Играч в жълта тениска и сини шорти, без гримаса, която би издала усилие, пробива по лявата страна. Тогава спира, от каприз, съвсем не от нужда, и отиграва топката към съотборник в средата на терена. Полузащитникът без да поглежда дава пас към друг, който прави бавни стъпки и има съмнителен избор на прическа. Този сменя фланга и подава сега към играча отдясно, но не преди остроумно да сопне задъхването и почервенелия си пазач. Сцени на дрибъл, усмивки, подавания, неуспешни шпагати, още усмивки, сменят се във водовъртеж.
Накрая топката стига до Него, свръхзвуковата звезда на "Селесао". Той се обръща към вратата, свободният му крак е съвършено позициониран до топката, тялото е над нея. Лявата ръка следва десния крак, който се премества от бедрото, но главното движение е с отправна точка в пищялите. Удря топката в средата, но не с целия крак, а с онази скрита част между палеца и показалеца, за която знаят само избраните.
Голът е толкова красив, че първо спира въздуха, а чак после се чуват виковете на екзалтацията. Това е и гол, който поражда съчувствие - прекъсва мъката на недораслия и измъчения противник. Нещо като футболна евтаназия.
Трибуните и терена стават едно в голямо щастие, което само футболът може да освободи.
Изведнъж, празнуването се прекъсва и се появява госпожата, която има проблем с прането на любимата риза, която е изцапала, копаейки градината (защо изобщо е носила любимата си риза, докато е копала в градината остава голяма мистерия на нашата ера). За щастие, успяла е да излезе като победител от това неудобство. Скоро и тя изчезва и сега получаваме възможността да се занимаем с вечната борба между шампоана и пърхота. Докато гледаме близкия план на масаж на непознат скалп, нещата ни стават ясни. Това са реклами. Незабавно сменяме канал, леко раздразнени.
За това умопомрачение, признаваме това, сами сме виновни. Трябваше незабавно да разберем. Чак и като се филтрира хиперболата, ясно е, че нещо не е наред. Кога сме, но наистина, гледали за последно Бразилия да играе атрактивен и вълнуващ футбол.
За начало, o jogo bonito е лъжа. Това е маркетингова уловка в която вярваме, както сме повярвали и в още някои нонсенс стереотипи за Бразилия. Как беше онова, земя на самбата? Най-популярният вид музика в Бразилия е сертанежо, който прилича на американското кънтри или мексиканското ранчеро. Самбата не е придобила по естествен път култовия си статут, а по палячовски път. Авторитарният и наподобяващ фашистки режим, който е управлявал през 30-те и 40-те години, търсил в тази музика на бившите роби в Рио и намерил в нея средство за насърчаване идеята за ползите от един обикновен живот.
Бразилия не е земя на безгрижни хора и щастливи следобеди на плажа. Това е земя на хора, които протестират заради социални неравенства и корупция, които стоят непроменени още от онова време, когато от нашата страна на океана, Наполеон решил, че Франция не е достатъчно голяма за неговия вкус. Като отидете в Бразилия няма да ви чакат девойки с шапки от плодове. Докато шетате по привлекателните булеварди и фоайета, има по-голям шанс да ви оберат, отколкото да не ви.
За да бъде по-лошо, или по-смешно, o jogo bonito дори не е и автохтонен бразилски израз. Него го препоръчва Пеле в края на седемдесетте години в своята автобиография, около времето когато е завършил кариерата на футболист и скоро започнал плодовитата кариера на самохвалко и саморекламиращ се.
В Бразилия красивият футбол се нарича futebol arte, но него рядко го споменават, защото и рядко го виждат. Това което днес се играе в Бразилия се нарича futebol forca. Това се чува често и е много отвратителна форма на футбола, която се базира на краен прагматизъм и атлетизъм. Това е един циничен футбол, който се отмята от принципите от които е започнал, като дете което се плези след като е успяло да побегне на безопасно разстояние. Да ви кажа честно, създаден е да носи победи и главно това е и правил.
Играейки по такъв начин, Бразилия два пъти е световен шампион, а веднъж финалист на Мондиал. До 1997 г този национален отбор никога не е печелил Копа Америка извън своята територия, а после триумфира в четири от пет поредни турнира. Единственият проблем е тази негова фаустовска цена.
Летящи бекове, промушване между краката, еластичност, ножици, станаха място за среща на тактически нарушения, удари в пищялите, дърпания, бутания, забавяния и симулации.
Бразилия беше най-грубият отбор на неотдавна завършилото Световно първенство. В 1/4-финала, на мача с Колумбия, видяхме 54 нарушения, от които 31 са направили играчите на Луиш Фелипе Сколари. Нямаше как някой да не бъде контузен в този груб мач, а в косвените обстоятелства това беше Неймар.
Но дори това не е най-лошото. На финала на Копа Америка през 2007 г Аржентина - с Рикелме, Верон и още тогава невероятния Меси - беше абсолютен фаворит срещу Бразилия. Но уви, Бразилия в този ден в Маракаибо направи повече от 40 фаула за 90 минути. Накрая празнува, а как и да не, а вдругиден всички са забравили по какъв начин е спечелен трофея.
Привържениците, разбираемо, бяха готови да пренебрегнат това като става въпрос за националния отбор, но клубовете в Бразилия останаха сами. Смята се, че последният отбор, който е спечелил Бразилейро, играейки привлекателен футбол, е Крузейро през 2003 г. Неприятният футбол е следван от празни трибуни. Американската МЛС лига е по-гледана от бразилския шампионат, а един Сиатъл Саундърс е наблюдаван от повече хора от да кажем Фламенго, клуб за който официално викат повече от 30 милиона души.
В един момент изглеждаше, че Бразилия може да се върне към традиционните добродетели. Мано Менезес стана селекционер през 2010 г с ясното намерение да промени степента на посоките и отново да въведе техниката, комбинативността и здраво количество импровизации като основни постулати. Междувременно, щетата вече е била твърде голяма и неговото избиране е имало ефекта на поставяне на гипс на вече загнояла рана.
Когато futebol forca, този размъкнат и кривоглед футбол, стана неин първи избор, Бразилия в голяма степен се отрече от истинските съзидателни футболисти. Някога ги произвеждаше с постоянство и ефикасност, които биха задоволили и Хенри Форд. Днес от тях няма достатъчно да напълнят форд фиеста с три врати. Бразилия не е имала играч сред тримата номинирани за Най-добър в света още от Кака, който спечели наградата през 2007 г.
Заради това футболът на Менезес нямаше как да играе. Наближаваше Мондиалът, нещо спешно трябваше да се направи, и така отново Сколари пое националния отбор.
Бразилия спечели Купата на конфедерациите, достигна и полуфиналите на Световното първенство, но тогава... Мач, който не може да се опише по правилен начин. Не можеше да се предвиди от онези, които не са го гледали, а още по-малко от тези, които го. Реалността беше по-силна от фикцията, мълчанието удуши изразяването. Мачът срещу Германия е толкова невероятен, че просто трябва да е случаен.
Никога в миналия век националният отбор на Бразилия не е губил след половин час игра с пет гола разлика. Никога повече това няма да се повтори в този век, нито в следващия. Никога в миналия век немците на Световно първенство не са постигали четири гола за 360 секунди. Никога това няма да направят отново в този век, нито в следващия.
Германия е блестящ отбор, който имаше своя ден. Бразилия не е блестящ отбор и в този ден игра ужасно. Този, който трябваше да е най-добър на терена, Давид Луис, игра сякаш е в онзи сън, в който въпреки всичко познато, не можете да стигнете там за където сте тръгнали.
Резултатът от мача е случайност, но и случайността е обусловена от десетилетия лутане по пътеки настрана. Тя нямаше да се случи, никога нямаше да се случат предпоставките за нея, ако Бразилия не престана да бъде Бразилия.
Това беше още един път, в който синовете утешаваха бащите. На тях, още недостатъчно асимилирали идеята според която футболът е нещо повече от причина да избягат от училище, загубата просто им се отрази по-малко. Единствено не им беше ясно защо техните бащи, някои чак изобличени от сълзи, не говорят за головете на стадион Минейрао и всичко онова което се случи между тях. Защо не кълнат Мюлер, Клозе или Кроос, а някакъв си там италианец, някакъв Паоло Роси...
Кой изгаси светлината?
През 1982 г в Испания се провежда последният истински романтичен Мондиал. Адидас направи Танго Испания, последната кожена топка с която е игран този турнир. Мрежите на вратите още не са придобили твърдия, правоъгълен облик който виждаме днес, а бяха поставени така, че вратите приличаха на луксозни шатри. Футболът все още беше най-популярния спорт в големия и неизследван свят, вместо глобално село. Националните отбори, които дойдоха извън Европа бяха почти непознати, а мачовете даваха онзи приятен тон мистичност и позитивно безпокойство. А най-много се шепнеше за Бразилия...
Прологът на техните приказки беше просто страхотен. През май 1981 г Бразилия победи Англия, Франция и Западна Германия, европейският шампион, като гост и то за по-малко от седем дни. В Междуконтиненталната купа през декември същата година Фламенго много лесно смаза отбора на Ливърпул, който за седем години беше първенец на своя континент четири пъти. Само трима играчи от един такъв бразилски отбор се считаха за достатъчно добри да влязат в националния отбор за този Мондиал. И разбира се, Бразилия спечели всички мачове в квалификациите за най-големия от всички турнири.
Някои вярваха, че отборът на Теле Сантана е добър колкото и онзи от 1970 година. Повече бяха тези, които вярваха, че са били и по-силни. Всъщност, това не беше и отбор, а агломерация на невероятни индивидуални таланти.
До него, като втори trequartista, стоеше Зико. "Малкия петел" беше онази идеална мека десетка, каквито растат само в Южна Америка. В този момент вероятно е бил най-добрият футболист на планетата.
До тях се бяха настанили Фалкао и никога достатъчно споменавания Тониньо Серезо. Първият беше един международник на място. В отбора на Рома, където беше най-скъпоплатения играч на планетата, спечели първата шампионска титла в следвоенното време, заради което е наречен "Краля на Рим". Колумбиецът Радамел, който сега напада за Манчестър Юнайтед, е кръстен на него.
Серезо, доведен син на цирков клоун, и сам умееше да е комичен. Като тръгваше в контраатака изглеждаше като някой, който се е спънал и с бърза крачка се опитва да избегне падането. Тичаше така, че беше трудно да се различи на коя страна ще тръгнат частите на тялото му. Но никой не се смееше, когато топката беше в краката му. С бърза мисъл и изведнъж съвършено координиран, отдясно той правеше играта на Бразилия да изглежда ритмична и нежна.
Това беше ядрото на състава, в който още се отличаваха Едер на мястото на втория нападател и блестящите бекове Леандро и Жуниор. Това беше отбор без никакъв баланс. Защитната двойка Луизиньо - Оскар беше едва задоволителна. Най-големите проблеми, междувременно, Бразилия имаше пред двете врати.
Валдир Перес беше продължител на традициите на неубедителните бразилски вратари. Между тях той беше като този приятел, който доброволно отива на вратата, защото знае, че е извикан само, за да е четна бройката на играчите. Сержиньо беше тромав и небрежен нападател, който играеше сякаш по грешка е обул футболните обувки на по-големия си брат. Въпреки че и до днес е останал най-добрият стрелец в историята на Сао Пауло, беше ясно, че той е тъпият предмет в този екип от скалпели. Никога нямаше да е в състава, ако Рейналдо или Карека бяха здрави.
Учудващо, очевидността на неговите недостатъци само допринесе противниците им да се плашат още повече. Те не усещаха потребност да крият своите недостатъци или да ги компенсират, сякаш казваха: "Да, те наистина не са прекомерно добри, но на нас ни стигат и седем играча да ви победим". Така и стана.
Пред тях подред паднаха (или може би поклониха) отличен СССР, Шотландия с най-силния си състав, Нова Зеландия и световния шампион Аржентина, която в своя състав добави младеж на име Диего Марадона.
Бразилия игра сякаш не осъзнаваше съществуването на противника. Нападаха всички, браниха се само с няколко, а това правеха с ентусиазма на тийнейджър на който е казано да си оправи стаята.
Топката се появяваше в едната част на терена, изчезваше, а тогава се появяваше в другата, пак се губеше и отново се появяваше във вид на заек, после на гълъб, а после в някакъв трети. Тяхните мачове бяха сюрреалистични представления.
Разликата между тази и всички следващи бразилии се виждаше в начина на провеждане на протоколните изисквания. По време на изпълнението на химна нямаше и следа от онзи литургичен транс, който във футбола веднага стана стандарт. Това беше група от пропаднали особняци, която не можеше да се нареди в права линия докато слуша официалната песен на своята земя. Сякаш всички са подреден ред от считащи за срамно отрицанието от личната си идентичност.
В дуела с Италия им трябваше само точка за преминаване към полуфиналите, заради което мачът изглеждаше като формалност. "Адзурите" дотогава не впечатлиха никого на турнира. Вкараха само четири гола, срещу 13 от бразилците, а първата групова фаза преминаха с три равенства, само заради това, че вкараха гол повече от дебютанта Камерун.
Италианците, както винаги правят, бяха красива и напудрена купчина, в която изпъкваха само три лица - четиридесетгодишния Дино Дзоф, легендарните Гаетано Ширеа и Паоло Роси.
Последният, носейки екип с номер 20, с превити рамене и нервни очи, изглеждаше като лош актьор, който играе наркоман. Роси се върна към футбола само два месеца по-рано, след двугодишно наказание заради уреждане на мачове. До този момент беше много слаб на полето и без някакъв осезаем ефект.
Нещастният Валдир Перес признал преди този мач, че се плаши, че Роси може точно срещу него да се оживи. Оказа се, че е по-добър ясновидец отколкото пазител на мрежата.
Италия до Световното първенство в Испания вече беше напуснала катеначото, което се оказа недорасло в лицето на системите, които станаха доминантни по време на седемдесестте. Техният треньор, Винченцо Енцо Беардзот, следователно игра il gioco all`Italiana, което може да се преведе като "игра по италиански начин".
Замени главния недостатък на скандалната "верига", а той разбира се беше липсата на достатъчно крака в средата на терена. Италианците тръгнаха по пътя на холандците и немците, в това либерото да се играе от всестранни футболисти. Вместо прехвърлените бекове, каквито били Ивано Бласон и Армандо Пики, либеро сега станал изкълчен офанзивен футболист. Това му е позволявало във владението да влезе в маневра и да помогне на дистрибуцията на топката. Но преди всичко, това е била много предпазлива позиция.
Италианците не са били оборудвани да гонят резултат, и техният единствен шанс е бил първи да постигнат гол. Така се случи, и то в петата минута. Бруно Конти измина 30 метра с топката. В нападение се включи Антонио Кабрини, който в асиметричната формация на своя наставник покриваше лявата страна. Футболистът на Ювентус прати топката в наказателното поле на Бразилия, а гола вкара Роси, с хубав удар с глава.
Изглеждаше прекалено лесно, защото така и беше. Нито първият, нито втория, а и третия футболист на Италия, който участва в тази атака не беше приближен, правилно атакуван или покрит. Този гол е образец на мача - Бразилия нападаше, Италия се бранеше.
Само седем минути по-късно, редът във Вселената отново е възстановен. Бразилия изравни. Зико изведе Сократес, той излъга Дзоф, пращайки топката в близкия ъгъл.
Всичко щеше да е наред, ако тогава Серезо не направи един напречен пас в своята половина. Това е този пас на който се решават само гениите или будалите, и за който първо ви казват треньорите, когато започнете да играете футбол. Сбърка, Роси взе топката и отново вкара гол.
На полувремето бразилците се прибраха разстроени, а и уплашени, но от тунела се върнаха с усмивки. Имаха 45 минути да спасят мача и Световното първенство. Това им беше достатъчно. Слънцето скоро залезе зад бетонните трибуни на Естадио де Сария, но никой не забеляза това. Бразилия блестеше. Много възможности бяха пропуснати, преди Фалкао най-сетне да изравни.
Когато отново имаха подходящ резултат, Теле Сантана извади Сержиньо и пусна в игра Пауло Исидоро, още един играч в средата на терена. Но неговите играчи не разбраха намигването. Вместо да се примирят и да стегнат своите линии, те продължиха да нападат. Италианците все по-често използваха пространството, което по този начин им беше подарено.
Тогава Перес безпричинно направи ъглов удар. Всички играчи на Бразилия бяха в наказателното поле, но успяха само да си попречат един на друг. Паоло Роси постигна своя трети гол.
Последните минути на мача протекоха в лудо нападение на бразилците. Преди края искаха от съдията да признае гол на Оскар след подаване на Едер, въпреки че беше ясно, че топката не премина голлинията. Несвикнали със загуби, не знаеха как да скрият своето отчаяние.
Краят на мача донесе песни и скандирания от трибуните, но беше очевидно и някакво богобоязливо мърморене. Неудобство обви някогашния стадион на Еспаньол. Като да влезете в пространство без да почукате и там да видите нещо, което не смеете. Как въобще се случи това? Как някой, който е толкова очевидно по-силен, не е победил? Дали наистина футболът е толкова несправедлив?
Този отбор на Бразилия, с Холандия на Кройф от 1974 г и Унгария на Пушкаш от 1954 г, остава най-добрият, който никога не е печелил Световно първенство. Остава и по-добър от много, които са го.
Във време на политически безпощадности и икономическа мизерия при военната хунта, на бразилците беше необходим изход. Този отбор им даде това. Спортът, в края на краищата, ще остане винаги най-доброто бягство от реалността. Техният провал като отбор е бил непоносим. Все още лудите глави се усещали сякаш италианците разобличили присъщата слабост на целия техен народ.
Когато Бразилия загубила от Уругвай през 1950 г, на известната "Маракана", Бразилия отхвърлила белите екипи, които носила дотогава и ги заменила с жълтите, които гледаме и днес. Този път преобличане не е било достатъчно. Техният отбор окуцял на турнира и дошъл моментът да се ревизира цялото отношение към футбола.
Погрешните схващания на треньорите в бели престилки
По-късно Зико каза, че това е бил деня в който е умрял футболът. Прекали, което може да му се прости, но футболът от този ден наистина остана без големите парчета наивност и невинност, които имаше дотогава. От този 5 юли 1982 година във футбола вече не беше достатъчно да избереш 11-те най-добри футболисти и да ги пуснеш да играят по собствено усмотрение. Системата победи, и продължи да побеждава и до днес. Индивидуалният талант винаги ще има своето място, но само включен в някаква отправна точка, винаги защитен и покрит. Всеки Зидан оттогава има своя Макелеле.
Бразилците трябваше да реагират. Тръгнаха в реформи, а тези, които са ги водили откриват широката динамика в нараненото бразилско общество.
Част от оправданието за военния пуч в Бразилия през 1964 г е ангажирането на т.нар. технократи за управление на икономиката и спиране на нарастващата инфлация. Желанието за бюрократични експерти след това постепенно се разширила и в останалите сфери на обществото. Футболът дълго се съпротивлявал, но загубата от Италия го накарала да отстъпи и най-накрая да спусне моста до долу.
Изтъкнати бивши играчи, които работят като треньори станаха рядкост в Бразилия. Повечето са треньори технократи, а твърде често дипломите са им от областта на физическата подготовка. На тях не им е убегнало, че средностатистическият футболист през последните 30 години е станал с осем килограма по-тежък и с пет сантиметра по-висок. Заключили, че бързите и силни играчи означават смаляване на пространството за игра на терена, което подкопава възможността за проактивен футбол, позиционно нападение и прекомерното владение на топката. Това наложило необходимостта играта да се измести от средата на игрището и да се премести към периферията на терена. Контраатаката е нападението на бъдещето, викали с гордост големите новатори.
Бразилия еволюирала по техните напътствия. Централните полузащитници, някога най-добрите техничари в света, станаха гладиатори с броня от мускули, стражи, които пазят крепостта, докато бековете скитат в крайната третина на терена.
На сметката на технократите и техните схващания е и променената околна среда, в която се намират полузащитниците днес. Играта вече дълго, по-точно откакто се появиха холандците със своя тотален футбол, се стреми към универсалност на играчите. Вещината да се играе на няколко позиции, в двете фази на играта, се смята за едно от най-важните свойства на играчите. Това не важи само за централните полузащитници. Той спря, обърна се и отиде в другата посока, към специализация.
Когато четирилинейните формации (4-2-3-1, 3-4-1-2, 4-1-4-1, ...) замениха трилинейните (4-3-3, 4-4-2, ...) като преобладаващи, се стигна до очевидна промяна на ролята на полузащитника. Това означаваше, че класическите "box to box" полузащитници от осемдесетте години станаха анахронични. Сега имаме офанзивен полузащитник (плеймейкър, trequartista) и централен, сравнително защитен полузащитник. Може този процес на разслоение на полузащитниците да продължи дотолкова, че самият израз полузащитник в един момент да стане безнадеждно неуточнен и произволен. Чезаре Прандели ни показа как може да изглежда бъдещето. В мача срещу Ирландия като част от подготовката за Световното първенство, тогавашният селекционер на Италия излезе в много необичайната Y формация, в която играчите в средата на терена са разпределени в три линии.
Футболната номенклатура сега познава няколко вида централни полузащитници, но ние ще говорим само за двамата с най-голямо значение. Regista е креативният тип, този който прекарва най-много време с топката, насочва нейния поток и сменя ъгъла на нападението. Андреа Пирло е блестящ пример за интерпретацията на тази позиция. Чаби Алонсо може да се каже, че също е отличен пример (този от мюнхенския Байерн, а не от Реал Мадрид).
Другият тип е деструктивен. Той играе с по-малко тактическа импровизация, опитва да спре линията на подавания на противника и изпълнява дефанзивни корекции на съотборниците. Основната му цел е да отнеме топката, а когато я постигне, да подаде на най-близкия си съотборник и да се подготви за нова ситуация, в която неговите услуги ще са необходими. Хавиер Масчерано и Найджъл Де Йонг правиха това на Мондиала на високо ниво.
Разликата между тези две категории полузащитници е имало и по-рано, но никога не са били толкова важни и емпирично изразени като днес.
Отборите, които играят с двама полузащитници обичайно комбинират двата типа (по такъв начин Чаби Алонсо и Масчерано играха в Ливърпул). Дори и това беше твърде екстравагантно за Бразилия. Така Фалкао и Серезо, а преди тях Жерсон и Клодоалдо, се претвориха в Луис Густаво и Паулиньо, Жилберто Силва и Фелипе Мело, Жилберто Силва и Зе Роберто, Жилберто Силва и Клеберсон.
Не би било справедливо да назовем централния полузащитник най-важният играч в състава, но е напълно сигурно, че той е ветропоказател за играта на целия отбор. Невъзможността да намери по-добро решение на тази позиция от Жилберто Силва, претворен от централен защитник, на цели три световни първенства, най-добре говори за същинския дефект на футбола в най-голямата южноамериканска страна.
Но технократите не се интересуват от това. Те гледат на футбола с очите на патолог. Мръщят се и кимат с глава като запазват грешката в играта сякаш е под въпрос съмнителен кръвен тест.
Треньорите технократи живеят в света на статистиката. Това което не могат да сметнат, не могат да контролират. Броят докосванията до топката, добавят повърхността от терена, която покрива всеки играч, изваждат центриранията и всичко това умножават с бройката спечелени въздушни дуели. Вместо тактика те разработват формули и алгоритми. Една от тях е и тази, която казва, че нападение, което се състои от седем или повече подавания има малък шанс да завърши с гол. Това е, да не бъде объркано, част от официалните футболни догми в Бразилия в този момент. На тях не им трябват майстори в средата на терена. Те не знаят какво да правят с тях.
И така Бразилия вече не опитва да преодолее съперника със спокойно нападение и да направлява потока на топката. Това сега е футбол на мига и внезапни проблясъци. Бразилия се претвори в онези отбори, които виждат в ъгловия удар за противника възможност самите те да вкарат гол.
Има причина заради която футболът се "играе", вместо да се "работи", "изпълнява" или "извършва". Бразицлите са я забравили. Забравиха и, че футболът е единственият спорт, в който физическото превъзходство не води неизбежно до превъзходство на самия терен. Марадона беше набит и кривокрак. Гаринча е роден с няколко телесни деформации. Меси е висок 169 сантиметра, до които нямаше да достигне, ако година след година не е правил много неприятната терапия на хормона на растежа. Това са играчи, които са били най-добрите във времето в което са играли или още играят, а сега няма да минат и проби в академиите на водещите бразилски клубове.
За съжаление, това няма да се случи. Бразилците са толкова объркани, че отново избраха обърнат треньор. Карлос Вери, познат като Дунга, за пръв път пое Селесао преди осем години, когато нямаше никакъв треньорски опит. Много малко е придобил от тогава, макар че успя да прекара няколко месеца на пейката на Интернасионал. Когато играеше, единствената връзка, която имаше с надарените с техника футболисти беше тази да ги рита с бутонките и блъска с лактите. По подобен начин размишлява и сега като треньор.
Дунга е в зависимост от контраатаката и прекъсването й и през своя първи мандат ги издигна до максимум. Няма причина сега да бъде нещо друго.
Бъдещето, точно както и настоящето и близкото минало, изглеждат много мрачно за Бразилия. С всяко следващо поколение бразилските играчи все по-малко приличат на знаменитите предшественици, докато рецесивният ген на някогашния и неземен футбол продължава да бледнее може би до окончателното си изчезване. Много жалка гледка, наистина.
Но, нас ни теши внезапната мисъл за която веднага се хващаме, има изход. Реалността не трябва да бъде задължаваща и ограничаваща. Поне това е същото като във времето на Зико, Сократес, Фалкао, Едер и чудесния Тониньо Серезо.
Въртим се припряно около себе си. Накрая намираме дистанционното и го взимаме в ръка. Рекламите не започнаха отново. Облекчение.
Играч в жълта тениска и сини шорти, без гримаса, която би издала усилие, пробива по лявата страна...
Автор: Лука Йевтович
Няма коментари:
Публикуване на коментар