Питала ме е Памела Андерсън...

Това което днес популярно се нарича "against modern football" живее само на терените между две сгради или в близост до фабрикантски комплекс.

Има нещо различно в този Никшич и това го разбрах още като малък, в семейството. Моята майка, белградчанка, никога не успя да свикне с града в който живеехме, Подгорица, но затова пък обожаваше Никшич. Всяка сутрин пътуваше на работа от Подгорица, през Зета, край Острог, до Никшич, и редовно отказваше дори и по-добре платени позиции наблизо, само за да продължи да посещава този град.

Никшич, по чуден и всякакъв друг начин, беше до твърде ранната й смърт нейният втори град, еднакво обичан колкото и онзи в който е родена и отраснала...

По-късно ще ви разкажа това-онова за най-голямата териториално черногорска община: първо за бирата, толкова рекламирана, за Железари, за рудника с боксит, който прашни, кафяви вагони, теглени от дизелов локомотив, изпращаха червена руда за Комбината за алуминий в някогашния Титоград (днешна Подгорица - б.р.).

И преди всичко за известните никшички бохеми и бардове: Вито Николич, поет с чийто стихове си помагахме, когато сваляхме първите девойки (особено ако се казваха Соня, ех!); Миладин Шобич, коварният трубадур, който изненадващо замлъкна и ни остави меланхолични песни и нежни акустики, с мириса на улица Светозар Маркович №39 и един пуловер за лозе; Велико Мандич, легендарен актьор от югославските филми, онзи човек с грубо, рошаво лице, но питомни очи, който в "Маратонци" изговаря "Сякъл бих го цял месец!", а в "Красота на порока" култовата "Какво да правиш, съдба, татко мой"; или колоритният писател и поет, отличен познавач на балканската кръчмология, Слободан Вуячич...

В такъв град, окъпан с пяна от халби с наливно пиво в подножието на Требйеса, първият градски център в който ще започнат автентични черногорски версии на рокендрол и пънк, не можеше да има друг футбол, малко бохемски, с рокендрол, и не можеха да бъдат различни футболистите, които ще понесат неговата слава: от расовия нападател на Звезда Воин Лазаревич, който умееше на Маракана да вкара и четири гола като на шега, през Момир Бакрач или отново звездиния, надежден бек Миодраг Кривокапич, до човека, който цяла Югославия знае по името и вярността към Сутиеска - Браян Ненезич и неговият дългогодишен колега и съотборник Никола Ракойевич, до последния истински югославски нападател Мирко Вучинич, който само със споменаването на името му предизвика в привържениците на Цървена звезда спиране на дъха това лято.

За Сутиеска - който ще получи това име, след като голяма част от момчетата, които са играли за него загиват в известната битка срещу фашисткия окупатор, операция "Шварц", под ръководството на още един никшичанин, героят Сава Ковачевич - разбира се знаят всички, по онези няколко сезона, в които главно ще се бори за оставане, прекарани в Първа лига на онази велика Югославия, и по това, че Никшич е едно от най-трудните места за гостуване, не толкова за играчите, колкото за привържениците.

Все още между пионерите на привърженическите движения се преразказват идванията и преминаванията през Никшич от края на осемдесетте...

Там е имало и много по-малкия, но и много по-важния, много по-неуспешния, а много по-искрения, много по-непознатия, а по-необходимия клуб. ФК Челик, основан десетилетие и кусур след войната, като отбор на фабриката Железари "Борис Кидрич" и нейните синдикалисти, като по-малък брат на тогава вече елитния Сутиеска. Дори стадионът му е до този на Сутиеска.

Знаете сигурно такива клубове, имате ги в своите градове, откъдето и да сте, онзи ценен разсадник на таланти за който се играе за слава и радостта от футбола и за който се вика от баира. С футболисти, които биха били бохеми и с бохеми, които са станали футболисти, отбори, които се гордеят със своето аматьорство и извличат най-доброто от него: радостта от играта, неподправената любов към футбола, красота, която би повехнала, ако се появи натиск за резултат.

Днес това популярно се нарича "against modern football", някога се наричаше само "футбол".

Не че Челик, да се върнем към него, не е имал своите възходи и резултати за помнене. В края на шейсетте, успяха да влязат в някогашната Втора съюзна лига на СФР Югославия, и между повече от сто, може би и повече от 150 клуба, които някога са се появявали в този ранг, Челик във вечното класиране е четвърти или пети отзад напред, четири победи, шест равенства и двадесет загуби в единствения сезон между "истинските клубове" (въпреки че в този списък има и имена като Спарта от Бял Манастир, КФ Рамиз Садику от Прищина, Раднички Хаджичи или Тиквеш Кавадарци).

И това е за помнене и за гордост, повтаряме, защото това е история за едно друго, романтично време, преди нас, в живота и в текста, да ни покрие неизпраната, смърдяща страница на всекидневието...

Годините минаваха, Челик създаваше играчи и се наслаждаваше на своето различие, а в новото хилядолетие ще получи нов маховик и нов вятър в платната: някъде около смяната на вековете, в града беше основана привърженическа група на Челик, с името ФАП Машина, една от онези трибуни, които болно липсват на Балканите, че и по-широко: неполитическа, анационална и наднационална (ако алкохолизмът не е националност?), нехулиганска, субкултурна, автенична, (само)иронична, с благо кокетиране с прогресивните обществени движения или комунистическите герои.

ФАП Машина ще бъде, накратко, нещо като привържениците на Санкт Паули, чийто знамена могат да се видят на пънк концерти, само че много по-пияни.

Музиката не се споменава случайно: с култовата никшичка банда ДСТ запалянковците на Челик ще запишат албум "Небостъргачи", с водеща песен, чийто стихове разкриват за какви духовити типове става въпрос ("Памела Андерсън ме е питала/Дали я обичам/Аз й казвам не/Аз обичам Челик").

Години по-късно, да кажем, ще се появи Група ЮНА по същия път, по-добре продуцирана и по-известна, но все пак, както виждаме, не докрай оригинална, а тези стихове и вие ще пожелаете да откраднете...

Независимостта на Черна гора донесе ново делене на все по-тънката и сиромашка футболна палуба по тези простори, и Челик се пригоди; макар че всъщност изречението трябва да гласи "Челик, за съжаление, се пригоди".

Клубът от Никшич проби в Първа лига на Черна гора през 2012 г и стигна до финал за купата, излезе в Европа и то на два пъти, но мнозина биха казали, че тогава една идея беше предадена и Челик беше осъден.

Клубът падна в лапите на някакъв арогантен местен шериф, който по-често в медиите беше на страниците на черната хроника и криминалната хроника отколкото като меценат на спорта, и на стадиона на Железари, пред очите на ФАП Машина, започнаха да се случват чудни неща.

От клуб, който служеше за игрище на талантливи деца, трамплин и първа футболна и житейска школа, стана поприще за мътни води: всичко кулминира на тези излизания в Европа, които гарантирано продължават да се въртят, когато в Ютуб напишете "най-смешните намествания".

От Металург (Донецк) загубиха с 0:7 като гости (тогава Челик ще се появи в най-важните световни медии, като странна новина на деня, след като Би Би Си и "Гардиън" проявиха интерес към автобусното пътуване от 40 часа само за един мач, което собственикът ще оправдае с недостатъка на средства, разбира се.

Следващата година, лятото на 2013 г, ще бъде още по-лошо, след като големият Хонвед от Будапеща, в двата мача ще пребие Челик с 13:1 общ резултат, в сетовете 4:1 и 9:0 и отново играчите изглеждат сякаш тук работата не е чиста, и вероятно и не е, докато някой някъде, в Сингапур, Белград или Будва, все тая, търка ръце и брои спечелените евра.

Това беше повече от продажба на репутацията, това беше отрицание на всичко което е Челик и пренесено всички тези малки градски клубове, които са твърде лесна плячка за манипулатори и мафиоти.

Помислете, като сравнение, на днешния Обилич, който вече не съществува; ако не беше Аркан, и днес Обилич щеше да го има и беше една от тези драги градски институции, особено като единствен клуб от Врачар - въпреки че е на границите със Звездара и Вождовац - или на ОФК Звездар, на стария Железник от "Малкия Полюд"... Всички тези отбори, които се гордееха, че за тях играят момчета от региона, момчета за които не беше тежко с тролея или трамвая да ходят на мач, с няколко десетки или стотици привърженици, които със семки ще целят помощните съдии и след мача ще отидат прегърнати с отбора на по бира.

С преминаването на "елитната" сцена, отборите, които бяха само клубове, които играят футбол на ливади, на чийто мачове идваха лели и чичовци на играчите, а главната цел не беше печелене на трофеи, а краткосрочно припечелване от трансфери и задоволство на суетата на собствениците на тези участници в Първа лига "за едно лято". Всички са похарчени и продадени безпричинно, и днес или не съществуват или нямат имидж какъвто са имали преди смутните времена.

Мнозина биха казали, че Челик е умрял още тогава, когато последният символ на градския, бохемски Никшич, вдигна ръце и се предаде на типове с джипове, но официално му е - и тук достигаме до сегашното време - било съдено до края на юли, сега преди началото на мачовете във Втора лига в която се класираха след един сезон в най-ниския ранг.

Инвеститорът вдигна ръце, общината, да цитираме Горан Брегович "тук няма интерес" да помага, и изглеждаше, че след почти шест десетилетия вицове и може би лош, но дивен футбол всичко дойде до края...

Само че, за щастие, още има ентусиасти, още има от ония, които искат status quo ante, и са готови да заложат името и лицето си да спасят нещо което трябва да се спаси.

Група поклонници, преди всичко на футбола, на Никшич, накрая и на Челик, сред които е черногорският спортен журналист Владо Перович, човек, който е рекламирал и побутнал повече талантливи деца отколкото могат да понесат сървърите на Ютуб, започнаха тези дни акция за помощ на Челик.

Поканиха всички, както се казва "хора с добра воля", влюбените във футбола, да помогнат на принципа кой колкото може, в отчаян, но пленителен, потребен и надяваме се успешен, опит да се спаси името и имиджа на клуба и той отново да стане аматьорска площадка за бъдещи големи играчи.

Акцията се казва "Всички за Челик, защото така трябва", и наистина - така трябва.

Но това не е история само за това, разбира се.

Всеки от нас, както и моята майка, сигурно има някой свой Никшич, град, който обичате дори и ако само съдбата ви нанесе в него; всеки любител на футбола трябва да има макар и един свой Челик, малък и горд, рокендрол, отбор с агитка в приповдигнато настроение на трибуните, отбор, който трябва да пази и брани и съхрани от злото в тези манипулативни времена.

Помогнете на своя клуб от региона, през този август отидете на някой мач от ниските нива, платете си билета от няколко банкноти, които са разликата между неизпраните и изпраните екипи и дали децата за тренировка имат шест или седем топки.

И си припомнете, докато е още в ума ви Челик и неговата борба, че това което днес популярно се нарича "Against modern football" още живее само между две сгради или в близост до фабрикантския комплекс.

Автор: Марко Прелевич