петък, 23 януари 2015 г.

Балада за последния художник

Когато той поеме топката, всичко се променя. Шумът спира и го заменя тишината на ококорените очи. Нещо ще се случи. Сега става интересно. Той играе футбол с вещина, която няма никой, и с нехайство което не е позволено на никой друг. Той е паузата преди завършващия удар, преход към рефрена, дъх въздух преди зората. Той играе футбол така както се решава геометричен проблем, но същевременно и инстинктивно, с гръбначния мозък. Той е необичаен и специален. Той е плеймейкър. Той е десетка. Опитайте да го запомните. Преди него имаше доста такива, или поне подобни. След него вече няма да има нито един.

Стои в тълпата, която набъбва и подскача от заспало празнуване, но на всички е ясно, че е неин център. Честити и приема честитки. Междувременно, не се смее, както и всички останали. Неговата жестикулация дори не е обусловена от напрегнато въодушвление. Мислите го драскат. Той винаги действа така сякаш знае някаква страшна тайна и с всички сили се труди да не я каже на никого, но този път е различно. Това не е неговата обичайна меланхолия.

Дълбоките очи сега са перфектни корита за сълзи, които не могат да избършат всички ръкави на света и да ги скрият напълно. Архентинос Хуниорс се върна в реформираната първа лига на Аржентина. Хуан Роман Рикелме изпълни задачата, която постави пред себе си, когато се завърна в клуба, в който е играл като дете, но не може и да е напълно щастлив. Песента "инчаде" се спуска по трибуните на стадион "Диего Армандо Марадона" в скромния квартал Вила Генерал Митре в централната част на Буенос Айрес, по-милозвучна от всичко което имате на портативната си музикална уредба. Но на него, издължените крака на феновете на терена, играчът който винаги се е движил в техния ритъм и по начин, който им е най-приятен, тя сега не му е толкова важна. Отдалечава се от нея, като вятърът който го блъска по мократа кожа.

Още размишлява за тези 90 минути мач срещу отбор, чието име никога не сте и най-вероятно никога няма да чуете - в този разказ не е важно. Тогава треньорът, спазвайки куртоазия и футболната конвенция, го извади от игра. Протоколът трябва да се спазва, а той заповядва такива футболисти да бъдат поздравявани. Рикелме напуска терена и се заклатушка като умиращ милонга танцьор до пейката на резервните играчи. Вероятно никога повече няма да се върне.

Това е прощаването с един величествен футболист. Но много повече от това, това е прощаването с една идея и една концепция. Рикелме и в този ден, като в останалото време от по-голямата част от живота си, носи номер десет на гърба. И това е най-важното във всичко това.

Футболът не е точен спорт, не и рационален, но това не значи, че номерата са съвсем ирелевантни. Номерата могат да са много важни, това поне важи за тези на екипите. Тежко е да си представим футбола без тях. Те не са присъствали винаги. Както и трите точки за победа, червените и жълти картони, смените, наказателното поле (и самите вратари), номерата са се появили между другото. Промушили са се от хаоса на първобитния футбол и му помогнали да се развие.

И с появата си станали много важни. Да, идентифицирали са играчите, но започнали да правят и много повече от това. Говорили са отвратително, но винаги надеждно детайлно за свойствата на всеки един отделно. Било е достатъчно да погледнете гърба му и знаете какво може да очаквате от този футболист, какво умее той, какво прави добре, а и какво трябва да избягва. Това понякога умее да има и комично отражение.
Английската ФА, тогава, както и днес, вероятно най-влиятелният национален съюз, въвел като задължителни номерата на екипите през 1939 година, забравил или просто не е забелязал, че системата W-M заменила пирамидата (2-3-5) като основен модел за подреждане на отборите. Централният халф (централният играч в средата на терена) станал дефанзивен, съответно централен или трети бек. Междувременно, забравили големите промени, разпределили му екип с номер пет, и заради това днес стоперите в по-голямата част на света се идентифицират с този номер. Това е причината и някои до днес да продължават да наричат централния бек централен халф, което, разбира се, е фундаментално погрешно.
Играчите са установили особена връзка с номерата. И повече от това. Играчите са били номера. А никой повече от този футболист, който носеше екип с номер десет. Той стана най-обичаният футболен син, но и вероятно най-малко разбрания.

За да го разберем правилно въобще трябва да скочим няколко десетилетия назад. Трябва да скочим и до луната.

Приземяването на Аполо 11 на повърхността на земния сателит беше първото голямо глобално събитие в телекултурната ера. Второто велико глобално събитие на телекултурната ера беше Световното първенство в Мексико, проведено по-малко от година по-късно (1970 г - б.а.).

Малките стъпки на Нийл Армстронг и голямата крачка на Карлос Алберто преди удара за четвъртия гол на финала на стадион "Ацтека" бяха предопределени, от самия момент на случването им, за неопределено време да бъдат възпроизвеждани отново и преразказвани, в безбройни форми. Никога по-рано събитията не са имали толкова непосредствено влияние, толкова универсално значение, а това, разбира се, защото едновременно са ги гледали огромен брой хора. Това е малък дял от свързаността между двете начинания, които се считат за апогей на миналия век в своите области.

За начало, в рамките на подготовката за шампионата, бразилците използват тренировъчна програма на НАСА. Краят на Корейската война маркира началото на дълъг икономически бум в САЩ, който трае до средата на 70-те години. Той, напълно ясно, финансира американската космическа програма. Той е отворил и пазара за сурови бразилски материали, което помогнало на най-голямата държава в Южна Америка да намали безработицата и да вдигне заплатите, което довело и до увеличение на харченето. Това довело до създаването на градската средна класа, както и до голяма диспропорция между качеството на живот в градовете и селата. Голямата миграция на населението и експанзията на градовете са били неизбежни.

Това сега ще прозвучи сурово, както и всяка истина, но това са съвършени условия за футбол. Имало е достатъчно богатство да се създаде футболна инфраструктура, но и достатъчно бедност да се създаде социална продукция на индивидуален талант, който не възниква в сянката на академията, а в калните и прашни улици.

Американците победиха СССР в космическото състезание, Бразилия победи Италия на финала на турнира, но тях вече никой не ги споменава. В случая с кацането на Луната това е разбираемо, или поне по-лесно да си го представим като някакво голямо начинание, извършено не над земен и осезаем противник, против извънземна бариера, а за общото добро на човечеството. Така и заради начина по който е постигнат започнало да се гледа и на триумфа на Бразилия. Футболът бил толкова красив, че просто трябвало да е за доброто на човечеството.

Най-забележителната и илюзорна природа на бъдещето, която обявяват тези две събития. Пеле, Тостао, Ривелиньо, Жерсон, Клодоалдо, Жаирзиньо, в бляскави екипи, излъчвани от сателити в дневните стаи на милиони хора по света, и то цветно, работеха като пълномощници на съдбата. Това са били играчи препълнени с вещина и не са били срамежливи, когато е трябвало да я демонстрират, но в тяхната игра изглежда е имало още нещо освен ексхибиционизма. Имало е някакво желание да не се говори само за себе си, а да се каже нещо и за футбола, да се величае той, да му се подари нещо, да му се върне за всички щастливи мигове, които ни е дал. В края на краищата, не можете да бъдете най-добрите в света в нещо, а да не го обичате, и това е изходната основа за играта, която омая света.
Те не са били апостоли на една нова ера, на каквито приличали, а бегълци от стария свят. И тъй като няма човешки колонии и заселници на Луната, Марс, Кеплер 22-б или Татуин, футболът останал прикован към земните стремежи. Футболът, който тогава играели бразилците престанал да бъде възможен.

Турнирът в Мексико, заради жегата и надморската височина, правил невъзможна пресата или какъвто и да е вид организирано затваряне на противника. За последен път на голям турнир е имало простор и Бразилия разполагала със съвършено сглобен отбор да се възползва от него. Никога вече талантът няма да бъде пуснат непринудено да броди по терена. Аржентинците през 1978 година играли такъв футбол без намордници, но това са били само спорадични блясъци. Бразилия опита това само още веднъж, през 1982 г, но се провали ефектно.

В Европа започнала да владее тактиката, взимайки първите жертви.

Добродетелен нов свят

Физиономията на футбола винаги е зависела от разногласие и дебат между противоречива сила и стремеж. Техника за разлика от физическа подготовка, красота против цинизъм, индивидуалното срещу колективното, прагматичност срещу идеализма, работа като контраст на таланта. Пермутация и пречупване на тези големи ценности са причината еволюцията на футбола никога да не престава, но и причина тя да не е линейна, нито циклична, а напълно произволна.

Първата международна среща, изиграна през 1872 година, между подбрани отбори на Англия и Шотландия, може да се смята за отправна точка на този вихър. Въпреки че мачът завършва без победител и голове, разглеждан е като изключително интересен, защото демонстрира две напълно противоположни схващания за футбола. Англичаните, на терена подредени в, гледано от дистанция, ненормалната формация 1-2-7, играли без почти никакви взаимодействия. Всичко е било подредено около дрибъла и употреба на очевидното физическо превъзходство. Били са уверени, че техният начин е правилен, не само от спортна, но и от морална гледна точка. Подаването е считано за страхливост.

Шотландците са били малко просветени. Много по-леки и пъргави, своята игра базирали на пасове и колаборации. Затова играли в донякъде умерената формация 2-2-6 (някой би помислил, че мач с общо трима защитника трябвало да предложи поне един гол).

Другите също не гледали на подаването като нещо, което трябва да се анатемоса и шотландската игра, както е наречена, бързо се разширила. Джими Хоган, англичанин с ирландски произход, станал най-големият й авторитет. Работил и провеждал лекции в Австрия, Унгария, Германия и Швейцария.

Победил детайлът, едва доловимото спечелило над драматичното, и играта с подавания се наложила като стандарт. Някои от най-силните отбори - австрийския Вундертим, Динамо (Москва) от 40-те години, унгарския Аранчапат са продукт на продължението. Всеки от тях, с различна степен на разбиране на дълбочината на своите постъпки, допринесъл за създаването на системата.

Междувременно, футболът продължил да е последователност на индивидуалната борба. Всички са играли отбрана "човек срещу човек", което освен да е рестриктивно и репресивно, пречело на пълното срастване на съотборниците в едно цяло. Сега дошъл редът на бразилците да помогнат.

Изидор Дори Куршнер, един от последователите на Джими Хоган, който продължил разпространението на неговите идеи, донесъл W-M в Бразилия и така започнал процесът на модернизация на футбола в земята, която сега нарича своя национален отбор Pentacampeao (петорният шампион).

Тези успехи са били още далече през 1950 година. На Мондиала, който са организирали, вкарали 22 гола в шест мача, но били объркани от двата, които им вкарал Уругвай пред официално 173 850 зрители на последния мач. След случилото се, логично било да потърсят недостатъка в своята игра, забелязвайки го - чупливата отбрана. Бързо намерили решението.

Първи е Мартим Франциско, добавил към преправената система W-M, която в Бразилия била позната като "диагонала", в своя отбор Вила Нова оттеглил един играч от маневрата и от него направил този, който и днес наричат quarto zagueiro, съответно четвърти защитник (да, бразилците, тези пърхащи принцове, първи са играли с четирима футболисти в задната линия). Това разчистило гъсталака и павирало пътя за още важна модификация.

Зезе Морейра с Флуминензе, а след това и с отбора на Бразилия на Мондиала през 1954 г, въвел зоновата защита, с което елиминирал необходимостта за лудото гонене на зачислените противникови играчи - принцип заради който най-вече бразилците се свлекли в мача срещу Уругвай. Сега за пръв път било възможно свръхтовара в критичната област на терена, главно в близост до топката, да не се създава простор, който противникът да използва. Това, с напредъка в схващането на треньорските принципи, храненето и спортните науки (легални и нелегални), довело до пресата, високата задна линия и агресивният капан за засада.

Те променили напълно динамиката на самия футбол, която дотогава приличала малко на тази, която имаме в баскетбола, водната топка или хандбала, в смисъл, че отборите просто оставяли простор един на друг и се разменяли в нападение. Междувременно сега пространството се е превърнало в нещо, което може да се контролира, смалява и увеличава по нужда, а за да се постигне това играчите трябвало да се движат в синхронизирани групи.

Всички компоненти за създаване на системата най-сетне са били налице. Останало е само някой да ги събере и стандартизира.
Валерий Лобановски се формирал като личност във време, когато Съветският Съюз отворил първата ядрена електроцентрала, изпратил Спутник в космоса, а самият Киев, градът в който е роден, бил признат за световен център на развитието на информационната технология. Ранният прототип на персоналния компютър е развит в кибернитичния институт точно в този град. Воден от тази мания на технологичния прогрес, но и със собствен аналитичен и перфекционистки насочен ум, Лобановски започнал да гледа на футбола по друг начин от останалите.

За него, футболът е система от 22 елемента - две подсистеми от 11 елемента - които се движат в дефинирана територия (терен) и подложени на ограничения (правилата на играта). Още по-важно от това, открил, че ефикасността на всеки от тази система е по-голяма от сбора на ефикасността на единиците, които я изграждат. Футболът, в края на краищата, зависи по-малко от индивидуалностите, а много повече от връзката и коалицията между тях.

Това е бил Рубикон. Точка без връщане назад. Футболът пораснал.

Перкусии, тромпети, тромбони, гонгове и туби. Ако някога е имало момент за фанфари, това е този. Системата официално пристигнала. Никога не се е появило по-голямо изобретение във футбола, нито някога вероятно ще се появи.

Нещата е трябвало да се променят. И са се променили напълно. Футболът, да употребим каубойската терминология, вече не е бил достатъчно голям за всички. Новото трябвало да потисне старото.

Как британската сабя стана швейцарски нож

"Футболът е като самолет", казал Виктор Маслов. "С повишаването на бързината, така се повишава и съпротивлението на въздуха. Заради това трябва да направите главата по-аеродинамична".

Така руснакът, който в измислянето на формацията 4-4-2 малко изпреварил Алф Рамзи, създал отборите със само един изпъкнал играч. Така обявил края на традиционните крила. Това е и причината от киевския Динамо да уцели неговата голяма звезда, футболистът, който играл на левия фланг и когото заради начина по който топката се съединявала със стапалото му наричали "Каиша".

Това е бил той, Валерий Лобановски, художник някога познат като Каиша, без съчувствие формализирал техния край когато като треньор създал система. "Футболистът Валерий Лобановски не би могъл да играе при треньора Валерий Лобановски", казал веднъж.

Причината е ясна. Неговите умения принадлежали на света преди потопа. Стенли Матюс е бил играч, който вкаменявал противниците, Гаринча можел да провре и сирене през краката, а какъв играч е бил Драган Джаич може би е най-добре да питате  Хосе Антонио Камачо. Но те вече не са имали пространство за ускоряване необходимо за тяхната техника на дрибъл да се изрази напълно. Науката безвъзвратно е отвяла тяхната магия, а индустрията разрушила техния хабитат. Станали са сираци на прехода.

Междувременно, бързината започнала само да нараства. Причината да не забелязваме това отчетливо може би е, защото тази тенденция е абсолютно всеобхватна и всепроникваща. Това което очакваме от света е във връзка с това което очакваме и от футбола. Естетиката на видеоклиповете замени естетиката на големите спектакли. Експлозията се замени от експозицията. Някога Стенли Кубрик е бил режисьор, сега е Майкъл Бей. Ако нещо привлича и държи нашето внимание, необходимо е то да е низ от редуващи се малки закачки. Фетишизирането на бързината ни пречи да видим, че се промени и жанра на футбола. В него, след класическите крила, изглеждаше, че вече няма място и за класически плеймейкъри.

В добрата част от деветдесетте години на миналия век футболът отиде към граничните области на негативността от които няма излизане. Триумфира съвсем не впечатляващия състав на Германия на Мондиала през 1990 г, следван от победата на опустошително функционалната селекция на Дания на Европейското първенство две години по-късно - датчаните, които не трябваше изобщо да участват на турнира.

После Бразилия спечели Световното първенство през 1994 г по най-небразилския от всички начини, с дузпи след финал без голове срещу Италия, с двама разрушители в средата на терена в лицето на Дунга и Мауро Силва. На този турнир, за пръв път след 1938 г, се появи националният отбор на Норвегия, воден от Егил Олсен. Той беше голям пропагандатор на идеите на Чарлс Рип, офицер, който създава много влиятелна школа на идеи в английския футбол. Рип в своите статистически изследвания дошъл до "заключението" (няма букви достатъчно големи да окажат цялата безсмисленост на неговото учение), че владението на топката е контрапродуктивно, а идеалната атака не трябва да се състои от повече от три паса. Този изразител на директния и вертикален футбол, в който топката е летяла толкова високо, че на земята се връщала поръсена със скреж, донесъл на Норвегия в един момент второ място в ранглистата на ФИФА.

Тогава, сякаш всичко това не беше достатъчно, Германия спечели континенталния шампионат през 1996 г, играейки във формация с петима защитници, които са подпомагани от още една защитна линия. Да не говорим, че титлата им донесе мерзостта наречена Златен гол в продълженията.

Изглеждаше, че футболът се е предал. Да е станал не само твърде прагматичен, а по-скоро и нихилистичен. Но тогава като в най-добрите традиции на Дисни, нещо се промени. Европейското първенство през 2000 г беше сензационен турнир. И не само това. Всичките четири отбора, които играха полуфиналите имаха в съставите си плеймейкъри зад нападателите - Зинедин Зидан, Денис Бергкамп, Мануел Руй Коща и Франческо Тоти.

Все повече отбори играха в 4-5-1 (в този случай 4-2-3-1, а по-късно все повече поклонници доби и модерната 4-3-3), което означава, че ползваха и крила. Изглеждаше, че художниците се върнаха. Казваме изглежда, защото бързо стана ясно, че това не са същите онези бохеми от миналото.

Треньорите разбраха, че не могат да излязат на терена с напълно механизирани отбори  и че е необходимо да се стигне до разведряване между системата и импровизацията. Самата дефанзивност на футбола роди нуждата от играчи, които не само да опитват да разбиват противниковите линии, а да ги повлекат на синджир, да ги примамят да гледат в една посока, докато те минават през другата.

Десетките полека станаха част от системата, вместо, както някога, да са отделени от нея. В това предназначение италианците в края на деветдесетте години развиха концепция "счупения" или "разделения отбор". Най-просто казано, седем дефанзивни играчи подсигуряват трима офанзивни. Рома на Фабио Капело ираеше с Франческо Тоти зад Пауло Сержио и Марко Делвекио. В Ювентус, Зинедин Зидан играеше зад Алесандро Дел Пиеро и Филипо Индзаги, а ги подсигуряваха Едгар Давидс, Дидие Дешан, Антонио Конте и Анджело Ди Ливио.

Еме Жаке, треньор на Франция, на Мондиала през 1998 г избра същия модел и игра в познатата схема 4-3-2-1, още един вариант на петима в средната линия, която в Европа стана популярна в края на осемдесетте и началото на деветдесетте. Зидан доби по-голяма степен свобода в играта. До него стоеше Юри Джоркаеф, още един творчески играч, а пред тях по мнението на мнозина най-слабият нападател, ставал световен шампион - Стефан Гиварш. Зад тях постоянно се намираха Дидие Дешан, Кристиян Карембьо и Емануел Пти.

След Зидан, Франция не е имала пар екселанс десетка. След Руй Коща, не е имала и Португалия. След Денис Бергкамп, в по-малка степен Уесли Снайдер, Холандия също не е имала такъв играч. След Франческо Тоти, няма да го има и Италия. Майсторството и талантът все още са тук, но са се трансформирали.

Крилата се върнаха, но променени. И сега са атрактивни като предшествениците си, но са и бегачи, в голяма степен свързани с дефанзивното изражение на позиционната дисциплина. Двамата най-добри футболисти в света, Лионел Меси и Кристиано Роналдо, започнаха кариерите си като универсални крила, които са най-опасни с топката от фланга пробиват навътре и шутират или асистират.

Малко са и едностранните нападатели от старите времена. Те са способни да донесат победата в някои мачове, но пречат на отбора да играе качествен и гладък футбол. Заради това днес са осъдени да са повече План Б (Чичарито, Майкъл Оуен във втората половина на кариерата си...), или да играят в отбори с ограничени амбиции.

Модерният нападател най-вече трябва да бъде еклектична сплав. Той е хибрид от някогашния нападателен дует, от формацията 4-4-2, когато популярните партньорства бяха - едър нападател - бърз нападател или създател - голмайстор. Дидие Дрогба и Диего Коща са пример за смесването между първите, а Тиери Анри и Давид Вийя комбинират най-добрата характеристика на вторите. Златан Ибрахимович е очарователен като футболист точно, защото е синтез от толкова различни характеристики и способности. Той е снажен, може да скача, може да поема топката с гръб към вратата, може да я поема в пространство, да решава ситуации пред вратата, а и да ги създава за съотборниците си.

Така и плеймейкърите не изчезнаха напълно, а се адаптираха. В тежестта да се впишат в системата, но и да не бъдат систематизирани и да станат предвидими, те също станаха всестранни. Вече няма плеймейкър, който да е само виртуоз. Трябва да е чевръст, бърз, готов да тича без топка във фаза атака и да е способен да я отнеме във фаза отбрана.

Ариго Саки, чийто ултрасистематизиран Милан в края на осемдесетте години е последната голяма футболна революция преди тики-така, беше треньор с изразени нападателни схващания. Междувременно, той имаше сложни отношения с Роберто Баджо, който не беше готов да се подчини на потребността на системата. "Добрият футболист", казваше Саки, не трябва непременно да е "добър играч".

Универсалността е една от най-големите и най-дълготрайни тенденции във футбола. Карлос Алберто Парейра, наставник на Бразилия през 1994 и 2006 г, предвиди деня, когато отбори ще играят с тактика 4-6-0. Барселона и Испания я прославиха (макар че понякога тяхната схема може да се номерира и като 3-7-0), но така играеха и Рома на Спалети, както и Манчестър Юнайтед с Алекс Фъргюсън, когато Роналдо още беше там.

За да функционира това, трябват абсолютно фантастични играчи, като шестимата, които непрекъснато си сменят местата в пространството, трябва да са готови да вършат огромен брой роли.

Заради това Хуан Роман Рикелме е толкова важен. Той е последният истински fantasista.
Неговото име е бойния вик на окончателното нападение на една загубила идеология.
Той въобще оцеля толкова дълго само заради дълбочината и недвусмисленото взаимоотношение което аржентинците имат с десетките. Когато треньорът Хуан Карлос Лоренцо на Мондиал 1966 г използвал 4-3-1-2, която и сега се смята за класическа аржентинска схема, enganche (кука) е станала тяхна мания. Разбира се, плеймейкърът е бил и преди това (La Maquina е имала петима), но сега той е наместен зад двама нападатели. Ерминдо Онега е бил пръв, а след него имаше още много, много, много. Аржентинците произвели играчи като Понго и Пердита и били омагьосани, а култът се възцарил завинаги.

За тях, десетката е неразбран художник, тайнствен герой пропит с романтична стойност. Той трябва да вижда това, което другите не виждат, да ги свърже всичките, но да бъде интровертен и отчужден от всички. Аржентинският плеймейкър трябва да бъде и Василий Кандински и Холден Колфилд.

За съжаление, с разпространението и общоприетостта на системата, те ставаха все по-малко търсени и още по-малко ефективни. Сещаме се за ограничения успех на някои от "новия Марадона", които дойдоха в Европа. Ариел Ортега, Пабло Аймар, Хавиер Савиола, Андрес Д`Алесандро са несъмнено талантливи, но не и функционални футболисти. Направиха достойни кариери, но никой от тях не успя в пълен размер да материализира и развие своя дар.

Рикелме се мъчеше в Барселона, а после блестеше в екипа на Виляреал, но и това не можа да продължи. Изведе този отбор до полуфиналите на Шампионската лига, а после просто колабира. Когато приближаваше топката в прочутата дузпа срещу Арсенал, малко са предполагали, че няма да я изпусне. Действаше като човек, когото чакат зверове в бездната, и се оказа, че е точно така. Никога не се оправи, а по-късно  разногласия с Мануел Пелегрини и ръководството на клуба само забързаха завръщането му в любимия му Бока Хуниорс, неговия Шангри-Ла, последното място на света където можеше да играе футбол така както иска и по единствения начин, който умее.

В Европа нямаше място за него и неговия тромав тръс заради който изглеждаше сякаш се движи през вода, докато всички около него бързат на ролери. Той е автономен вожд на отбора, който представя, на който дава лице с избора на своите ходове и решения. Събитията на терена, когато играе добре, стават проекция на него самия и неговите умствени блясъци. Но той все така е инертен като радон. Да се каже, че никога не играе дефанзивно би било неточно, но той винаги ще е последният, който ще се затича след противник. А това е немислимо и непростимо днес.

Рикелме принадлежи на времето, когато футболът беше като компания, в която никой не смее да прекрачи границата на своето работно място. Защитниците бранеха вратата, полузащитниците тичат, нападателите атакуваха вратата, а плеймейкърите мислеха. А за да правят това, трябваше да са напълно свободни, лишени от всякакви защитни отговорности. Останалите са били техни разчиствачи.

В епохата на система и високооктанов футбол нещата не функционират така. Ариго Саки казваше, че играчът със своето движение и позициониране трябва да фокусира не върху личното място, а върху топката, свободното пространство, съотборниците и противниците. Всичко е относително, нито една позиция не е фиксирана и най-важното, никой не е свободен.

Заради това Рикелме, такъв какъвто е, действа на терена не само по остарял начин, но и вече нереален. По-скоро пикселизирано, като стара видеоигра. Изглежда като правдоподобен образ на футболист, колкото и Супер Марио е правдоподобен образ на италиански водопроводчик.

Можете да решите да го гледате само като индивидуалност. Можете да го приемете като футболист с много невероятни качества и една много очевидна слабост. И това няма да е неточно, в края на краищата той е такъв, но няма да е пълно. Като само малко отдалечите поглед, става ясно, че той е и символ. От самото начало, работи, осъден е да бъде, като дете в полунощ на Салман Рушди.

Роден е в деня преди Аржентина да спечели първата си световна титла, и още тогава е белязан. Става идеал покрит в разбираема форма. Рикелме е и знак на най-познатото и най-топло клише във футбола - постоянните клишета. Като малък дошъл на тренировка омазан в сълзи и синини, треньорите разбрали, че неговият баща, вожд на местна банда в Дон Торкуату, го бие и го кара да играе мачове, които служили за нелегално залагане. Този малчуган по-късно стана официално най-любимия футболист в историята на най-обичания клуб в Аржентина.

Накрая, прости се с футбола на стадиона, който носи името на най-големия плеймейкър от всички, футболистът на който някои аржентинци се молят като на божество.

"Той е играч от времето когато животът беше бавен, а ние изнасяхме столове на улицата да играем с комшиите", описва го Хорхе Валдано. Тези улици вече ги няма. Рикелме е останал сам и е нямал с кой да играе.

Цялата негова кариера е като контур от безкрайни опити да се впише във футболната история, която го е оставила зад себе си. Той е загубен футболен артефакт. Последен от своя вид. Съединителната тъкан с други времена и с други светове. Важен не само заради това, което умее, а заради това от което е съставен и какво представлява.

Представлява концепция, която в един миг е била голяма колкото и самия футбол. Рикелме е произтекъл от тази концепция и е напълно изтъкан от нея като играч. И това трябва да означава нещо. Субстанцията от която е съставен трябва да значи нещо за нас. В противоречие, бихме били като декласирани любители на книгите, които не схващат важността на дърветата.

Тежко е да предположим, че Рикелме не е бил наясно с това. Може заради това толкова често да е действал печално. Заради това, че е бил наясно, че където и да отиде, винаги ще е на погрешно място. Бил е тромавият лодкар между средата и атаката, между необходимото и възторженото, между миналото и настоящето - но не и сегашното време и бъдещето. Може и това просто да го е изморило.

Може това да е причината за неговата замислена меланхолия. Може това да е страшната тайна, която не е посмял да каже на никого.

Автор: Лука Йевтович

Няма коментари:

Публикуване на коментар