Трудно е да си представим някой, който е заслужил повече лично да вкара гол с който ще донесе на своята държава най-големия успех във футболната история. Човекът, който никога не се отказа, най-накрая, в своята 37-а година, дочака онова което го короняса за истински футболен безсмъртен.
Премина Елиф Елмас по лявата страна, формира триъгълник с Илия Несторовски и героя на нацията, до когото след отлична размяна стигна топката. Толкова пъти Горан Пандев се е озовавал в сходна ситуация - вещо пое топката с десния крак и направи трик, а след това с външната част на левия матира вратаря Лория.
Хладният четвъртък в Тбилиси стана (засега) последната глава на най-хубавите фантазии в историята на македонския футбол, а всеки жител на тази балканска страна знаеше кой е неприкосновеният вожд на терена и извън него, кой е човека заради когото всички се радват. Става въпрос за 37-годишния от Струмица, който лично "дърпаше" и "запъваше" да популяризира и да издига качествено македонския футбол.
Когато мачът завърши, националният отбор на Северна Македония победи като гост селекцията на Грузия с 1:0 и стана ясно - "червените рисове" за пръв път в историята осигуриха класиране на голям турнир. Ще участват на Европейското първенство през юни идната година, а в Група С противници ще им бъдат Холандия, Украйна и Австрия.
Как отпразнуваха македонците този успех на стадион "Борис Пайчадзе"? Много логично - на рамене вдигнаха човека без когото всичко това би било немислимо, а камо ли възможно. Не е като да е имало дилема и преди гола кой е най-голямата фигура в македонския футбол - Горан Пандев е играч, който е участвал най-много пъти за македонския национален отбор (114) и е вкарал най-много голове (36).
От своя дебют за държавния отбор през 2001 година Пандев стана олицетворение на македонския футбол, защото видя всичко и във всичко беше участник. Игра за Македония когато през 2008 година осъществи най-доброто място в класирането на ФИФА (46-о място), но беше тук и когато през 2017 година в същото класиране беше чак №166.
Беше тук и при промяната на името на държавата и футболния съюз, а игра на националния стадион когато се наричаше Градски стадион Скопие, когато се казваше Филип Втори, а е тук и днес когато се казва Арена Тодор Проески. Когато Македония преживя най-тежката загуба в историята (1:6 срещу Чехия през 2005 година), единственият голмайстор за загубилите беше точно Пандев.
Пандев досега участва в пет квалификационни цикъла за Евро, а Македония в тях подред беше: четвърта от пет отбора (Португалия 2004), пета от седем (Австрия и Швейцария 2008), пета от шест (Полша и Украйна 2012), шеста от шест зад Люксембург (Франция 2016). Подобен резултат се случваше и при опитите Македония да се класира на Мондиал - в квалификациите за Бразилия 2014 година бяха последни в групата.
И наум не му дойде да се откаже. Да се прости с националния, да каже: "Не ми трябва това".
А можеше и още как. Единственият мотив за играене в националния отбор беше онзи, който и трябва да бъде - желание за успех на футбола в родината. Зад Пандев е фантастична клубна кариера, която гради почти изцяло в Италия.
Поливалентният нападател игра в Специя и Анкона като отдаден под наем от Интер, а напълно се наложи в Лацио, за който игра като титуляр от 2004 до 2009 година, а с римляните спечели Купата на Италия през 2009 година. Едва тогава последва професионалният връх след преминаването, т.е. завръщането в Интер.
Беше един от участниците в поколението на Жозе Моуриньо, което донесе на "нерадзурите" Скудето, националната купа, Супер купата, Шампионската лига и Световното клубно първенство в периода от 2009 до 2010 година.
Игра Пандев където беше нужно - в сърцето на атаката, на крилото, като атакуващ халф, почти "руниевски", говореха някои. И не беше "изцеден", имаше още много да даде в клубната кариера.
В Интер се задържа до 2012 година, а след това игра за Наполи, за кратко в Галатасарай и Дженоа, за която играе и днес, а чийто член е от 2015 година.
Пандев работи и за развитието на клубния футбол в своята държава. Преди десет години формира клуб Академия Пандев, чиято първоначална цел беше развой на млади играчи, но през годините растеше и стигна до това да участва в елитния ранг на македонския футбол. В предходния сезон направи дебют в Европа, но в квалификациите за ЛЕ беше елиминиран лесно в дуел със Зрински.
Въпреки всичко това, мотивът да се състезава в екипа на Македония не липсваше. Липсваше му този един компонент в голямата кариера - забележителен успех с националния. Това беше вдъхновение на 37 години някой, който се е доказал безброй пъти да продължи да се бори като хлапе, което дебютира.
Всичко което може да си представим в червения екип на македонския национален отбор е пребродил Горан Пандев. Знаете ли какво направи с тениската в която против Литва изигра мач №100 за националния отбор? Продаде я на търг година по-късно и получените пари даде на фонд на болници, които се борят срещу корона вируса.
Става въпрос за човек от когото всички футболни асове и ентусиасти, особено на Балканите, могат много да научат.
Минаха точно 20 години... 12 април 2000. Любителите на италианското Калчо и преди всичко на Интер никога няма да забравят този ден. Беше сряда, някъде след 22 ч местно време. Рим, стадион Олимпико. Финал за Купата на Италия. Нерадзурите водеха с гол на Кларенс Зеедорф в 8-ата минута. Павел Недвед изравни преди края на първата част, а тогава Диего Симеоне в 52-ата донесе пълен обрат. В същия момент Марчело Липи вдигна от пейката Роналдо.
Бразилецът отиде да загрява. Връща се след шест месеца пауза... Имаше тежка травма на коляното, спомняте си?
"Роналдо започна да тренира в началото на април. Бяхме много внимателни с рехабилитацията", припомня си в едно старо интервю физиотерапевтът на Интер Нилтон Петроне. "В края на март пътувахме до Париж при доктор Селана, който го оперира. Разговаряхме за възможността Роналдо да играе във финала за Купата против Лацио... Питахме го - колко минути? Каза - 15 до 20."
Липи не уважи изцяло препоръката, изпрати го на терена в 58-ата минута, но треньорът не е виновник. Коляното на Роналдо не издържа и десет минути. Прецизно, едва шест. В една от неговите известни соло акции, при опит да направи "колело", само се строполи пред Фернандо Коуто.
Всички веднага се хванаха за главата. Роналдо се превиваше от болки...
Тези крясъци пареха небето над Рим!
Завинаги един от най-тъжните моменти в новата история на футбола. Не заплакаха само интеристите. Заплакаха всички истински любители на футбола.
"Не знам как бих ви описал това което се случи в Рим тази вечер. Неговото коляно е... Просто експлодира", говори Петроне.
В този момент Роналдо е на 23 години, с над 150 гола на сметката и титлата най-добър играч в света. Вече два пъти е съборил рекорди в трансферите и 100 метра ги тичаше за 10,3 секунди. Онези, които помнят шейсетте, седемдесетте, осемдесетте, говореха, че по-добре не са дриблирали нито Пеле, нито Кройф, нито Марадона. Никой.
Отново дълга пауза, па завръщане на терена, титла шампион на света... Преминаване в Реал Мадрид. Много постигна Роналдо, но остана грозното усещане, че тази вечер беше ограбен. Неговият блестящ дар беше обезобразен.
И да бъде всичко по-лошо - нямаше никой да бъде обвинен за това престъпление.
Италия е държавата с най-много случаи на корона вирус в Европа и местното първенство първо беше спряно. След това се прекъснаха и повечето европейски шампионати и не се знае как ще завърши сезонът.
Във вторник на голяма среща УЕФА ще реши дали да се играе Европейското първенство планирано за лятото. Ако Евро 2020 се отложи, съществува възможност първенствата да завършат нормално. Обаче, ако се реши Европейското да се играе, тогава националните шампионати ще трябва да играят плейофи, сами да обявят шампионите или да анулират целия сезон.
От такава развръзка са разтревожени в Лацио, римският клуб, който неочаквано този сезон се бори с Ювентус за титлата. Президентът на Лацио Клаудио Лотито на конференция с останалите президенти на клубове заяви, че играчите трябва да се върнат към тренировки следващата седмица.
Неговото изявление предизвика недоумение в Ювентус.
"Не мога да повярвам, че трофеи и позицията в класирането са ти по-важни от здравето на играчите", казал президентът на Ювентус Андреа Аниели на първия човек в Лацио и получил отговор: "Казваш ми го като италианец или като член на кралското семейство Аниели?"
Скандалът в конферентния разговор е прекъснат, след като Аниели още веднъж критикувал президента на втория в класирането: "Не, това ти го казвам като първи в класирането."
В Италия с вируса са заразени над 10 футболиста. Общо в тази страна болните са над 20 хиляди и има почти 1500 смъртни случая.
Страхиня Павлович днес би трябвало да подпише с Лацио, а ще доиграе сезона под наем в Партизан.
Предложението което в събота пристигна от Рим вчера официално е прието, твърдят Спортски журнал и Вечерни новости. Супер талантливият защитник на Партизан Страхиня Павлович днес ще сложи параф на петгодишен договор с небесносините, а черно-белите ще приберат обезщетение от 5 500 000 евро.
Това което също беше от голяма важност за Парния валяк е да проведе първата година от договора с римляните под наем именно в Партизан, така че Саво Милошевич ще може да разчита на него до края на сезона и черно-белите няма да бъдат принудени да търсят алтернативно решение за една от най-деликатните позиции в състава.
За управата на Партизан тази сделка идва в идеален момент, с оглед на това, че Лацио ще плати първата и най-голяма вноска много бързо, което ще даде възможност на Парния валяк да вложи тези средства в края на трансферния прозорец и да завърши състава за актуалния сезон.
Павлович (18) е дете на Партизан, който дойде от Шабац, а дебютира в черно-белия екип през февруари тази година при треньора Зоран Миркович. Още тогава показа, че е зрял да бъде един от стълбовете в отбраната на черно-белите.
Младият футболист в края на миналия сезон беше много близо до преминаване в Ювентус, но трансферът пропадна. По-късно се включи и Бенфика, но редица фактори спряха реализацията на преминаването. Първо, Бенфика предлагаше само 4 000 000 евро, докато Павлович искал заплата 1 000 000 евро, което на Луж сметнали за твърде висока сума. Освен това, Павлович отказал да играе за Б отбора на Бенфика, тъй като е титуляр в Партизан. И играчът и клуба изчакаха ново предложение, което дойде от Вечния град и беше такова, че да удовлетворява и двете страни.
Като се стигне до темата най-обичан клуб в шампионата на Италия, мненията често са разделени заради нередки сблъсъци между привърженици и играчи, управа...
Все пак, тази година, а сезонът още не е започнал, Интер определено отнася ласкавото признание пред конкурентите като най-големия противник Милан, Ювентус, Рома, Лацио, Наполи и други.
Причината за такъв епилог е много проста, а се случва за пръв път в историята на "нерадзурите".
Клубът от "Меаца" постави в свободна продажба 40 000 сезонни карти и успя да ги разпродаде два месеца преди началото на надпреварата!
Интер е без конкуренция в Италия що се отнася и до миналия сезон, защото неговите мачове са посетени от общо над милион души, конкретно: 1 117 000 продадени билети. Средната посещаемост на мач - 59 хиляди зрители.
Очевидно за привържениците не е важен противникът, а клуба и само той.
И у дома и в гостуване Интер е този който е привличал най-много любители на футбола на Апенините. Например, общо е гледан от около 1 650 000 привърженика, което е средно по 43 000 на мач.
След доминацията на Интер ето и как изглежда списъка с най-посетени отбори в Серия А.
Има специфичен шум... все още мога да го чуя днес, ако затворя очи. Не бяха въздушните сирени, които бяхме свикнали да чуваме. Беше различен - вой. Повече нещо като от филм. Някак, звучеше ужасяващо. Моите приятели и аз обърнахме нашите колела и започнахме да караме обратно към вкъщи наистина бързо.
Бяхме на няколко пресечки от нашата улица когато чухме нов шум, голяма експлозия, и погледнахме към небето... и видяхме самолет да пада на земята.
От него излизаше огън. И черен дим. Премина през облаците, тогава зад дърветата, и тогава изчезна.
Беше военен самолет, свален над Белград, недалеч от моя дом.
Такъв беше животът в Сърбия в края на 90-те.
Прибрах се вкъщи и седнах в моята стая за няколко часа, опитвайки да разбера това което току що бях видял. Войната не беше от дълго. Когато започна, всъщност, аз бях щастлив - защото не разбирах нищо. Всичко което знаех е, че нямаше училище. Можех да прекарвам повече време с моите приятели или с футболната топка в краката ми.
Помня нощта в която паднаха първите бомби. Бях на 14. Моят брат, Никола, и аз седяхме с моята майка в хола. Тя гледаше испанската сапунка - никога не пропусна епизод. Имахме само един телевизор, така че седяхме с нея там, в тишина, объркани какво гледаме. Тогава портата пред нашата входна врата започна да се тресе. Отново, и отново, и отново. Нямах идея какво се случва. По-късно тази нощ чухме по телевизията какво става: Белград беше бомбардиран.
Не напуснахме дома си през първите два дни. Опитахме да спим през ехото на експлозиите на няколко километра, свистенето на самолетите над главите ни, кошмарите. Просто помня голямото объркване около цялата ситуация, вероятно защото бях толкова млад. Но никой не знаеше какво точно да прави в нашия град. Това е малко място във Войводина, всеки познава всекиго. Времето минаваше, магазините отвориха отново и ние опитахме да продължим с всекидневния живот. Имам предвид, какво друго да правим? Но просто беше... странно. Не ходех на училище. Имах твърде много свободно време, което никога не съм мислил, че ще кажа.
Моят баща беше продавач в магазин, а майка ми работеше за малка местна компания - така че брат ми и аз имахме къщата на свое разположение. Прекарвахме дните си в двора, с топка и нашата дървена порта - беше нашата врата. Беше паянтова, но имаше тази част... точно в горния ляв ъгъл, където ако можеш да пратиш топката ще произведе голям шум. Това беше забавно за нас, защото ако наистина уцелиш там, съседите ще крещят през прозореца: "Тези проклети деца пак ритат топка!"
Всеки път когато изпълнявах свободен удар, моята цел беше да накарам съседите да се надвесят над оградата и да ми крещят.
Така знаех, че съм ударил наистина добре.
Така отново и отново... голямо засилване, левият крак, хубав, падащ свободен удар.
Исках да бъда Синиша Михайлович. Той ги вкарваше. Играеше в средата за Цървена звезда, големият клуб в Белград. Те бяха... легенди - отвъд легендите. Те спечелиха КЕШ, точно преди да стане Шампионската лига, през 1991. Бях на само шест години, но това беше огромен момент за спорта в нашата част на света. По това време, вече имаше доста политически вълнения и объркване, а да си в нашия град... не беше лесно. И да видя това, в най-големия клубен турнир в света, играчи като нас, които израснаха както ние, могат да имат успех - това беше голямо.
Докато моят брат и аз растяхме, и войната стана по-голямата част от нашия живот, ние разбрахме, че футболът беше възможност, която не може да пропуснем. Бутахме се един друг, борихме се. Аз бях състезателен, може би твърде състезателен. Помня, че един ден бяхме сами вкъщи и спорехме кой е по-силен, както го правят момчетата. Така че стигнахме до тази идея: Всеки от нас ще тича от единия край на стаята, ще скочи във въздуха - сякаш ще играем с глава - и ще видим кой кого ще събори.
Когато сега го казвам на глас... звучи глупаво. Но ние просто бяхме тийнейджъри! Това беше ритуал на израстване.
Така че застанахме на противоположните страни на стаята, като в онези стари филми с Джон Уейн. Дванадесет крачки! Тогава се затичахме един към друг... и аз просто го унищожих. Той излетя във въздуха, а щом падна на земята започна да крещи...
"Викни тате! Викни тате!"
"Добре си, ставай."
"ВИКНИ ТАТЕ!"
Татко се появи, а ние разбира се излъгахме. Казахме му, че Никола просто е паднал. Това не мина. Моята баща го заведе болницата и се оказа, че има счупена ключица.
Беше интересно докато опитвахме да обясним на сестрите как се е случило.
Това бяха битките, които ме направиха корав.
Във футбола, просто исках да ставам по-добър и по-добър и по-добър. Виждайки какво беше възможно през 1991 с Цървена звезда, виждайки моята страна да пада в отчаяние... просто исках повече. Това желание никога не ме напусна.
Когато играех в Чукарички през 2004, друг отбор в Белград, имаше един момент за който още мисля днес. Играех с техния юношески отбор в Холандия и постигнахме една голяма, неочаквана победа. Точно след нея, те повишиха мен и още петима играчи в мъжкия състав по време на техния опит за влизане в горната дивизия. На първата ни тренировка, отборът вече имаше 23 играчи, така че треньорът не беше щастлив, че ни има като допълнителни, така че ни накара да тичаме.
Той каза: "Отидете и направете пет обиколки в гората. Не се връщайте докато не сте готови."
Това бяха дълги обиколки. Помня колко горещо беше, колко уморени бяхме всички ние. След четири обиколки, едно от момчетата предложи да спрем където бяхме, защото никой дори не ни гледаше. Другите се съгласиха, но аз не можех да разбера защо да го правим. Не съм стигнал толкова далеч, за да не следвам инструкциите. Така че изтичах последната обиколка колкото бързо можех. Завърших без да види никой. Почти припаднах. Не изтичах тази пета обиколка, за да впечатля моите съотборници, или треньора - беше за мен. Това съм аз.
Ако някога направят филм за мен, включете тази сецна, моля.
Отидох в Лацио няколко години по-късно, през 2007. Това беше първият път в който можех да подкрепя моето семейство финансово, което означаваше много за мен. Не мислех за трансфера като за голям успех, или нещо такова, просто помислих, че започвам. Трябваше да се преборя за моя път от резерва до получаване на голяма роля в отбора. Научих много в Рим и моето време там съвпадна с повиквателната в националния отбор. Но си спомних обещание което направих към моята майка когато бях на 12 години. Казах й, че един ден искам да играя във Висшата лига на Англия. И знаех, без значение какво, един ден ще стигна там.
Възможността дойде от Манчестър. Сити създаваха нещо голямо, а Висшата лига беше топ, топ първенство по това време. И повече от всичко, беше възможност да стана по-добър. Това лято, преди да се съглася да се преместя в Манчестър, играх със Сърбия на Световното първенство в ЮАР. Не бих казал, че съм егоистичен играч, но за пръв път наистина почувствах, че играя за много, много повече отколкото за отбора, или за себе си.
Чувствах се като войник, почти. Имах отговорност към знамето, към екипа, към хората в родината. Защото знам колко горди сме ние. Знам откъде идва тази гордост. Сърбите преминаха през повече отколкото хората от повечето други държави могат дори да си представят, така че когато имаме шанс да се покажем пред света... ще дадем най-доброто да бъдем каквито сме: бойци.
Резултатите не бяха добри, но аз никога няма да забравя победата с 1:0 над Германия. Това беше убеждаване, че сме футболна нация.
Турнирът, въпреки нашето отпадане в груповата фаза, ми даде увереност да отида в Манчестър.
Смятам времето ми като "гражданин" като един от най-хубавите периоди в моя живот. Две титли във Висшата лига, една купа на ФА, две купи на Лигата - няма да ги забравя. И, разбира се, имаше най-добрият момент.
Всеки помни къде е бил когато чу...
"Агуероооооооооооооооооооооооооооооо!"
Винаги ще имаме това.
Честно казано, все още смятам Сити за мой клуб. Преди няколко месеца, когато Сити беше близо до титлата, Един Джеко и аз гледахме мача Манчестър Юнайтед - Уест Бромич в нашия клубен автобус на път към нашия мач. Юнайтед загуби, което е забавно защото Уест Бром беше последен в класирането. И Манчестър беше син, отново. Беше хубав момент за нас. Ще помня тези привърженици завинаги, а клубът има специално място в моето сърце.
Сега съм обратно в Рим. И чувството отново е като през 2010. Подготвям се да представя Сърбия на ново Световно първенство, с моята съпруга, Весна, и нашите две деца в Италия, които ще гледат. Моите родители все още са в Сърбия и няма да идват в Русия, защото, е, не им разрешавам. Моята майка беше на четири мача в живота ми и загубих всеки от тях, така че тя е наказана. А моят баща става много нервен и трябва да изпуши пет цигари по време на мача - той трябва да си е вкъщи.
Но аз ще бъда там, и Сърбия ще бъде там. Помня болката от загубата в груповата фаза преди осем години, не искам да изпитвам това отново. Сега имам капитанската лента и чувствам отговорност да бъда лидера от който имаме нужда - този когото съм мечтал, че мога да бъда.
Мисля че имаме шанс, защото към нас няма очаквания. Вероятно нямате идея какво да очаквате от нас, нали?
На нас ни харесва така. Вероятно не знаете колко съзидателен е Сергей Милинкович-Савич, или колко е талантлив Душан Тадич, и това е добре. Ние ще дадем най-доброто от нас да ви покажем. Защото шанс като този за нас да представим Сърбия беше дългоочакван. Много играчи в нашия отбор помнят войната, помнят бомбите, помнят сирените - ние знаем какво е изстрадала нашата страна, за да стигне дотук. И от този конфликт дойде голямо облекчение, голяма възможност, и страхотно поколение футболисти.
Ние всички бяхме част от това, всички ние помним. И сега ще използваме своя шанс.
Милиони, самолети, камиони. Пети, странични и задни ножици. Лацио, Юве, Реал. Днес Сергей Милинкович Савич е футболист смятан за чудо. Всички които го познават го знаят като стойностно и работливо момче, пристойно и възпитано. А на терена звяр. Днес е така, а преди няколко години треньорът Милан Косанович е дал интервю за официалната страница на ФК Войводина което и днес се преразказва.
"Развоят на Сергей Милинкович Савич е малкото атипичен за играч от нашата младежка школа. Докато не стигна до кадетския отбор, показваше че има талант за футбол, но беше малко мързелив и невинаги вършеше своите задължения", заяви за италианските медии Милан Косанович, който е тренирал Сергей в младежките категории на Войводина.
С бележката че в кадетите е станал сериозен, допълни:
"През изминалите три години мина невероятен път: от резерва в кадетския отбор на Войводина до шампион от Европейско и Световно първенство с националния отбор на Сърбия и футболист в Серия А."
След това продължи...
"Сергей винаги е обичал футбола, и футболът е първото нещо което ми идва наум когато някой го спомене. Играчите от неговия тип понякога опитват да избегнат тренировка и тичане, което също така правеше и той. По време на подготовката в зимния период, докато всички останали играчи търчат около терена, той успяваше да се скрие зад дърветата и тогава се включи към групата след два-три кръга. Беше много изобретателен и това и днес е неговата най-голяма характеристика."
Милан Косанович
Кога разбрахте, че ще стане добър играч?
"Всеки треньор който го е тренирал беше наясно с неговия талант. През 2012 година реших да го отведа на тестване в Покрайинския институт, и то не само тестване на физическите способности, а и за находчивост и ориентация в пространството. Докторката, която работи там ми каза, че Сергей е постигнал най-добрите резултати, които някога някой спортист е направил при тях, включително и баскетболисти, волейболисти, хандбалисти".
Допълни още...
"Каза ми, че това е чудо и нещо невиждано дотогава, а аз в този момент знаех, че с качествени тренировки, Сергей ще стане голям играч. По въпросите за находчивост в пространство знаеше решението преди ние останалите изобщо да сме го видели".
Кои са неговите най-големи предимства, а кои са му най-големите слабости? В кой сегмент е напреднал най-много?
"Сергей винаги е знаел да играе футбол. Топката му беше и играчка и приятел. С нея може да направи всичко което поиска, и с левия и с десния крак. Имаше добър удар и умееше да вкарва голове, а подаванията му винаги са били много смислени и прецизни. Най-много е напреднал в това което му беше най-голяма слабост в младежките категории, а това е отговорността към играта. Винаги е бил висок, въпреки че на терена опитваше да реши всичко с крака, а сега в играта с глава е много по-добър отколкото беше."
Дали сега играе на различна позиция в сравнение с тази на която е играл в младежките категории?
"Винаги е играл в средата на терена, макар че на отделни турнири в младите възрасти е играл и в нападение."
Сергей на терена винаги изглежда много смирено и зряло. Дали това го е красяло и докато е бил във Войводина?
"Вижте, когато топката ви е като играчка и приятел, тогава разбира се изглеждате смирено всеки път когато е във ваше владение. Мисля че той съзря когато се присъедини към нашия национален отбор До 19 години. С тази селекция спечели Европейското първенство, а по-късно спечели и Световното първенство, и мисля че точно тук научи какво значи да имаш отговорност към играта и към отбора. Когато се погледнат неговите години, той наистина е една зряла особа."
Лична карта:
Име и фамилия: Сергей Милинкович Савич
Дата на раждане: 7 февруари 1995
Място на раждане: Леида, Испания
Височина: 192 см
Позиция в отбора: полузащитник
Сърбия До 19 4/14
Сърбия До 20 4/12
Сърбия До 21 2/3
Сърбия 0/5
Трофеи:
Купа на Сърбия 2013/14
Европейско първенство До 19 2013
Световно първенство До 20 2015
Семейно:
Бащата на Сергей Никола Миленкович е бил професионален футболист, а майка му Милана Савич професионална баскетболистка. Неговият по-голям брат Ваня, вратар на Манчестър Юнайтед под наем във Войводина и той са родени и известно време живели в Леида, а след това са се върнали в Нови Сад.
Сезонът още не е свършил, а летният трансферен прозорец вече се коментира усилено. И заради Мондиала ще бъде забързан в сравнение с предишното лято. Един от играчите, които ще бележи летния футболен пазар е сръбският национал Сергей Милинкович Савич. Момче което днес струва над 100 000 000 евро, а някога същите тези които сега го търсят са можели да го вземат за нищожна сума, разкрива бившият агент на Сергей Зоран Стоядинович.
Европа през целия сезон говори за фантастичния сърбин от Лацио. В Италия има такъв рейтинг, че още сега се смята за по-добър и по-завършен играч от Пол Погба, а почти няма голям клуб, който в някакъв момент не е бил свързван с Милинкович Савич. Марка е писала как Реал (Мадрид) сериозно желае Сергей. Каталунските медии Спорт и Мундо Депортиво дълго са писали за скаутирането на сърбина от Барселона и клубни емисари няколко пъти са пътували до Рим заради него. На Апенините от месеци говорят как Ювентус по всички възможни начини опитва да намали цената и да се докопа до Сергей, защото Алегри е "полудял" за него, но изглежда Юве финансово вече не може да бяга в това състезание. По същата причина през лятото отпаднаха Милан и Интер. Медиите на Острова свързват Сергей с манчестърските Сити и Юнайтед, понякога с Ливърпул и Челси, докато от Париж безброй пъти съобщават за желанието на Антер Енрике да доведе перлата на Лацио в ПСЖ.
Надпреварата се ожесточава, а с нея започнаха да се появяват и теории на вероятността около това кой великан е най-близо до трансфера. Собственикът Клаудио Лотито ще сложи начална цена от 150 000 000 евро, но вероятно ще е готов на отстъпка и ще е доволен на всякаква сума над 100 000 000. В последно време Манчестър Юнайтед и ПСЖ останаха като най-сериозни фаворити за закупуването на сърбина, а вчера "Сън" лансира бомба, че "Червените дяволи" вече са договорили трансфера за 90 000 000 евро?!
От мениджърът на Сергей Матея Кежман бързо дойде опровержение което означава, че предположенията тепърва започват и Юнайтед очевидно още не е капарирал сърбина. Дали ще, това ще разберем най-вероятно до началото на Мондиала...
Известно е, че Манчестър Юнайтед е в спринта за подписа на най-ефикасния халф в Серия А. Моуриньо иска да създаде мощно трио с Матич и Погба, което би било гориво за "Червените дяволи" и затова бърза да изпревари конкуренцията и да осигури най-голямото подсилване преди Световното първенство. Па макар и да струва 100 000 000 евро. В края на краищата вече е давал подобни суми за Погба и Лукаку...
А не толкова отдавна Манчестър Юнайтед не е трябвало да разбива касата за Сергей Милинкович Савич. Имал го на тепсия за "шепа долари". Скаути на Юнайтед са били много добре запознати с младия халф, който тогава пробивал в първия отбор на Войводина и вече имал европейско злато с младежкия национален отбор на Сърбия. На това ЕП в Литва се видяло колко всестранен е халфът пред който има интересно бъдеще...
Скаути на Манчестър Юнайтед през лятото на 2014 пращат зелена светлина на "Олд Трафорд" за купуването на Милинкович Савич. Но не за Сергей, а за неговия две години по-малък брат Ваня, който тогава е бил на 17. Манчестър Юнайтед е платил на Войводина за пазителя на мрежата 1 750 000 евро и подписал с него петгодишен договор, а трансферът е реализиран посредством известния мениджър Зоран Стоядинович, който тогава представял братя Милинкович Савич. Имал Юнайтед тогава под носа си и Сергей, семейството било одушевено братята в пакет да преминат на "Олд Трафорд" и да не се разделят, но... Някой в Манчестър преценил, че Сергей не е материал за техния клуб.
"Когато водих по-малкият брат Ваня в Манчестър Юнайтед, предложен беше и Сергей. Но те тогава смятаха, че няма перспектива за техния клуб, че е бавен и има излишък в килограмите. Прецениха, че физически не може да издържи английското първенство. Тази оценка според сегашните информации им струва 90 000 000 евро", разкрива Стоядинович.
Четири години по-късно, някой в Манчестър Юнайтед най-вероятно би искал да преглътне тогавашните думи и да е послушал Стоядинович. Но въпросът е и как би се развила кариерата на Сергей, ако някой в Юнайтед тогава е имал нюх за неговия талант. Всичко след това в кариерата на чудесния халф е вървяло по естествен и нормален ход. Наложил се в първия отбор на Войводина, спечели световно злато със Сърбия като неин най-добър играч, преминал в Генк въпреки предложения от по-атрактивни първенства... В Белгия е усетил какво е сериозен, състезателен футбол, развил играта си и след това направи вярна стъпка с трансфер в Лацио. Междувременно пътищата на Сергей и Стоядинович се разделили. Днес грижа за кариерата на Милинкович Савич имат Матея Кежман и Урош Янкович.
"Разбира се, вече не съм му мениджър. Тогава бях, но трябваше да прекъсна когато поех функцията спортен директор в Цървена звезда, защото не би било етично да продължа с двете работи", казва сега Стоядинович.
По-малкият брат Ваня накрая никога не е играл за Манчестър Юнайтед. Поради административни причини и липсата на работна виза трябвало да разтрогне договора със славния клуб.
"Излъгаха се с Ваня. Смятам, че лесно се отказаха от него и че трябваше повече да се потрудят да го задържат. Той има качество за Манчестър Юнайтед", смята Стоядинович.
Ваня след Юнайтед преминал в полската Лехия където потвърдил таланта и показал, че преминаването в Англия не е било случайно. Година и половина в Гданск били достатъчни отново да привлече вниманието на по-силните клубове като Аякс и Бенфика, но решил да отиде в Торино чийто член е днес.
Манчестър Юнайтед днес отново чука на адреса с фамилия Милинкович Савич. И това ще му струва солено. Този път условията ги поставя другата страна... Сергей сега не е само "братът на Ваня", а може би най-скъпият играч в историята на Манчестър Юнайтед.
Роберто Манчини (53) е новият селекционер на националния отбор на Италия.
Сегашният треньор на Зенит ще поеме Скуадрата след края на руския сезон, а Италианският футболен съюз ще обяви официално решението на 20 май. Първият мач с новия треньор е осем дни по-късно в приятелска среща срещу Саудитска Арабия.
В кариерата си като играч Манчини е носил екипите на Болоня, Сампдория и Лацио, а най-голяма следа остави в Сампдория. В Генуа игра 15 години и записа 424 мача.
Като треньор е водил Фиорентина, Лацио, Интер, Манчестър Сити и Галатасарай, а от този сезон е наставник на Зенит. С Интер е трикратен шампион и носител на две купи, а със Сити има титла и купа на ФА. Във Фиорентина, Лацио и Галатасарай е печелил купите на държавите.
Легендата на сръбския футбол и рекордьор на националния отбор по брой участия в държавния екип говори за Радио-телевизия Сърбия за мача който смята за най-щастлив в кариерата, онзи който би "искал да изтрие", Младен Кръстаич, функцията в УЕФА. Кой е "виновен", че е изписал футболна история в Интер, какво е научил от Моуриньо, а на какво той ще учи децата в своя футболен лагер...
- Рекордьор сте в националния отбор със 103 мача. Три пъти сте били на СП и веднъж на Европейско първенство. Дали бихте дали 50 мача, да имате 50 по-малко, а след вас да е останал с националния отбор успех какъвто, например, сте постигнал в клубния футбол?
- Бих дал всичките сто. Само дебюта бих запазил, а останалото бих дал да сме могли да направим повече. Играл съм на три СП, някъде сме имали лош късмет, някъде сме играли лошо. Във футболната кариера, може би един мач бих повторил, а това е този срещу Австралия през 2010 година на Мондиала. Мисля че тук доминирахме, но нямахме късмет на това първенство. - Като сме при националния отбор, вие сте бил и първият капитан под името Сърбия. Какви са вашите очаквания от СП през юни и юли?
- Световното първенство само по себе си е много трудно. Има много напрежение и отговорност. Всеки противник може да те изненада и това изобщо не е лесно. Ние играем полуфинал с Коста Рика, финал с Швейцария. Да си спестим сами мъките и някак да се концентрираме. Без тези две срещи няма нищо. Това трябва да ни бъде фокус, със сигурност не трябва да чакаме мача с Бразилия и тук да пробваме да правим някакви точки. Мисля че първата и втората среща са най-важни за нашето класиране напред в турнира. - Какво може Кръстаич като нов селекционер и имате ли съвет за него?
- Младен знае, има огромен опит. Делили сме съблекалня дълги години. Знае и той самият колко е голямо напрежението, какво го чака, какво чака цялата група момчета и целия Футболен съюз на Сърбия. Знае той какво трябва да прави. Трябва да си с мирна глава, да си уверен в себе си, с това да пренесеш самоувереност на момчетата.
- Наскоро бяхте в конкуренция да влезете в Музея на славата на Интер. Заедно с Дзенга, Матеус, Роналдо. Колко е значимо това признание за вас като спортист?
- Аз съм поласкан само с това, че съм влязъл в последния кръг на това гласуване на привържениците. Моята прогноза беше Роналдо, Матеус, Дзенга и Мацола. Защото да ме поставите в същия кръг до името на Мацола, за мен това вече беше победа. Значимо е какво си оставил за този клуб в който си играл и какво си оставил в сърцата на привържениците. Ще има още избори за Музея на славата, па и ако не вляза, аз знам какво съм дал и какви отношения имам със запалянковците.
- Как е започнало всичко? Раднички от Нови Пазова, Земун па Телеоптик. Дали е истина, че в Земун са ви казали, още като дете, че не сте талантлив?
- Не знам сега, дали за щастие или за нещастие, но да. Казаха, да не говоря за имена. Започнах в Нова Пазова, като дете изиграх няколко мача, след това Земун, където не минах проби, па Телеоптик. В този клуб бях година при Драган Шипка, тогава преминах в петлетата на Цървена звезда при Тома Миличевич, следващите седем-осем години до първия отбор, в който влязох на само 16 години. Това бяха феноменални и незабравими дни.
- Своят първи гол в червено-белия екип сте постигнал през 1995 година срещу Будучност от Подгорица. Подобрили сте рекорда на Драган Джаич, който дотогава е бил най-младият голмайстор в клубната история.
- Не може Драган Джаич никога да се надмине. Драган Джаич остава легенда на Звезда, "звезда на Звезда". Феноменален играч, някой който е бил пионер в създаването на европейската Звезда. С това да бъда поред неговото и други имена е голяма чест.
- Най-младият играч в първия отбор на Звезда сте. Мнозина са ви наричали дете чудо. И японски журналисти тогава са ви снимали като дете чудо. Дали сте оправдал това в мача срещу Кайзерслаутерн в Белград когато вкарахте два гола?
- Огромен повратен момент. Седем дни преди това в Кайзерслаутерн навърших 17 години. Това беше реваншът, в който започнах на пейката. Но чудеса се случват. Вкарах този гол, после в продълженията още един и това беше голям повратен момент в моята кариера.
- Вашата година за помнене е 1998. Станал сте част от мечтания отбор на Лацио, на само 20 години.
- Нямах навършени 20 когато преминах. И не само преминах, а за мое голямо удоволствие и играех. Играех с невероятни имена, с невероятни играчи, в един клуб, който растеше с всеки ден. Аз смятам, че и малко спечелихме за колкото бяхме добри. Благодарен съм на президента Краньоли за доверието. Помня като каза: "Ето потроших толкова пари за някакво хлапе което на живо не съм и виждал." След това оставаше да се трудиш сам, да работиш, да уважаваш преди всичко себе си и противника, треньорите, колегите, защото всяка работа се изплаща.
- До вас тогава е бил Синиша Михайлович, като земляк и като авторитет. Колко ви е помогнало това като младеж, който се е озовал в тогава най-силното първенство на света, Серия А?
- Синиша ме прие, защити, приятели сме, съветвал ме е, обясни ми как функционира Серия А, как функционира животът в Италия и животът изобщо, защото той е по-голям от мен с десет години. Той е кръстник на моите синове. Някой който ги е кръстил, в който винаги виждам искрен приятел. Никога не съм опознал по-силен характер, от характера на Синиша Михайлович.
- След пет и половина години в Лацио, и борба на мнозина да ви доведат в своя клуб, преминавате в Интер.
- Малко се посъветвах и със Синиша и с Манчини, който тогава ми беше треньор. Спомням си думите на Манчини: "Малкия, отиди в Интер, защото там можеш да напишеш история на футбола." Ето, стана истина. Благодаря му за хубавия съвет. Девет и половина години, от 2004 до 2012 година, изписах историята на Интер.
- Преди осем години, на 22 май, празнува Италия, но празнува и Сърбия. Понесохте трофея за най-добър европейски футболен клуб обгърнат в сръбското знаме. Станахте шампион в Шампионската лига. Дали това продължава да е най-щастливият момент във вашата кариера?
- В този отбор имаше доста играчи, които вече бяха над 30 години. Това ни беше, не последния влак, а вече бяхме на последната спирка. Край. За много играчи, десет или дванадесет от нас, това беше последен шанс. Дадохме всичко от себе си, водени от Жозе Моуриньо. Бяхме опитни, решавахме всичко в съблекалнята, без външни фактори. Така се стигна до финала с Байерн. Това е върхът в клубния футбол, това е върхът на кариерата. Това са 13 мача, никога по-трудни. Трябва много неща да се получат. Да се събере мозайката. Да, това е най-щастливият ден, с това коронясах кариерата. - Докато Моуриньо ръководи Интер, вие сте ръководил средата на терена. Сега в Манчестър това прави Неманя Матич. Знае се, че Моуриньо уважава играчите от Сърбия и вие сте в приятелски отношения с него. Какви са вашите спомени от сътрудничеството?
- Сега ние сме приятели. Чуваме се. Сега опитва да създаде един добър отбор. Самото довеждане на Неманя Матич в състава и даването на толкова отговорности, от това се вижда какво уважение има към играчите, които са готови да се жертват за него. Така беше и при нас в Интер и това се разпознава по някои играчи в Манчестър Юнайтед. Трябва да му вярват, трябва да го следват, защото той е някой който може да ти даде това което жадуваш, който може да ти донесе трофеи.
- Кой е най-завършеният играч с когото сте делил съблекалня и терен?
- Благодаря на бог, че имах дълга кариера и съм играл с отлични играчи, каквито са Златан Ибрахимович, Адриано, Мота, Уесли Снайдер... Не мога да изброя всички. Неманя Видич, с който играх в националния отбор, най-добрият защитник когото знам, който се е родил в последните 20 години в Европа и в света. Диего Форлан е играч който за мен е бил футболист със синя кръв. Съжалявам, че не можа да покаже повече. - През 2013 година се простихте с футбола като играч. Все пак, останахте във футбола, но в канцелария като съветник на президента на УЕФА Чеферин. Дали в бъдеще може да ви видим край терена като треньор?
- Не. За сега не, искрено. За сега работя върху развоя на футбола в УЕФА. Подготвяне на младежките национални отбори на които им трябва помощ, програма за работа, образование, да ги подготвим да могат след 16-ата година да влизат в турнири, да знаят какво ги чака, а не като мен да ги изненада химнът когато на 16 дебютирах против Италия, исках да побягна в съблекалнята. Затова те, преди да тръгнат в квалификации за Европейско първенство, имат сигурно двадесетина мача. Това е работа с която се занимавам в последните 14 месеца. Пътувам доста, доволен съм, хубаво е да се работи с деца.
- Да се върнем на този момент когато сте чули химна на Сърбия и като сте искали да побегнете в съблекалнята...
- Нови Белград. Поколение 78. Първият истински официален мач в националния отбор, против Италия. Когато зазвуча химна, идваше ми да побягна в съблекалнята. Победихме италианците с 2:1, а се оказа че от това поколение, и нашето и тяхното, излязоха доста истински играчи.
- Вашият футболен лагер на Златибор започва да работи. Какво е нужно, каква работа, някои нови деца утре да бъдат, например, Деян Станкович, Видич, Иванович и други?
- Работата в УЕФА с деца ме кара същите принципи да пренеса и в Сърбия. Ще пробвам да пренеса своя опит. На момчетата и момичетата искам да покажа как е седем дни да живееш като професионален спортист. Какво е необходимо да се прави, за да се стигне до успеха, да научиш да уважаваш всеки, да знаеш всичко за честната игра, да знаеш всичко за храненето. Да работиш с истински хора, с учители, да се наслаждаваш. Най-голямата благодарност ще ми бъде след седем дни да излезе групата и всички да са усмихнати. Ще има тук и мои съотборници, треньори. Ще научат колко не е лесно, а колко е забавно всичко.
- Не обичате много да говорите за своята хуманитарна работа, но сте голям дарител. Дали това е може би и някакъв вид задължение когато става дума за нашите успешни спортисти?
- Силна дума е задължение. Това е как се чувстваш. Не бих имал какво да коментирам във връзка с това, освен да кажа - благодаря на бог, че мога да помогна. Винаги има начини и винаги има някой на когото е нужна помощ.
- Какво прави Деян Станкович днес?
- Всичко. Гледам да се забавлявам със семейството, колкото повече мога. Използвам възможност да дойда до Белград, да се видя с приятели. Представям лагера "Деки5". По принцип, всичко с усмивка.
- Дали вашата майка продължава да събира вестникарски статии за вас, което е започнала да прави когато сте бил на 11 години?
- Доста има. Огромна кутия. Използвах това за 2010 година, всички нейни изрезки за книгата, която публикувах под заглавие "Деян". И се гордея с това. Тук буквално е разказано как е пораснал Деки.
- Дали бихте променили нещо в това отрастване? Дали бихте направили нещо по-различно?
- Нищо, само онзи мач с Австралия, останалото всичко би било същото.
- Съвет за децата?
- Спортът е най-добрият изход, който съществува. Това знам, защото на седем години започнах да тренирам, на 34 завърших и останах в спорта. Моите деца също се занимават с футбол. Това ми е най-важно. Да израснат в истински хора. Да познават стойностното, да не ги делят, да бъдат почтени и да бъдат истински хора.
- Кой е Деян Станкович?
- Един обикновен момък. Автор: Саня Драгичевич-Бабич
Бившият ас на Ювентус и национал на Италия Фабрицио Раванели даде интервю в което говори за Сърбия, вечните съперници, сръбския футбол, бившите съотборници Югович, Михайлович, Станкович, желанията и плановете.
- До задната ножица на Марио Манджукич в Кардиф срещу Реал, Фабрицио Раванели беше единственият играч на Ювентус, който е вкарал гол от игра във финал на Шампионската лига. Това беше в Рим на 22 май 1996?
- Поведохме с моя гол, но Литманен изравни и даде на Аякс да избори продължения и дузпи. После нямаше спасение. Перуци спаси ударите на Давидс и Силой и спечелихме втората купа на европейските шампиони в историята на Ювентус. Платини на "Хейзъл" вкара гол от дузпа, а моят беше от атака. Това са спомени, които никога не бледнеят - казва в началото на ексклузивния разговор за сръбския "Блиц" Фабрицио Раванели. - Един друг рекорд, който трудно някой ще подобри. В победата на Ювентус над софийския ЦСКА с 5:1, на 24 септември 1994, постигате петте гола за Юве?
- Очевидно трофеят от Шампионската лига става истинско проклятие за моя бивш клуб. Просто не мога да обясня какво се случва с футболистите на Ювентус когато удари решителният час. Изгубили сме седем от общо девет финала. Показаха и този сезон, че са голям отбор. Два финала в последните три издания на Шампионската лига, това е "roba da mati" както казваме ние италианците. Сигурен съм, че момчетата на Алегри имат всички предусловия за класиране в завършващата фаза. Ако пребродят Тотнъм на "Уембли", ще имат отворен път към финала и възможност в Киев да платят всички дългове от миналото.
- Спечелили сте всичко с Ювентус. В моментите на празнуване, дали имате представа, че се изписва страница от историята?
- Разбира се. Това са мачове от голямо значение, които се гледат от милиони души. В главата ти всичко пращи от желание и воля кожата да се продаде възможно най-скъпо. Сърцето ви бие със сто в час и ви помага да прескочите и най-големите препятствия. Опитвате на всяка цена да стигнете до победата и сте наясно, че този мач е един вид война. Трябва да победите противника, който също е мотивиран като вас. Това често не е възможно, в което Ювентус най-добре се увери миналата година.
- Когато Югович в Рим се приближаваше към бялата точка, дали треперихте на центъра?
- Не. При неговата дузпа нямаше причина за притеснение. Югович рядко грешеше от 11 метра. Беше толкова мощен играч. - Какъв е Юга извън терена?
- Много спокоен и тих. Плени със своята скромност. Не е бил, да кажем, като Михайлович и Станкович, които те разсмиваха на всяка крачка. Юга беше смирен, винаги седеше настрана, не се налагаше. Невероятен момък. За качествата му на играч не бих и харчил думи. След Дел Пиеро и Роберто Баджо, това е най-добрият играч с който съм играл в кариерата.
- Михайлович, Станкович и вие сте спечелили дубъл с Лацио през 2000?
- Това бяха големи шампиони, но и големи хора. Две фантастични особи, с чудесни качества. Това трябва да се цени. Тези двама играчи трябва да бъдат пример на всички деца в Сърбия, които имат намерение да се занимават с футбол.
- Дали Михайлович е по-добър като играч или като треньор?
- Като треньор е много добър, но като играч беше извънредна класа. Все още нищо не е спечелил в треньорската кариера, а се надявам да бъде еднакво успешен както докато играеше футбол.
- Имате ли някой анекдот?
- Останало ми е в спомените когато преди две години водеше Сампдория в голямото дерби срещу Дженоа. Един негов играч пропусна ключово подаване във финала на мача което костваше победата на Сампдория. Преди влизането в съблекалнята искаше да удуши този футболист. Такъв е Синиша. Много темпераментен, но преди всичко човек с голямо сърце.
- А къде е Раванели сега?
- На пейката, без дилема.
- На 11 декември 2018 влизате в шестото десетилетие. Какво бихте искали като подарък за 50-ия рожден ден?
- Да стана треньор на голям клуб. Защо не и в Сърбия. Да кажем, да дочакам половин век живот на пейката на Звезда или Партизан.
- Има ли прилики между сърбите и италианците?
- И още как. Играл съм с много сръбски футболисти и добре ги опознах. Разбрах, че имаме същите навици и същата култура. Сърбия по много е близка до Италия. Когато става дума за характера, тук нямаме равни. Сръбският глад за победа е идентичен с италианския.
- Освен с каране на колело и коментиране на футболни мачове за ТВ, с какво още се занимавате?
- Обожавам спортните предавания, не само футбола. Обичам баскетбола, особено НБА. Спортът е на едната, а семейството от другата страна. Имам трима сина и това че участвам със съпругата в отрастването им ме прави горд. - Матия, Лука и Карло. Нито един от синовете ви не играе нападател?
- Да, чудно е. Единият играе в средата, другият е защитник. Вярвам, че могат да се осъществят в този спорт, защото светът на футбола е едно чудесно място. Представлява истинска школа за живота. Ще ви дам пример със своя син, който играе за Арецо и е четвърта година в гимназията, чисто за да ви обясня колко спортът е важен за формирането на личността. Той се буди в шест, отива на училище, връща се около два следобед, сяда във влака и бърза за тренировка. Във влака изяжда сандвич, след това прави тренировката, връща се вкъщи около седем вечерта, вечеря някой мамин специалитет и в девет е в леглото. Преди малко получих съобщение от него, че е положил матурата с осмица. Това е голямо задоволство за родителя и послание което може да изпратим до най-младите - допълва Раванели.
Добре дошъл, Фабрицио! Сръбският футбол плаче за големи шампиони на функциите треньори и педагози. Чудно е, че Сергей не е играл за Сърбия - Дали ви учудва, че Милинкович Савич не е изиграл нито един мач за Сърбия в квалификациите за СП?
- Много е чудно, имайки предвид неговите качества. Имах щастието няколко пъти да го гледам на живо, за последен път във финала за Купата на Италия срещу Ювентус. Той е завършен играч, който еднакво добре работи във фаза отбрана и фаза атака. Тотален футболист. Наистина фантастичен. Обединява качества с количество. Умее да прави много, як е с главата, силен е в дуелите, търчи, прави шпагати, дриблира, притежава бързина... Невероятен играч. Надявам се, че ще продължи в същия ритъм и че един ден ще заиграе в екипа на Ювентус. Това е футболист, който всеки треньор би поискал в своя отбор. Аз между първите. Горд съм с белите коси
Прякорът Бялото перо (Penna Bianca) Раванели е получил заради белите коси в ранната фаза на живота и никога не му е представлявал проблем.
- Напротив. Много ми харесва. Нещо повече, носил ми е късмет в кариерата. Наистина е чудесен и го нося с удоволствие - допълни Раванели. Автор:Небойша Петрович
Лацио и Рома в 165-ото дерби на столицата решават древната дилема - чий е Рим?
Модерният световен футбол е белязан с много дербита. Звезда - Партизан, Бока - Ривър или Селтик - Рейнджърс, веднага идват на ум, но от тази група не може да се отдели и дуелът между Лацио и Рома, вероятно най-голямото италианско градско дерби. Дерби на столицата, 165-о по ред, ще се играе в днешния следобед (16 ч) на известния Олимпико, а вече е ясно, че ни очаква пъклен мач.
Омразата в Рим се ражда през 1927 година когато три градски клуба са обединени в един - Рома. Това е опит на Бенито Мусолини да създаде един силен представител на Вечния град в борбата с богаташите от северната част на Италия. Лацио, който получава името си от региона в който се намира, отказва тогавашното предложение на Дучето да влезе в конгломерата от който е създаден Рома.
От тогава до днес Дербито на столицата е спортен спектакъл, белязан от стотици контузии на играчи, хулиганство, бой, дори и смърт по трибуните.
С основаването на Рома, Лацио изведнъж става аутсайдер. Неговата привърженическа база става по-малка, защото Рома се подкрепя от запалянковци на три клуба, които са се стопили по нареждане на вожда. Оттук и манталитетът на Лацио и всичките му привърженици и днес е непрекъснато доказване, произтекло от желанието да върнат онова което до основаването на големия съперник е било тяхно, в този случай - Рим.
Затова в дербито на Рим става въпрос за територия.
За привържениците на Рома лациалите са селяци, които живеят в провинцията. Затова често ще чуете да им скандират "бурини" което е обидна дума за селяни на италиански, дума с която описват своите омразни противници. Един привърженик на "вълците" в документален филм дори отива толкова далече, че описва запалянковците на Лацио като "езичници" и "болни диваци", които живеят в пещери.
Сблъсък около териториите е само един от мотивите на съперничеството, то е характеризирано и от подялбата на един и същ стадион, както и различното значение на цветовете на екипите и символите, които носят римските клубове.
Лацио е познат по небесносините цветове от гръцката митология, а символ му е орел, което е святото животно на Юпитер. Рома, от друга страна, носи жълт цвят в знак на Ватикана и червен, който означава Римската империя. Техният символ е вълк, животно което се свързва с Марс, богът на войната. Марс също така бил баща на близнаците Ромул и Рем, основатели на Рим. Вълкът на емблемата всъщност е вълчицата, която е отгледала двамата.
Така Рома се инфилтрирала в историята и митологията на Рим, докато Лацио, който е основан 1900 г, фактически е прогонен в периферията на столицата. Лациалите не се отказват от твърдението, че те са единственият, автентичен римски клуб, което веднъж добре е обяснил техният капитан Томазо Роки:
"Те имат цветове и знаци на римски клуб, но Лацио представя истинският извор на Рим."
Напрежението между привържениците на двата отбора порасна през изминалите години, което се дължи и на факта, че извън Рим нито един от двата клуба няма голяма привърженическа подкрепа. А и като нямат много шампионски титли в Италия, дербито и за двете страни е най-важният мач в целия сезон. И това е което отделя Дербито на столицата от всички други градски дербита в Италия, а също така подгрява напрежението преди всеки сблъсък между Лацио и Рома.
Освен привърженическите напрежения, в съперничеството на римските клубове значителна роля заема и политическата нота. Привържениците на Лацио са горди със своята дясна определеност (отворен фашизъм), докато запалянковците на Рома традиционно са привързани към левицата. Най-старата група в южната трибуна на Рома Федайн е основана през 1972 година, а е получила името си от палестинските борци за свобода и е открито антифашистки настроена. Въпреки това, и между привържениците на "вълците" има фашисти, защото това е наследство за родените в Рим.
Типичен представител на манталитета на привържениците на Лацио е тяхната икона Паоло Ди Канио. Самопровъзгласен фашист, който вярва че Мусолини "в основата си е бил принципен вожд", когото хората "не са разбирали добре", след един гол във вратата на Рома вдигна високо дясната си ръка. Това бил традиционен римски поздрав, който си присвоили италианските фашисти, а Ди Канио набързо си навлякъл гнева на обществото.
Същият жест Ди Канио повтаря и няколко седмици по-късно в мач срещу Ливорно, към неговите привърженици, които традиционно са привързани към левицата. Едно дерби между Лацио и Рома в края на 90-те е белязано и от обидни транспаранти в северната трибуна на Олимпико, която е за съперниците на "вълците". На един от тях пишело: "Аушвиц е вашият град, а пещите вашите домове", докато другият бил още по-обиден: "Отбор от черни, трибуна от евреи."
Заради всичко това не е изненада, че всеки играч който излиза на терена в небесносин или оранжев екип със себе си носи и повече от желание да спечели три точки. Твърде тежкото бреме на градското дерби, големите очаквания на привържениците изпълнени с политическо и териториално напрежение, носят особен натиск в дербито на Вечния град. Не знаем как се носи такъв товар, но можем да си представим...
Това дерби не би било специфично, единствено, ако няма своите икони, а както Ди Канио е икона за Лацио, така е и Франческо Тоти за Рома. За разлика от Ди Канио, Тоти никога не е напускал клуба. А не е да е нямал предложения. Ако беше приел офертата на Реал вероятно днес нямаше да има място в дома си да остави всички трофеи, които би спечелил. Вместо това избра да остане в Рим.
"Цялата своя футболна кариера съм посветил на един отбор, само Рома. Играл съм за него и за привържениците, друго не ме е интересувало", изтъква Тоти, който днес вероятно от пейката ще чака възможност за кой знае кой път в живота си да усети чара на дербито.
И това изявление показва силата и мощта на Дербито на столицата. Съществува нещо впечатляващо и човешко в това да искате да бъдете полубожество, отколкото обичаен модерен футболист. В град какъвто е Рим всичко днес е разделено на половина, няма среда.
Само онези, които са били на живо на дербито Лацио - Рома могат да кажат, че не става въпрос за обичаен мач, а за спектакъл в който хореографията на трибуните е малък детайл от голямата привърженическа война, която се води в деня на дербито. Много е трудно да се отиде на мача без контузии от бомби домашна изработка, които правят привържениците, или да избегнете бой между запалянковците на път към Олимпико.
През този ден, когато се играе Дербито на столицата, славният стадион става Колизеум, а победата в дербито е стъпка към овладяването на града. Спортът и футболът стават военна кампания в Рим.
Римските противници играят добре и се намират в самия връх на италианския футбол, а това се отнася специално до Лацио, който през последните години на лутане играе един от най-атрактивните стилове футбол на Апенините. Майсторски събрани от младия специалист Симоне Индзаги, лациалите просто тероризират съперниците в Серия А, така че и в табора на Рома са наясно, че този път няма да спечелят лесно, като в предишните три дербита в които доминираха.
Предстоящото дерби ще бъде сблъсък на две ефикасни нападения, а особено изпъква това на "вълците" (33 гола) в което Джеко, Салах (днес няма да играе) и Пероти са отбелязали повече от половината голове (25). И Лацио не изостава, а в чудесна форма е Чиро Имобиле (девет) и Кейта Балде (четири), които са вкарали половината от общо 27-те попадения на небесносините през този сезон.
Лацио дочаква дербито в по-добра форма, защото в девет поредни мача е без загуба, като празнува успех в шест. Рома също така е в добра форма, загуби само един от последните 12 мача (от Аталанта в гостуване преди две седмици), докато на Олимпико спечели всичките си мачове през сезона. Все пак, сега номинално ще е гост, а и ще има по-малка подкрепа, защото неговите ултраси бойкотират трето поредно дерби заради познатите бариери в южната трибуна.
Футболът сам по себе си е чиста емоция, но има периоди, когато онова
което усещаме заради двадесет и двама мъже и топка не може да се "мери"
или сравни с каквото и да е.
Споменатият период често умее да варира по интензитет и дължина - от
няколко дни до няколко седмици - но все пак може да се утвърди, че
епицентърът на "лудостта" трае някъде в интервала на 90 и 120 минути, не
включвайки потенциалната "прединфарктна" серия дузпи.
Тогава всичко което е наистина важно става абсолютно незначително, а
вашите мисли и всички видове енергия, които отдавате са насочени само
към едно нещо. Вашият обичан отбор да запише победа над най-големия,
голям съперник.
Тогава, онова което е морално, става неморално - тогава не се подбират
начина и средствата как да се стигне до целта. Тогава единственото важно
е вашият отбор след последния съдийски сигнал високо да вдигне ръце над
главите, докато всички в транс се прегръщате и радвате с хората, които
сте видели за пръв път в живота - на трибуните, в пъба, кръчмата, в
местното кафене, букмейкърския пункт...
Преди няколко дни беше изиграно юбилейното 150-о най-голямо дерби на
Белград - между Цървена звезда и Партизан, двата най-големи сръбски
клуба, някогашни шампион и финалист в КЕШ. И, колкото и да се опитват
някои да го омаловажат и деградират по различни начини - истински трябва
да се гордеят с дуела между "червено-белите" и "черно-белите" - защото
не могат много световни столици да се похвалят с такова съперничество и
такива спортни традиции.
Мачовете, които имат силата да разделят градове на половина, вековни
съперничества, които родни братя и големи приятели превръщат в люти
противници, но им (ни), същевременно, предлагат единствено опит и
щастие, както и скъпоценни, незабравими спомени.
Дерби дела Капитале - магията на древния град
Италианците наистина имат голям брой дербита, с Бразилия и Великобритания вероятно най-много в света, но "светата троица" на италианския футбол прави три наистина големи сблъсъка. За другите два имахте възможност да прочетете в първите две части, а тук стигнахме до големия дуел на Вечния град - Лацио срещу Рома.
Когато се погледне голямата картина, няма много по-огнени дуели в света, от този между Романистите и Лациалите на легендарния "Олимпико" - може би общо са няколко. Малко не е достигнало да мине идеята на Бенито Мусолини и град Рим да има само един клуб през 1927 година.
Идеята на вожда на Националната фашистка партия била римските клубове - Роман, Алба-Аудаче, Фортитудо и Лацио - с декрет на Националния съюз да се съберат в един мощен отбор, който ще владее Италия. Все пак, възпротивил се генерал Джорджо Вакаро, който по това време бил висш член на ФС Италия, и успял да спаси Лациалите като единствен независим клуб - до новосформирания АС Рома. Такава "мръсотия" не е можела да роди различно съперничество. "Бианкоселести" са основани цели 27 години преди големия си враг, през 1900 г в северната част на града в квартала Патри е създаден "Societa Podistica Lazio". След малко повече от десетилетие в аматьорското ниво, през 1912 г клубът се включва към тогавашната елитна лига.
Първият официален дуел на Вечния град е изигран двадесет дни преди навлизането в тридесетте години на миналия век, а побеждава Рома с гол в самия край. Скоро ще се състои за 180-и път, а "вълците" имат 66 триумфа, докато 50 мача са завършили с празненства на "орлите".
Тяхното столично съперничество - символично наречено Дерби дела Капитале - има още по-голямо значение тъй като се знае, че имат много по-малко трофеи от които и да е клубове в този списък. Все пак, това някак и изтъква размера, традицията и всичко онова което срещата на Рома и Лацио представлява във футболния свят.
Римското дерби по всичко парира водещите световни огнени сблъсъци, започвайки от самия футбол до атмосферата на трибуните, но и с количеството открита омраза и страшно насилие, което лъха отвсякъде.
Лацио има две Скудета, шест Купи на Италия, три Суперкупи, но и Купа на носителите на национални купи и Суперкупата на УЕФА.
Рома е шампион един път повече, девет пъти печели Купата, два пъти Суперкупата, триумфирал е в Купата на панаирните градове (предшественик на Купата на УЕФА).
От 1954 г делят стадион, но това може да се промени в следващите години.
Първият фатален случай, както и в италианския футбол, е записан още от 1979 година, когато лациалът Винченцо Папрели е уцелен със сигнална ракета в окото, докато е бил заедно с приятели в северната трибуна на стадиона. Тя е изстреляна от южната трибуна. Смъртоносни сблъсъци се ширят из Италия след това като пандемия. С ултраси се сдобиват и отборите от третото ниво на футбола на Ботуша.
Лациалите са познати като крайно десни ултраси, докато Романистите, от средата на осемдесетте, минават за ляво ориентирани. Все пак, това не е попречило на двата клуба през историята да изтъкват болезнени, нацистки и расистки лозунги и емблеми.
Хората, които са били на "Олимпико" в този час и половина твърдят, че това е нещо което не може да се опише с думи, а просто трябва да се преживее. "Военното" положение в града, море от полиция, тонове пиротехника и твърд, мръсен мъжки футбол. Дерби дела Капитале.
Последният прецедент, когато става въпрос за сблъсъка на "Олимпико" се случи през 2004 година, когато с началото на второто полувреме между привържениците се чули гласове, че полицейска кола е убила дете пред стадиона.
Накрая се оказа, че момчето е било покрито в подножието на трибуните, защото имало проблеми с дишането, но Адриано Галиани, президент на Лигата, все пак организирал главният съдия да се обади по мобилен телефон и мачът в крайна сметка е отложен.
На улиците става "ад", а в една от най-големите привърженически безредици в новата история на Калчото повече от 50 запалянковци са арестувани, 200 са контузени, докато и 300 полицаи трябвало да потърсят медицинска помощ.
Тюрккулюбю - вулканичният удар между Европа и Азия
Футбол и фанатизъм са опасна комбинация, могат да бъдат, в края на краищата, съвършено съединение, но сме свидетели, че това на практика е невъзможно и немислимо. Всяко от световните дербита има нещо което го отличава от масата и ни кара да говорим за него по специален начин. Все пак, нито едно голямо градско дерби не прилича на истанбулското - между Галатасарай и Фенербахче.
Галата и Фенер са символите на турския футбол, двата най-успешни клуба, с убедително най-много привърженици и спортни традиции зад себе си. Това не е само сблъсък между две воюващи страни на един град, а и сблъсък между два континента - Европа и Азия.
Галата е основан, в европейската част на Истанбул, от Али Семи Йен през 1905 г, който е първи президент и член на клуба, предводител на местното училище под името Галатасарай. На другата страна на Босфора, две години по-късно, Зия Сонулен, Айетлах Бей и Нечип Оканер, в тишина и страх от строгите османски закони и султана Абудал Хамид създават Фенербахче. Галата е най-трофейният клуб на Турция с 20 титли, 15 купи и 14 суперкупи, а по веднъж е печелил Купата на УЕФА и Суперкупата на УЕФА.
От друга страна, Фенер има един шампионски трофей по-малко, шест купи и девет суперкупи, но нито един европейски трофей.
Въпреки че властимащите по това време стриктно забраняват на младите да се събират и играят "английската" игра, първото дерби е изиграно през 1909 г, а Фенер е домакин на поляна, където днес се намира неговия стадион "Шукру Сарачоглу". Побеждават гостите с 2:0.
От тогава са играли още 380 пъти, "жълто-черните" са по-успешни от "жълто-червените", със 144, срещу 122 победи, а когато мачът завърши без голове - рядко може да кажете, че не е било интересно.
Невероятна темпераментност и любов към футбола довеждат до това дуелите на двата великана от Босфора и насилието да идват заедно като добър и ден. Също така, турското дерби е едно от първите в света на което са отбелязани големи безредици, които датират още от 23 февруари 1934 година.
"Когато преди няколко години правехме "Разделени градове", останах удивен, защото и ние сме били "диваци", но онова там е невероятно. Снайперисти на всички страни, полиция като мравки, идва автобусът с отбора на Галата, а ръководителите на Фенер, виждайки, че не им остава нищо друго, започват да го целят с мобилни телефони и да плюят по рейса на гостите", споделя Милош Шаранович.
На този ден по програма имало "приятелски" мач на местния стадион Таским, но от самото начало било ясно, че няма да завърши. Двата отбора силно искали победата, а съдията няколко пъти трябвало да прекъсва мача през първото полувреме заради много остри нарушения и бой.
Всичко завършило така, че и местните господа от околните трибуни, къщи и хълмове се включили в мелето на терена, скоро се намесила и полицията, а журналистите няколко дни обширно писали за "военното положение" на Таксим. Нито почти сто години по-късно абсолютно нищо не се е променило.
Въпреки че в запалянковския свят не ги уважават твърде много, заради честата употреба на хладно оръжие, никой не може да отнеме онова което се случва на "Сарачоглу" и "Али Семи Йен". Количеството пиротехника понякога надминава и онези в Южна Америка, хора от Гинес идват да мерят силата на децибелите, докато междувременно се търси кой да дръпне спусъка да се стигне до изригване.
Една от най-лудите случки се разиграва на финала за Купата през 1995/96 г, Галатасарай се мъчи, а Фенербахче се бори с Трабзонспор за титлата. Започва с насмешки, че Галата не е достоен противник, а след гол в продължението на реванша донесъл трофея - треньорът на "аутсайдера" Греъм Сунес забива голямо знаме на своя отбор на центъра на "Шукру Сарачоглу".
Ел Класико - Сблъсък на гиганти по холивудски
Най-бляскавият "безсмъртен" дуел се играе на Пиринейския полуостров, тъй като количеството реклама, публичност и медийно следене не може да се сравнява с нито един друг. И той също така представлява сблъсък на две различни култури, начини на живот, но и тотално противоположни икономически и политически разбирания. Когато се вземат под внимание всички големи дербита на планетата, стойността на самите тях и техните играчи, история, победи, трофеи... Не е грешно да се каже, че Ел Класико - дуелът между Реал Мадрид и Барселона - е специална категория.
Футболът в Кастиля, Мадрид донесли академици и студенти в края на по миналия век, които са се върнали от учене в Кеймбридж и Оксфорд. Най-напред своите идеи на дело са реализирали с основаването на "Football Club Sky" през 1897 г, а след серия промени, с помощта на крал Алфонсо ХII и подкрепата на Кралската футболна федерация, през 1920 година става познат като Реал (кралски) Мадрид.
Само две години по-късно в главния град на Каталония, група швейцарци, англичани и местни, предвождани от Жоан Гампер, създават символът на каталонизма - под мотото "Mes que un club", т.е. "Повече от клуб". Реал е абсолютен рекордьор по брой трофеи от Шампионската лига - 10, а има и рекордните 32 титли на Испания, 19 Купи на Краля, девет Суперкупи, както и четири титли първенец на света и по две Купа на УЕФА и Суперкупа на УЕФА.
Благодарение на доминацията в последното десетилетие, Барса сега има 23 шампионски титли, рекордните 27 Купи и 11 Суперкупи, както и пет титли първенец на Европа и три на света. Също така има и пет Суперкупи на Европа, а четири пъти Купата на носители на национални купи.
Гражданската война, бомбардировките и по-късно Втората световна война направили така, че може би двата най-големи клуба в света днес да се развият по-бавно, но те и тогава успявали да печелят титли и да изхвърлят великани от футболната сцена.
Привържениците на Барселона често обичат да изтъкват, че техният съперник е изградил величието си с помощта на диктатора Франсиско Франко, заради който народът на Каталония започва да гледа като на своя като на повече от клуб, а донякъде и като на антирежимно движение.
Все пак, това не е съвсем точно, защото историята казва, че водещите хора в Барселона в този период (50-те и 60-те) са били в много добри отношения с властващия режим, а и няколко пъти са го изтъквали. Всичко това е видимо и от трофеите спечелени през тези години.
"Кралския" клуб и "Блауграна" са изиграли общо 230 дуела (263 смятайки и приятелските мачове), а Реал е по-успешен с две победи повече от противника - 92-90.
Въпреки че съперничеството им е огнено, случвало се е "Ноу Камп" да аплодира играчи в бели екипи (Лоури Кънингам 1980 г), докато мадридчани на "Сантиаго Бернабеу" са ставали заради майсторството на Диего Армандо Марадона, Роналдиньо Гаучо и Андрес Иниеста.
Техният дуел е най-гледания на планетата.
Реал в почти всички ери има големи успехи (особено през 60-те когато печели пет поредни "ушати" трофея), докато Барса напълно взима превес от началото на новото хилядолетие.
От друга страна, насилие и физически сблъсъци между привържениците на двата отбора почти няма, както през историята така и днес, освен няколко спорадични удари и блъскания туктаме. Но въпреки това, напрежението, нетърпимостта, а и омразата, може да се види с просто око когато се намират едни срещу други.
Реал Мадрид и Барселона, тяхната история, играчи и дуели неизмеримо са повлияли на облика на най-важното вторично нещо на света, до такава степен, че въпросът е дали модерният футбол днес щеше да изглежда така. Испания вероятно никога нямаше да бъде шампион на Европа и света, ако нямаше може би двата най-големи световни футболни колектива.
Не са много играчите, които са носили двата екипа, общо около двадесет, но един от тези трансфери беляза футбола и неговата история. Легендарният Луиш Фиго шокира всички, когато през 2000 година замени "Ноу Камп" с "Бернабеу", а върхът на обидите, заплахите и кой знае какво още се случи когато изпълняваше ъглов удар.
На стадиона на който се прослави, само че този път в екипа на омразния съперник, а привържениците го почерпиха със свинска глава и празна бутилка уиски. Главата на нещастното животно накрая завърши в клубния музей.
Олд Фирм - две религии, два свята и един град
Както казахме, фанатизъм и футбол са много, много опасна комбинация, твърде често смъртоносна, а когато към това се добави и различни религиозни и "патриотични" убеждения, се стигна до всеобщ метеж, хаос и безумно насилие. Един такъв футболен мач се играе в Глазгоу, между двата най-успешни шотландски клуба, роялисти и републиканци, католици и протестанти - славните Селтик и Рейнджърс.
На разстояние от осем и половина километра, колкото делят "Селтик Парк" и "Айброкс", "лежат" стотина от най-големите трофеи, 400 междуособни срещи, и ако всичко това се случва в столицата на Шотландия цялата история има далеч по-голям смисъл когато в нея се включва споменатата религия и съседната Северна Ирландия.
Всичко изредено е забележимо само по себе си - започвайки от символа и знамето, които създават колорит, песните които подплатяват атмосферата, но и самите защитници на емблемите и символите на двата отбора. "Детелините" имат 46 титли,36 Купи и 15 Купи на Лигата, но и една титла шампион на Европа.
"Рейнджърите" имат осем шампионски титли повече, три купи по-малко, но и 12 Купи на Лигата повече. "Ушатият" трофей им липсва, като от европейските отличия са успели да спечелят само Купата на носители на национални купи.
Селтик е формиран в католическата църква Света Мария на улица Ист Роуз в предградието Калтън,от братята Уолфрид през 1887 година, с превъзходната идея да се съберат пари за онези на които са им най-нужни. Уолфрид искали с кръщаването на клуба да изтъкнат ирландските и шотландските корени на "зелено-белите".
Петнадесет години по-рано, братята Моузес и Питър Макнил, Питър Кембъл и Уилям Мебет се срещнали на пейка в парка Уест Енд и основали един от най-старите клубове в света. Спомената четворка е била добра част от първия стартов състав на "рейнджърите", които само месец по-късно за пръв път излезли на терена като Рейнджърс ФК.
В началото, Рейнджърс привличал протестанти, главно шотландци, докато на другата страна отивали католическите ирландци, които през тези години все повече се настанявали в Глазгоу. При това състояние на нещата, от самото начало, довело до това да е истинско чудо, когато половината град не е потрошен, хиляди души и полицаи ранени, а при това мачът поне веднъж да не е прекъснат, защото сблъсъкът от трибуните се е пренесъл на терена.
"Когато растях, ходех в католическо училище, не можеше да се намери нито един привърженик на Рейнджърс между нас. Сега ситуацията е диаметрално различна. Примерът работи, моите синове също така ходят в католическо училище, с около 5% любители на "рейнджърите", пише един запалянко на Селтик за "Ню Йорк Таймс" през 2012 г.
Първият официален дуел изиграват през 1888 година, не са чакали твърде много, а първият триумф записва Селтик с убедителното 5:2. Все пак, почти век и половина по-късно - Рейнджърс има 159 победи на своята сметка, а съседът 14 по-малко.
Някои източници твърдят, че междуособните сблъсъци са и над 500, но официално те са сто по-малко. Заради банкрута, който Рейнджърс обяви преди три години, за юбилейното дерби трябваше да чакаме повече от обичайното, но абсолютно си заслужаваше - въпреки че неизвестност в резултата нямаше.
С общия брой мачове, дуелът Селтик и Рейнджърс взима второ място сред големите съперничества, а, за съжаление, на самия връх когато става въпрос за смъртни случаи, които са директно свързани с футбол. Нито забраната за алкохол, нито забраната за събирания, нито забраната за обиди на национална и верска основа, както и законът на "Желязната лейди" никога не успяха да укротят всичко онова което носи легендарното Олд Фирм - в превод - сблъсък на двама стари, добри "приятели".
Суперкласико - дербито на всички дербита
За края оставихме дербито на всички дербита - ненадминатото Суперкласико между "прасетата" и "кокошките" - дуелът Бока Хуниорс и Ривър Плейт.
Двата клуба са основани в началото на миналия век в предградието на Буенос Айрес - Ла Бока. Ривър през 1901 г от английски мигранти (отново, от тук и Плейт, а не Плата), а Бока четири години по-късно по инициатива на изселници от Генуа. Бока в началото минава за клуб на работническата класа, а Ривър на по-богатите, но от времената след Втората световна война двата отбора имат равен брой привърженици във всички слоеве на обществото.
За техния първи дуел, 1905 г, се носи интересна легенда, която твърди, че междуособните сблъсъци ще решат кой да напусне общия стадион, но и Ла Бока. Ривър излиза от този мач като губещия (1:3), и оттогава е разположен в северния квартал Нуньес. Чак 72% от аржентинците подкрепят или Бока, или Ривър, а "жълто-сините" имат предимство от десет процента - 41 срещу 31.
Във времената когато националната лига придобива все по-професионален облик, първият официален сблъсък е през 1913 г, а Ривър побеждава с 2:1.103 години по-късно "генуезците" и "милионерите" имат зад себе си 291 дуела - Бока празнува в 86 случая, 77 пъти изходът е нерешен, а Ривър е бил по-добър в 78 мача. Също така са се срещали и още 119 пъти в неофициални мачове, а и тук Бока има предимство - 45-37.
"Денят на дербито в Буенос Айрес кара Олд Фирм да изглежда като футбол в училищния двор", пише в обяснението на книгата "50 неща, които трябва да видите преди да умрете", до снимка от Суперкласикото.
Освен ефектните представяния на терена, онова което прави Суперкласикото толкова специално е всичко онова което южноамериканците са готови да подготвят когато се играе футбол. Изглежда че рядко някой по света е поне близо до тях, когато става въпрос за страст, любов и желание за футбол.
Пуерта 12 - Най-голямата трагедия в Суперкласикото се случва през 1968 година, когато 71 запалянковци губят живота си в сектора с №12 на "Ел Монументал". Жертвите на паническото бягство са били на средна възраст 19 години, а точната причина за тяхната гибел никога не е прецизно утвърдена. Това е най-голямата трагедия в историята на южноамериканския футбол.
През последните 50 години се нагледахме на всичко, от всеобщ хаос на улиците и трибуните - които нерядко са отнасяли и животи, до ефектни хореографии и атмосфера, но и болезнени заяждания на сметката на онези отсреща.
Когато Ривър изпадна от първа лига преди три години, привържениците на Бока още на следващия мач на "Бомбонера" внесоха ковчег в цветовете на Ривър, палейки свещи, с няколко мъртви кокошки, докато безжизнена свиня често е била гост на трибуните на "Ел Монументал".
Последното "приятелско" Суперкласико завърши с пет червени и двуцифрен брой жълти картони, а нашият съвет е да не пропускате нито едно, което бъдещето ни носи, защото сигурно няма да видите, чуете или усетите нещо подобно. Едните носят прякор "кокошки" (Ривър) заради предполагаемото малодушие, а другите "прасета" заради смрада на "Бомбонера" (за който е виновна замърсената близка река). През годините чак 100 футболиста са играли и за единия, и за другия клуб.
Буенос Айрес е една от редките столици в света, които могат да се похвалят, че имат два шампиона на света.
Стигнахме до края на нашата история за най-големите дербита на планетата в най-големия и най-важен спорт.
