Голям и храбър... Мексико* Люта, люта ли е чушката

Отборът на Чили отпадна на 1/8-финалите на Световното първенство. Късметът му обърна гръб в последната минута на продълженията, когато шут на резервата Пиния спря в напречната греда. А голът съвсем нямаше да бъде незаслужен. Чилийците показаха, че не е необходимо да си висок, за да си голям и не е нужно да си едър, за да си храбър.

Зачеркнат още в групата си, заради наличието на световния шампион и хегемон Испания и Холандия, симпатичният състав не се посвени да покаже, че не се страхува от никого. Неизчерпаема енергия и хъс движеха червено-сините, чийто устрем трябваше да приключи така нещастно. Чили показа какво е да си отбор. Истински такъв. Да тичаш рамо до рамо с някой и да знаеш, че когато противникът те преминава не получава коридор, защото твой човек е на две крачки разстояние.

В битката Чили загуби две от водещите си фигури - Артуро Видал и Гари Медел. Сълзите на последния, когато го слагаха на носилката, бяха сълзи на победител. Искаше, както всеки друг в отбора му, да се раздаде до последно, но вече не можеше. И изпита болка, не физическата в бедрото, а болка, че напуска бойното поле. Сълзи драстично различни от тези на Кристиано Роналдо и Неймар. Сълзи на мъжество, а не на слаба психика и лабави нерви. Но нито за миг Чили не изглеждаше обречен. В нито един от мачовете си, особено срещу домакина на първенството.

Червената агитка зад злощастната врата, която на два пъти с гредите си спаси жалкия отбор на Бразилия, приличаше на славните спартанци. Една шепа хора сред жълтото море. Имат всяка причина да изпитват гордост от своите момчета. Вълнувах се по време на целия мач и се надявах да не завършат пътя със съдийска тесла. Чили не заслужаваше такава съдба. А бразилците не заслужават и да ги коментирам. Сега всички ще са заети да хвалят гения на Неймар, без да споменават некоректния му маниер на изпълнение на дузпа да се спира на всеки две крачки към вратата.

На фона на една истинска футболна драма, както гласи едно добре изтъркано от употреба клише, зрителите на БНТ преживяхме и една слухова драма. Разбирам, че се допускат лапсуси, коментаторът е на стадиона и атмосферата го завладява, но нищо не може да оправдае факта, че вместо Чили игра Мексико. И така поне едно 50 пъти. Усети се, извини се няколко пъти и си продължи пак по старому. Щом дори майка ми, която гледа мачове толкова често, колкото се провеждат световни първенства ми се обади да се възмути, явно впечатлението е крайно неприятно. Един чудесен мач беше опозорен от бнт, отново. То кво ли ни е наред, та коментарът да ни е на световно ниво.

Та Чили беше глътка свеж въздух. Чили върна спомените за един друг футбол, дори за футбола от махалата и детството. Когато играеш с мисълта, че следващият гол печели мача. Изпитваш тръпката, напрежението и знаеш, че всяка грешка може да ти е последната. Но намираш сили да изтичаш разстоянието, да посегнеш към топката, да я избиеш, да я ритнеш към вратата и разчиташ и на другите, защото сте отбор. Не си мерите егото, банковата сметка, оная работа, прическата. Мирише на кръв, пот и сълзи. Само тия, които са падали на игрището от изтощение ще разберат.

Чили не загуби нищо, защото съм сигурен, че спечели сърцата на мнозина. Поздравления за Хорхе Сампаоли и неговите момчета срещу чийто среден ръст след вчера твърдо пише - ВЕЛИКАНИ. Бориха се люто. Бориха се храбро. Още има футбол.