чудо на картата на света.

Въпреки че има едно от най-слабите първенства което от години неудържимо тъне. Въпреки че пет от шест клуба този сезон се отказаха от европейските турнири заради финансовата ситуация. Въпреки че шампионът по същата причина премина да играе във второразредната Купа ЦЕВ. Въпреки че нямаме волейболен център, нито къща, нито зала само за волейбол. Въпреки че младежките категории бележат все по-лоши резултати. Въпреки че най-добрите треньори и играчи отдавна са "запалили навън".

Спечелването на европейската титла отстрана на нашите волейболисти върна този спорт отново във вниманието на обществеността и сферата на интерес на привържениците. Подценяването на волейбола като спорт в Сърбия присъства в по-широката аудитория, която обикновено се включва да следи турнири от полуфинала или финала. Все пак, колкото и лаиците да се опитват да докажат, че това е нещо странично, глобалните тенденции говорят друго.

Става дума за един от най-популярните спортове в света, на глобално ниво популярен като хандбала, водната топка и още няколко спорта заедно.

Според класирането на Световен Атлас, който пресмята привърженическата база, волейболът се намира на пето място с база от 900 000 000 запалянковци. Пред него са недосегаемият футбол, крикет, хокей на трева и тенис. Зад него са баскетбол, бейзбол, ръгби, голф... Разбира се, този списък е така най-вече заради географското разделение на държави в които определен спорт се практикува. Волейболът се играе в държави като Китай, Бразилия, Америка, Русия, Турция, по-голямата част от Европа и Далечния Изток, оттук и преценката за такава запалянковска база.

Според класирането на сайта Sportsshow, който взима предвид 15 критерия (глобалната база привърженици, брой ТВ зрители, стойност на ТВ договорите за правата на излъчване, популярността в интернет, присъствието в социалните мрежи, брой професионални първенства, брой професионални спортисти, средни заплати на професионалните спортисти и т.н. ...), волейболът е на десето място сред най-популярните спортове в света. Футболът убедително е пръв, следват баскетбол, крикет, тенис, атлетика, ръгби, Формула 1, бокс, хокей на лед и тогава волейбол. По-популярен от голф, бейзбол, американски футбол, ММА... Далеч, далеч назад са хандбала и водната топка. Например, с волейбол в Америка се занимават повече спортисти отколкото с американски футбол.

В такъв спорт, който продължава да няма заслужения рейтинг и статус в Сърбия, нашата страна израсна в супер сила. Въпреки че футболът и баскетбола са по-популярни, въпреки че водната топка е по-трофейна, в нито един спорт Сърбия не е успешна в мъжката и женската конкуренция както във волейбола. А нито един спорт не е така популярен в двете конкуренции на планетата както е волейболът. Дори и футболът.

Основите на успеха на сръбския волейбол постави някогашният успешен волейболист, треньор, функционер и от 1992 година президент на Съюза, Александър Боричич. От неговото идване начело на федерацията започват успехите и идва първия медал на волейболистите от ЕП в Атина през 1995 година, след това и първия олимпийски, па световен медал и като корона на всичко златото в Сидни. Когато мъжкият волейбол придоби статус на успешен и значим спорт в нашата страна, започна да се развива и женският и дойдоха първите медали от СП през 2006 година.

Разбира се, не беше Боричич този, който забиваше, блокираше, сервираше... Той имаше идея, визия и добри сътрудници. Още по-големи са заслугите на хиляди треньори, учители и специалисти, които в предходните 20 и кусур години учиха на волейбол децата из Сърбия, Република Сръбска, Черна гора... А разбира се, най-големите заслуги са на тези деца, които израснаха във феноменални спортисти и световни звезди на този спорт.

Когато се смятат медалите в този век, съответно непълни две десетилетия, Сърбия (някога Югославия и съюз с Черна гора чийто принос тогава беше пренебрежителен) се позиционира като волейболна супер сила.

Сърбия обедини европейското злато в мъжката и женската конкуренция. Такъв подвиг в този век до онзи ден беше виждан само два пъти. В това успя Сърбия през 2011 година и Русия през 2013 година. Съответно, нищо не се случва случайно, това наистина е място на което растат волейболни чудеса.

А тъй като поводът са европейски злата, можем да направим паралел с останалите волейболни сили в Европа.

Смятайки медалите от триото най-големи турнири (Олимпийски игри, световни и европейски първенства), Сърбия е рамо да рамо с Италия и Русия. Гигантите в този спорт! Световната лига (или Лига на нациите) не сме смятали заради всичко в което се превърна в последните години.

Като съберем медалите на волейболистите и волейболистките, Сърбия има общо 15 от триото най-големи турнири. От тях има седем златни и само два загубени финала. И пет четвърти места, съответно изгубени шансове за медал.

---

СЪРБИЯ 7 (златни) + 2 (сребърни) + 6 (бронзови) = 15 медала

Волейболистките 4+2+2

ОЛИМПИЙСКИ ИГРИ: не участва (2004), 1/4-финали (2008), групова фаза (2012), сребърни медали (2016)

СВЕТОВНИ ПЪРВЕНСТВА: не участват (2002), бронзов медал (2006), втора фаза (2010), втора фаза (2014), златен медал (2018)

ЕВРОПЕЙСКИ ПЪРВЕНСТВА: не участват (2001), групова фаза (2003), групова фаза (2005), сребърни медали (2007), 1/4-финали (2009), златни медали (2011), четвърто място (2013), бронзови медали (2015), златни медали (2017), златни медали (2019)

Волейболистите 3+0+4

ОЛИМПИЙСКИ ИГРИ: 1/4-финали (2004), 1/4-финали (2008), група (2012), не участват (2016)

СВЕТОВНИ ПЪРВЕНСТВА: четвърто място (2002), четвърто място (2006), бронзов медал (2010), втора фаза (2014), четвърто място (2018)

ЕВРОПЕЙСКИ ПЪРВЕНСТВА: златни медали (2001), четвърто място (2003), бронзови медали (2005), бронзови медали (2007), втори кръг (2009), златни медали (2011), бронзови медали (2013), 1/4-финали (2015), бронзови медали (2017), златни медали (2019)

---

ИТАЛИЯ 5+8+3 (16)

Италия има един медал повече. Но и два златни медала по-малко. Италианският волейбол през този век има същия брой олимпийски медали като сръбския - един. Общо имат повече сребърни, съответно повече пъти са били във финали на всички турнири. Имат същия брой четвърти места като Сърбия. А става дума за държава с най-силното първенство за волейболисти и едно от двете най-силни за волейболистки. В Италия играят клубове с милионни бюджети, най-добрите състезатели и състезателки печелят над милион евро на сезон, Съюзът е направил от младите националки клуб, който се състезава в Серия А като отбор за развитие. Италия влага големи пари и обръща голямо внимание на волейбола. Там играят и нашите най-добри волейболисти Атанасиевич, Лисинац, Подрашчанин, Ковачевич, някои от най-добрите волейболистки като Стефана Велькович. И въпреки всичко това, Италия трябва да натурализира кубинци, руснаци, българи, африканци...

Волейболистките 3+5+2

ОЛИМПИЙСКИ ИГРИ: сребърни медали (2004), четвърто място (2008), бронзови медали (2012), сребърни медали (2016)

СВЕТОВНИ ПЪРВЕНСТВА: златни медали (2002), четвърто място (2006), групова фаза (2010), четвърто място (2014), сребърни медали (2018)

ЕВРОПЕЙСКИ ПЪРВЕНСТВА: сребърни медали (2001), 1/4-финали (2003), сребърни медали (2005), златни медали (2007), златни медали (2009), четвърто място (2011), 1/4-финали (2013), 1/4-финали (2015), 1/4-финали (2017), бронзови медали (2019)

Волейболистите 2+3+1

ОЛИМПИЙСКИ ИГРИ: 1/4-финали (2004), 1/4-финали (2008), 1/4-финали (2012), 1/4-финали (2016)

СВЕТОВНИ ПЪРВЕНСТВА: 1/4-финали (2002), 1/4-финали (2006), четвърто място (2010), 1/8-финали (2014), 1/4-финали (2018)

ЕВРОПЕЙСКИ ПЪРВЕНСТВА: сребърни медали (2001), златни медали (2003), златни медали (2005), 1/4-финали (2007), 1/8-финали (2009), сребърни медали (2011), сребърни медали (2013), бронзови медали (2015), 1/4-финали (2017), 1/4-финали (2019)

---

РУСИЯ 8+1+6 (15)

Русия има еднакъв брой медали от големи турнири през този век като Сърбия. А става дума за волейболна сила номер едно в историята на Стария континент. Спортът отглеждан в Съветския съюз продължи да се развива и в Русия като независима държава. Руснаците имат еднакво добри мъжки и женски волейболни селекции. Имат силно първенство и в двете конкуренции, имат клубове като Зенит, които години властват в Европа благодарение на яките домашни сили, най-добрите чужденци и огромни бюджети. Русия има повече златни медали от Сърбия, но й липсва световна титла при волейболистите, олимпийска при жените... Ето колко е трудно да се спечелят някои титли. Руските селекции са редовни участници на най-големите турнири, не са пропуснали нито едно в този век и това може би ги поставя на пиедестала най-голямата европейска волейболна сила.

Волейболистки 5+1+3

ОЛИМПИЙСКИ ИГРИ: сребърни медали (2004), 1/4-финали (2008), 1/4-финали (2012), 1/4-финали (2016)

СВЕТОВНИ ПЪРВЕНСТВА: бронзови медали (2002), златни медали (2006), златни медали (2010), 1/4-финали (2014), 1/4-финали (2018)

ЕВРОПЕЙСКИ ПЪРВЕНСТВА: златни медали (2001), 1/4-финали (2003), бронзови медали (2005), бронзови медали (2007), 1/4-финали (2009), 1/4-финали (2011), златни медали (2013), златни медали (2015), 1/4-финали (2017), 1/4-финали (2019)

Волейболистите 3+3+3

ОЛИМПИЙСКИ ИГРИ: бронзови медали (2004), бронзови медали (2008), златни медали (2012), четвърто място (2016)

СВЕТОВНИ ПЪРВЕНСТВА: сребърни медали (2002), 1/4-финали (2006), 1/4-финали (2010), 1/4-финали (2014), 1/4-финали (2018)

ЕВРОПЕЙСКИ ПЪРВЕНСТВА: четвърто място (2001), бронзови медали (2003), сребърни медали (2005), сребърни медали (2007), четвърто място (2009), четвърто място (2011), златни медали (2013), 1/4-финали (2015), златни медали (2017), 1/4-финали (2019)

---

ПОЛША 5+1+3 (9)

Накрая, тук е и Полша като четвърта волейболна сила в Европа. Държава в която волейболистите имат статус на супер звезди. В която като на шега се събират 65 000 на футболен стадион да гледат волейболен мач. Полша също така инвестира много, има силни клубове, не са на нивото на италианските, руските и турските, но специална галактика за сръбските. Та и такава Полша има шест медала по-малко от Сърбия през този век. Дори се случва да не може да се класира на някои турнири.

Волейболистките 2+0+1

ОЛИМПИЙСКИ ИГРИ: не участват (2004), групова фаза (2008), не участват (2012), не участват (2016)

СВЕТОВНИ ПЪРВЕНСТВА: групова фаза (2002), групова фаза (2006), групова фаза (2010), не участват (2014), не участват (2018)

ЕВРОПЕЙСКИ ПЪРВЕНСТВА: групова фаза (2001), златни медали (2003), златни медали (2005), четвърто място (2007), бронзови медали (2009), 1/4-финали (2011), 1/8-финали (2013), 1/4-финали (2015), 1/8-финали (2017), четвърто място (2019)

Волейболистите 3+1+2

ОЛИМПИЙСКИ ИГРИ: 1/4-финали (2004), 1/4-финали (2008), 1/4-финали (2012), 1/4-финали (2016)

СВЕТОВНИ ПЪРВЕНСТВА: групова фаза (2002), сребърни медали (2006), 1/8-финали (2010), златни медали (2014), златни медали (2018)

ЕВРОПЕЙСКИ ПЪРВЕНСТВА: 1/4-финали (2001), 1/4-финали (2003), 1/4-финали (2005), 1/8-финали (2007), златни медали (2009), бронзови медали (2011), 1/8-финали (2013), 1/4-финали (2015), 1/8-финали (2017), бронзови медали (2019)

---

Феноменът сръбски волейбол наистина е трудно да се обясни. И трябва да се наслаждаваме на него. Да му се отдаде признанието което заслужава. Но трябва и навреме да се направи всичко волейболът никога да не падне на нивото на нещастния хандбал, който е унищожен до основи.

Преди осем години имахме същото лято във волейбола. Сърбия взе европейските злата и в двете конкуренции, всичко беше чудесно и приказно няколко дни, всички празнуваха, даваха се крупни обещания... И нищо от тях не се реализира. От тази 2011 година нищо не се е променило. Волейболът остана на същия статус, който имаше.

Чист талант на играчите и работата на добри треньори оставиха сръбският волейбол във върха. Ситуацията в клубния волейбол днес е още по-лоша, а от тези клубове Сърбия ще трябва да черпи наследници на Бата, Тияна, Урош, Мая, Марко, Стефана, Бранкица... Би било хубаво сега да успее да се задвижи нещо и от някои обещания и речи да се мине към дела. Стотици и хиляди деца това лято са "заразени" с волейбола. Трябва да им се създадат условия, треньори и клубове да продължат традицията и да задържат Сърбия в самия връх на световния волейбол, а може би и да я вдигнат на пиедестала като сила номер едно.

Автор: Александър Глигорич

Водопроводчици и дървосекачи. Само 5 млн са, покориха планетата на Игрите, а на спортистите не дават пари а...

Когато ги питате "Как?! Каква е тайната на вашия успех?", след като са надминали всички други държави на света на току що завършилите Зимни олимпийски игри, норвежците с усмивка ви казват "Сняг". А са надминали целия остатък от планетата, въпреки че тяхната държава има само 5,2 милиона жители.

В Норвегия, от бюджета, за целия тамошен спорт се отделят едва 15,5 милиона евро. Това "едва" е дума, която е употребена, защото само Великобритания за своите олимпийци, които се състезаваха в Пьончан е похарчила 32,13 милиона евро. Норвежците за целия спорт в своята държава отделят по-малко от половината от онова което британците са дали на своите зимни олимпийци. А накрая, 14 златни, 14 сребърни и 11 бронзови медала в Южна Корея за норвежките спортисти, а като вече споменаваме Великобритания, тя завърши турнира с едно злато и четири бронза, въпреки че има далеч по-голяма база - чак 65,6 милиона жители.

И, в какво е, наистина, тайната на норвежкия успех?

Техният шеф на делегацията в Пьончан, Торе Йовребьо, разкрива, че отборът е съставен от толкова обикновени хора, че на мнозина е чудно като чуят, че става въпрос за олимпийци, които са, всъщност, водопроводчици, дървосекачи, учители...

Те, при това, не получават пари от държавата за своите спортни успехи на международната сцена. Дори и за медали на Олимпийските игри.

Всъщност, получават само обувки, които са боядисани така че да приличат на златни обувки. И, с това, получават и по - торта.

А как в Пьончан блестели във всички дисциплини (14 медала са спечелили в крос кънтри, седем в алпийските ски, шест в биатлона, пет в ски скоковете, четири в бързото пързаляне с кънки, а по един от свободния стил ски, северната комбинация и кърлинга), официалните лица на норвежкия спорт са се озовали в проблем - не са имали достатъчно церемониални "златни обувки" за церемонията по връчването на отличията.

Йовребьо в разговор за Би Би Си, изтъкна че норвежките скиори провеждат заедно 250 дни годишно. Играят карти, правят пейки, а бронзовият медалист в супер слалома Киетил Янсруд разкрива и едно правило: "Няма кретени в отбора".

Спечелването на медали тази седмица ще се отпразнува скромно в Осло, а когато шефът на тяхната делегация в Пьончан наистина попитате какво стои зад техния успех, той наистина казва - сняг.

"Ние се гордеем, но не се хвалим. Това е много важно да се изтъкне, защото... Така го правим ние в Норвегия. Спечелените медали са едно, но за нас това е второстепенно нещо. Най-важното е да се забавляваме през цялото време, както и това да сме били и останали - приятели", рецептата, която Торе Йовребьо разкрива след жетвата медали на Зимните олимпийски игри в Южна Корея.

Тайната не е само в снега и приятелството. Не е, изобщо. Норвежците са нацията, която най-много се посвещава на спорта в Европа - всеки тренира нещо или танцува 13 минути всеки ден. Тази малка по население държава - има чак 11 000 спортни клуба в които е абсолютно забранено каквото и да е сравняване или класиране на деца по-малки от 13 години. Развоят на тялото и духа е на първо място, а останалите места, каквито и да било места, в класирането или в отбора... не са важни.

В Норвегия чак 93% от малчуганите се занимават с някакъв вид спорт и - това е напълно достатъчна информация за край на тези тема "Как да покориш планетата на Игрите?". Лесно, ако съществува система. Накрая само идва тортата.

Автор: Дарко Николич

Шампионът от калта: Антъни Джошуа - от улични шамари до световния връх

Антъни Джошуа (27) по брутален начин нокаутира Владимир Кличко. Допреди няколко години Джошуа е бил по-близо до влизане в затвора отколкото до боксовия трон и спечелените милиони... Британецът с нигерийски произход, както и по-голямата част (не само тъмнокожи) боксьори, има турбулентно минало, а едва напълни 27 години...

С името Антъни Олувафеми Оласени Джошуа е роден на 15 октомври 1989 година в Уотфорд, майка му е нигерийка, баща му от смесен брак между нигериец и ирландка. Част от детството си прекарва в Нигерия, а семейството се връща във Великобритания заради неговото образование.

За бокса като дете не е размислял, бил е луд по футбола и шаха. Бил е един от даровитите шахматисти, но любовта към дъската не се задържала дълго. Пробвал се е и като атлет, на 100 метра в гимназията е постигнал резултат 11,6 секунди, но момчето което приятелите наричат Феми (съкратено от средното име) искало нещо по-вълнуващо...

Посветил се на футбола, но не можел да обуздае темперамента си. На един мач е изгубил контрол след малко по-грубо влизане на противник...

"Хванах го за врата и го хвърлих", припомня си този немил случай световният шампион и продължава:

"Отлетя като перце. Не бях наясно със силата си. А и той падна лошо..."

Освен червения картон идва и обвинение в тежка телесна повреда!

"В съда ме обявиха за виновен и ми поставиха гривна за електронно следене", разкрива Джошуа.

Неволите продължили. На улиците на Уотфорд през тези години имало всичко, боеве, кражби, заплахи, бягства от полицията и социалните работници... Бъдещето на момчето на 16 години не било светло, шансът да се измъкне минимален.

"Всичко беше наред като бях вкъщи с мама, тя е много строга, опитваше да въведе дисциплина... Но, щом излизах на улицата започваха неволите. В Уотфорд просто е така, хората провокират, сблъсъците започват заради дребни неща, а полицията едва чака", оправдава се Джошуа.

В началото на 2006 година влиза в света на бокса. Неговият братовчед Бен Илейеми, днес също успешен професионален боксьор, го завел в местния клуб и го упътил как излишъкът енергия и невероятна сила да канализира чрез бокс. Джошуа бързо напреднал, но не можел да побегне от неволите.

Така заради участие в улично сбиване през 2009 година завършил в затвора за 14 дни, а след това се примирил и напълно се отдал на бокса. Помогнало му, че бил осъден на домашен арест, не можел да излиза от осем вечерта до шест сутринта, трябвало всеки втори ден да се явява в полицията. Едно от условията да не завърши в истинския затвор било да се запише в училище и да изучи занаят. Избрал зидарско училище и отново напълно се посветил на тренировки.

Бил толкова добър, че през 2010 година е избран в английския национален отбор, който се подготвял за участие на Олимпийските игри в Лондон. Още тогава треньорите видели неограничения потенциал, чудесната комбинация от телесна структура, невероятна сила и издръжливост за неговите години.

Когато изглеждало, че Антъни Джошуа без проблеми ще успее да се класира за Олимпийските игри се намесила полицията. Преди края на 2010 г полицай го спрял заради превишена скорост, а без значение, че бил в анцуг на британския национален отбор му направили претърсване на автомобила. Намерили са марихуана! Отново съд, сега без ефективна присъда, но с година условна и 100 часа общественополезен труд. Изхвърлен е от националния отбор...

"Сега като мисля за това, трябва да призная, че ми е драго, че се случи така. Това ме пробуди, извади ме от състоянието в което тогава се намирах. Насочи ме в положителна посока", казва Джошуа.

Върнат е в националния отбор на Великобритания, а оттогава е напълно различен. Посветил се е на бокса и се заредили успехите. Първо през 2011 г на ЕП стигнал до 1/4-финал, а след това на СП в Азербайджан печели сребро. Това му е дало допълнителен мотив, а върхът достига на Олимпийските игри през 2012 г в Лондон когато печели злато. От този момент всичко се нарежда за него, най-голямата надежда на островния бокс след Ленъкс Луис!

Пътят при професионалистите му е широко отворен, първата му битка е през 2013 година, а "жертва" е италианецът Емануеле Лео. До днес Антъни не познава загуба, в 19 професионални мача има само победи, всички с технически или чист нокаут, нито веднъж не е печелил по точки! През 2014 е изиграл шест мача, един по-малко през 2015 г. Това е много за професионален боксьор въпреки че някои противници са били далече от сериозната професионална конкуренция. В първите 14 срещи нито един противник не е дочакал края на третия рунд, а петима са паднали преди края и на ПЪРВИЯ.

През октомври 2015 г Антъни Джошуа стана баща. Връзката с тогавашната му приятелка, инструкторката по танци Никол Озбърн е коронована с раждането на сина Джозеп. Боксьорът вече не е във връзка с майката на днес 18-месечния син, но се е постарал да ги осигури. Купил им е апартамент в Лондон и редовно вижда детето. А победите са му донесли милиони евро, слава и популярност, а в протеклите месеци го свързваха с певицата Рита Ора и манекенката Кара Делевидж.

Без оглед на всичко това, британецът продължава да живее с майка си, която работи като социална работничка. Не й позволява да гледа неговите мачове. Иска да я пощади от стреса.

"Рингът просто не е място на което майка иска да види детето си", обяснява, но бащата Робърт редовно е на мачове.

Антъни днес е световен шампион в тежка категория, най-добрият между най-силните. С височина от 198 см, съвършено тегло от 114 кг и разпъване на ръцете от 208 см е физически почти идеалния боксьор. За кратко време е изминал пътя от дъното, бил на ръба на влизане в затвора и стигна върха. Класическа история като сценарий за филм.

"Сега съм шампион, не само на ринга, а и извън него. Държа се така както и говоря, не трябва да обръщам маси и да разбивам столове, за да покажа на някой, че съм добър. Съзрях, определено съм друг човек, искам да докажа това и на ринга", говори новият световен първенец.

До мача с Кличко Джошуа в професионалната си кариера е заработил около пет милиона паунда, далеч от това да е беден, но сега само заради победата срещу големия Владимир Кличко получи - 15 милиона паунда! Неговите мениджъри промоутъри след всичко смятат, че ще доминира в следващите десетина години, а през това време от мачове и спонсори може да заработи чак МИЛИАРД евро!

Легендарният стадион Маракана е без ток, разпада се и го обират

Преди три години на Маракана в Рио де Жанейро Марио Гьотце донесе на Германия титлата световен шампион. Преди малко повече от половин година беше домакин на отварянето и закриването на Олимпийските игри. Днес този стадион тъне в хаос.

Легендарният бразилски стадион е останал без ток, вандали го обират всекидневно, а теренът е неупотребим. Липсват около 10 000 седалки, а е откраднат и паметникът на Марио Фильо, журналистът на чието име е официално кръстен стадионът.

Градският съвет отстъпи Маракана на организационният съюз на Олимпийските игри за ползване. Организаторите, както твърди градът, върнали стадиона в отчайващо състояние и не са искали да платят около милион долара за сметката за ток.

И докато те си прехвърлят взаимно отговорността, държавата междувременно изключила тока на стадиона заради дълговете и тогава започнал хаос. Изчезването на електрическата енергия предизвикало и падането на охраната на стадиона, не работят охранителните камери както и някои електронни брави, което позволило на вандали и крадци напълно да унищожат съоръжението.

"Това е най-малкият проблем, защото на стадиона нямаше нищо ценно. Ключовото оборудване е добре скрито и защитено. Става въпрос за сигурността на стадиона, дори и за тези хора, които нощем влизат на него. Не знаем в какво състояние е покривът, може да се разруши", казват от предприятието което е ангажирано със стадиона.

"Ясно ни е, че трябва да направим определени ремонти на стадиона, но това не трябва да пречи на нормалното му функциониране", заяви говорителят на организационния съюз на Олимпийските игри в Рио Марио Андраде. И докато властите се карат около това кой е отговорен, теренът на легендарния стадион е нападнат от червеи и почти напълно е унищожен. Невероятно е, че само за два месеца, колкото мина от хуманитарния мач, който организира Зико, стадионът е претърпял такива щети.

За да бъде още по-лошо Маракана не е единственото съоръжение, което пати след Олимпийските игри в Рио. Басейнът в който Майкъл Фелпс постави нови рекорди е напълно изоставен, а отвореният, който служеше за загряване е заблатен. Голф теренът, на стойност 20 милиона евро зее празен, а в струващото милиард евро олимпийско село са продадени само 260 от 3604 апартаменти. Голям дял от квартала е ограден и напълно затворен. Паркът струващ 700 милиона евро е отворен само през уикендите, тенис центърът е ползван само веднъж след приключването на Игрите.

Федералният щат Рио де Жанейро е в най-голямата рецесия за последните двадесет години. Заплатите на всички държавни служби закъсняват с месеци, а 2016 година е завършена с най-големият ръст на престъпността. Обирите и убийствата са съпътстващи явления.

"Градът по време на Игрите наистина се потруди всичко да е добре. Гостите да се чувстват сигурно и да няма проблеми. Но от момента в който Игрите завършиха всичко се разпадна", заяви Оливер Стункел, който преподава международни отношения в университета Гетулио Варгас.

Всички хора замесени в организацията на Игрите са затворени или се разследват, а организаторите на Игрите дължат още 40 милиона евро по кредити само за тази година.

"Маракана е най-големият символ на начина по който бяха водени Игрите. Гражданите на този град няма да отидат на голф игрището или басейна. Бразилците ще отидат на Маракана, тя е светиня. А вижте какво направиха от нея", заяви Маурисио Санторо, професор по политология.

Six months after the Olympics, this is what Rio's Maracana stadium looks like https://t.co/YNiH7ybNtx via @cnnsport pic.twitter.com/S82H88ZVja

— CNN International (@cnni) 2 февруари 2017 г.

Едноокия терминатор - некоронования герой на Полша

Полският хандбалист Карол Биелецки е героят на своята държава, макар да не взе медал от Олимпийските игри в Рио де Жанейро.

Поляците загубиха битката за бронза срещу Германия с 25:31, но Биелецки завърши турнира като голмайстор с 55 попадения. А защо постижението му е с огромна стойност за Полша и спорта?

Този хандбалист от години играе без едно око. Биелецки остава без лявото си око на мача Хърватия - Полша през юни 2010 г.

Хърватският национал Йосип Валчич при контраатака опитва да подаде топката към съотборник, а на изпънатата му ръка попада нещастният Биелецки. Полякът остава без око, а по-късно дава изявление, че прощава на хърватския хандбалист.

Биелецки се завръща успешно в хандбала, а на Олимпиадата в Рио на фазата на 1/4-финалите отбеляза 12 гола за успеха с 30:27 над Хърватия. След продължения поляците отстъпиха на Дания в полуфиналите, а по-късно датчаните взеха златните медали.

34-годишният Карол Биелецки - Едноокия терминатор - 202 см и 100 кг - една върлина с несломим дух.

Като на филм - падна, стана, изпревари ги и взе златото

В един от най-известните спортни филми на всички времена "Огнените колесници" една от паметните сцени е когато един от главните герои на нереална атлетическа история - пада по време на състезанието, но става, изпреварва противниците и побеждава. Такава сцена беше видяна и на Олимпийските игри в Рио.

Филмът от 1981 г, който е награден с четири Оскара, един от тях за най-добър филм на годината, разказва за подготовката на британския отбор за олимпийско участие през 1924 г. Над тези думи е споменатата сцена, а под тях е известната музика на Вангелис към славното кинематографско творение. Ще ви допадне с историята, която следва.

Мо Фара дойде в Рио като двукратен олимпийски шампион, в бягането на 5000 и 10 000 метра. На по-дългата дистанция тръгна към златото и през изминалата нощ, със съзнанието, че ще му бъде по-трудно отколкото преди, защото кениецът Пол Тануи и етиопецът Тамират Тола показаха, че могат да го разтърсят.

Този 33-годишен сомалиец, който вече 19 години бяга под британския флаг, не искаше да мисли за другите. Просто дойде да даде всичко от себе си отново. Състезанието отначало беше по-бавно отколкото беше планирано, така че му остана и време да махне на своите, във втората обиколка. В десетата забеляза, че Тануи и Тола, с няколко други състезатели, му се откъсват, така че пробва да се отдели от групата и да ги застигне. При този опит атлетите пред него рязко намалиха скоростта, а краката на Фара се оплетоха с приятелски. Американецът Гейлън Ръп, който беше зад него, можеше само да види как славният шампион пада. Един от съперниците го прескочи. Всички други го изпревариха.

"Казвах си "Само стани. Само се надигни. И, не се паникьосвай. По никакъв начин не се паникьосвай. Не се паникьосвай!", присеща се Фара след този финал.

Ръп се обърнал и го питал дали е добре. Отговорът бил вдигнат палец, след който приятелят, който останал на крака извикал: "Хайде! Дръж се за мен, идвай". И го повел.

В живота, дори и на шампионите, приятелите са нужни. Не когато всичко е добре, а когато всичко тръгне надолу.

"Приключи ли състезанието? Всичко ли свърши? Не... не... Казах на дъщеря ми Риана, че ще й донеса медал. Няма да я предам", сеща се Фара за мислите си в тези моменти.

И тръгнал с приятеля.

Кенийците вече са дръпнали напред, както те умеят това в атлетиката. Но, Мо Фара с всяка стъпка намаляваше предимството.

Тануи влезе като първи в последната обиколка. Но, в завършека на невероятния финал, точно като във филма, човекът, който беше паднал, наистина ги изпревари всички и пръв мина през целта.

Треньор показа истинския олимпийски дух

За най-добрите състезатели в Сочи зимната Олимпиада се свежда само до едно - спечелването на медал. Малцина са звездите, които са най-добри сред най-добрите и окупират заглавията. Така че не е чудно, че мнозина от нас остават с убеждението, че спортът е повече постижение, а не поведение.

Понякога си спомняме, както се случи с британката Чеми Алкот, чието лице беше картина на истинско щастие, след като тя пренебрегна контузия, за да се състезава на четвърта олимпиада в сряда сутринта. Тя може да се провря сред първите 20 в спускането, но от изражението на физиономията й може би сте си помислили, че е спечелила всички златни медали.

Дори по-трогателен момент, демонстриращ олимпийския дух се видя при мъжкото ски бягане във вторник, а негов автор стана треньорът на канадския отбор Джъстин Уодсуърт.

Уодсуърт, американец, който се е състезавал на олимпийски игри, е в Сочи, за да помогне на канадските атлети да спечелят медали, но когато видя руски състезател в беда, той бързо му оказа помощ.

27-годишният Антон Гафаров се бореше с брутална конкуренция на домашен сняг, падайки два пъти в спринта на 1/2-финалите, като счупи едната си ска във втория инцидент.

Това го обричаше на дълъг и болезнен път към финалната линия със ски обувките му, но Уодсуърт беше наблизо и изтича да даде на руснака една от резервните ски, които беше приготвил в случай, че някой от неговите атлети преживее същия проблем.

Може би това беше дребно нещо, тъй като загубеното време от Гафаров вече означаваше, че няма шанс да се класира, но актът на човечност позволи на скиора да завърши достойно надпреварата пред своя публика.

Уодсуърт беше похвален в социалните мрежи за човечността и спортния си дух, и с право. Неговата постъпка трябва да напомни на всички нас, че модерното олимпийско движение беше родено не от духа на яростно състезаване, за да се спечели на всяка цена, а от духа да вземеш участие и да се насладиш на спорта.

С тази доброта Уодсуърт съживи спомените за британския бегач на 400 м Дерек Редмънд, чийто баща славно му помогна да пресече финалната линия на Олимпиадата в Барселона през 1992 г, след като мечтата за медал умря след травма в бягането на 1/2-финала.

Вдъхновението на Уодсуърт за неговата помощ може и инцидентно да е дошло от съпругата му. Той е женен за бившата канадска скиорка Беки Скот. Нейните мечти за медал на Олимпиадата през 2006 г изглеждаха разбити, когато партньорката й Сара Ренър загуби едната си щека преди старта.

Норвежкият треньор Бьорнар Хаакенсмоен се намесил, давайки на Ренър щека - канадското дуо завърши със сребро... докато норвежката двойка, водена от Хаакенсмоен завърши четвърта.

Олимпиадата на загубените надежди

България е малка държава. България е бедна държава. Такава е за хората с малко акъл и бедни сърца, които години наред повтарят тези две банални изречения. Тъпанари жадни да се гледат по телевизията, да се четат по вестници, да се гъделичкат колко са се издигнали над „тълпата“. Те не могат да вдъхнат национална гордост, не знаят какво са достойнство и чест, но не им пречи редовно да употребяват тези думи. Те искат българинът да няма самочувствие и претенции. Да го е срам от всичко и да приема мизерното си битие за непоправима даденост. Да не помни героите си, миналото си и да не си мисли, че бъдещето ще му донесе нещо хубаво. Същите боклуци се опитаха да махнат „Аз съм българче“ от букварите, заместиха робството с „османско присъствие“. Няма да разбереш за умните и успелите българи, защото медиите са заети да занимават с мутри, курви, кой кого ебал, бил, убил и как една шепа помияри охолстват по всяко кътче на света, докато 80-90% от хората го карат с лишения от месец до месец или в дългове. Няма друг такъв народ. Народ, който има хиляди поводи за гордост, а е свел глава като първокласник без домашно.

Олимпиадата на надеждата. Това бяха дните в Лондон за българския народ. Той чакаше своите герои да му инжектират лековита доза гордост. Да припомним на света, че и нас ни има. Да намерим отново нашия начин да се справяме с всичко, най-вече когато обстоятелствата ни поставят в положение да не сме застрашаваща конкуренция. Онази вътрешна сила, която веднъж отприщена може да накара Везувий да си мълчи и да си записва какво е могъщество. Нямах очаквания към спортистите ни преди началото на Игрите. Сега след края им нямам и никакви претенции към тях. Статистиката е тежка, както и равносметката. Разтреперих се, когато Данчо Йовчев се класира за финал, разтреперих се от яд, когато Станка Златева се разплака и каза „Нищо не става от мен“, щеше ми се волейболният ни отбор най-сетне да успее да прескочи малкото, което го разделя от призовите места. Седмото място на Данчо, четвъртото на волейболистите ни, второто на Станка – това са големи успехи. Морален триумф. Да загърбиш всички фактори, които те дърпат надолу. Всичките ни представители заслужават уважение. Без значение от класирането си.

Условията, които имат те за подготовка са мизерни. Карат го на проситба, воля, мускули и както могат. Скандали в самите федерации. Остарели методики. Твърде стари уреди за трениране. Базите са оставени на самоунищожение. Белмекен се поддържа от кумова срама и то на равнището на което беше завещан от комунистическия строй. Перспективите са ясни. Подготовка в чужбина, която струва доста средства. Държави, които не щадят ресурси, предлагат необходимото на нашите таланти и все повече от тях ще предпочетат да се състезават за мащехи. Защото родната им майка не ги обича. Тежко ми е да го кажа, но е така. Патриотизмът изглежда гръмнал патрон. Спортната кариера е рискова, а дори да се опазиш от сериозни контузии пак не е много продължителна. В професионална среда ще постигнеш максимални резултати, ще се стремиш към рекорди и ще имаш реален шанс да ги подобриш. Ще получаваш справедливо и мотивиращо възнаграждение за труда си. Все неща, които в днешната българска действителност са безследно изчезнали.

Поведението на държавата е криминално. За 23 години бяха построени две зали – една в Самоков, която протече на първия по-силен дъжд и тази в София. Никой не казва колко зали, стадиони, басейни и т.н. се разрушиха. Не ми се ще да правя сравнения със Запада, но тук ще спомена нещо. В Холандия е държавна политика населението да спортува. Направено е проучване, което показало застрашаващо напълняване сред голяма част от хората и държавата е разработила начини да стимулира обикновения човек да спортува често. Не очаквам държавата да издържа сама и изцяло спорта. Да създаде механизми и да насърчи бизнеса да се занимава и в тази сфера. Спортът трябва да бъде достъпен за всеки. Да има ученически първенства, студентски, работнически. Факт е, че британците дойдоха да преписват българските структури, за да подобрят редица спортове. Ние захвърлихме всичко, заклеймявайки го като комунистическо наследство, а чужденците го приеха като работещ модел и са доволни от резултатите.

Федерациите ни масово са завладяни от бивши спортисти, които се самозабравиха. Такива, които били на толкова високо ниво, че нямат нужда от частен самолет, защото летят със собствени криле. Хубаво е шефовете да са били в съответния спорт и да имат популярност, но най-хубаво е да работят на първо място ЗА спорта. Във волейбола Данчо Лазаров е решил, че мандатът му е посмъртен. Някои го защитават, защото успял да уреди престижното домакинство на Световната лига и сме имали позиции в световната организация. Същите тия се правят, че не знаят за всички далавери в първенствата и какви условия има, за да се играе зад граница. На миналата олимпиада скандал с Пламен Константинов, на тази с треньора и един от лидерите в състава. Четвъртото място не е благодарение на Лазаров, нищо, че той няма да се посрами да си го зачисли. Управлението на баскетбола от години се клати като президентското място на футболния Локомотив (Пловдив). Тъкмо се позакрепи някой и малко след това се започва отначало. Индивидуалните спортове също се командирстват. Мария Гроздева беше унизена от Федерацията по стрелба, Петя Неделчева се разплака, защото от Федерация по бадминтон имали зъб на треньора й и не помогнали с нищичко. Такива дребни душици, които изстискват и без това малките бюджети, няма да поемат отговорността за всичко, което се случи. Не само на тази олимпиада, а много преди нея. Тези хора няма да пролеят горчивите сълзи на мъката. Те ще се хилят ехидно и ще съскат „Толкова си можеш“ и „Без мен не стават нещата“. Точно обратното – точно без тях ще се получат нещата. За щангите, борбата, бокса, гребането и много други положението е същото. Спортът ни няма нужда от тези тумори. Спортът има нужда от нови хора, амбицирани, с модерно мислене и огромен глад за успехи. С реалистична оценка за настоящето и с очакване на постепенно развитие. Никой не е станал шампион с един опит.

На твърденията, че България е малка и бедна държава, ще отговаря с таблицата отдолу. В нея са балканските страни, бивши членки на Източния блок и Белгия, Дания и Швейцария, които са съизмерими с мащаба и населението ни, но доскоро бяхме на по-високо спортно равнище от тях.

Държава	Участници	Медали	Злато	Сребро	Бронз	Място
България	63	2		1	1	63
Беларус	173	12	2	5	5	26
Белгия	119	3		1	2	60
Грузия	35	7	1	3	3	39
Гърция	106	2			2	75
Дания	114	9	2	4	3	29
Полша	220	10	2	2	6	30
Румъния	105	9	2	5	2	27
Словакия	46	4		1	3	59
Словения	69	4	1	1	2	42
Сърбия	117	4	1	1	2	42
Турция	114	5	2	2	1	32
Унгария	157	17	8	4	5	9
Хърватия	106	6	3	1	2	25
Черна гора	33	1		1		69
Чехия	133	10	4	3	3	19
Швейцария	106	4	2	2		33

В Пекин през 2008 г България беше представена от 70 спортиста в 15 вида спорт и спечели 5 медала – злато (гребане), сребро и бронз (борба). В Лондон през 2012 г 63 българи участваха в 16 вида спорт и взеха сребро (борба) и бронз (бокс).

Хелзинки 52 – 1 медал – 1 бронзов
България – 40-о място (с Египет, Португалия, Венецуела)

Мелбърн 56 – 5 медала – 1 златен, 3 сребърни, 1 бронзовБългария – 19-о място

Рим 60 – 7 медала – 1 златен, 3 сребърни, 3 бронзови
България – 15-о място

Токио 64 – 10 медала – 3 златни, 5 сребърни, 2 бронзови
България – 11-о място

Мексико 68 – 9 медала – 2 златни, 4 сребърни, 3 бронзови
България – 18-о място

Мюнхен 72 – 21 медала – 6 златни, 10 сребърни, 5 бронзови
България – 9-о място

Монреал 76 – 22 медала – 6 златни, 9 сребърни, 7 бронзови
България – 7-о място

Москва 80 – 41 медала – 8 златни, 16 сребърни, 17 бронзови
България – 3-о място

Сеул 88 - 35 медала - 10 златни, 12 сребърни, 13 бронзови.
България - седмо място в генералното класиране.

Барселона 92 - 16 медала - 3 златни, 7 сребърни, 6 бронзови
България - 18-о място.

Атланта 96 - 15 медала - 3 златни, 7 сребърни, 5 бронзови
България - 22-о място.

Сидни 2000 - 13 медала - 5 златни, 6 сребърни, 2 бронзови
България - 16-о място.

Атина 2004 - 12 медала - 2 златни, 1 сребърен, 9 бронзови
България - 33-о място.

Пекин 2008 - 5 медала - 1 златен, 1 сребърен и 3 бронзови
България - 42-о място (заедно с Индонезия)

Лондон 2012 – 2 медала – 1 сребърен и 1 бронзов
България - 63-о място (с Естония, Индонезия, Малайзия, Пуерто Рико и Тайпей)

Даниел Георгиев - Даката