Африкански старейшини, египетски и гръцки момчета, римски патриции, ренесансни благородници... Всички те са част от пространство-топка-време континуум. Игрите са съществували в много култури от двете страни на Средиземно море, но ако е било само до тях - ако само те са се питали - почти сигурно днес футболът не би го имало.
Твърди се, че Дейвид Ливингстън, шотландски изследовател и мисионер, който е някакъв вид народен герой на викторианска Англия, донесъл футболната топка, дори топката изобщо, в Африка, по-прецизно в Замбия. И лесно е да се разбере защо някои са приемали това за истина. От всички континенти - по-точно, от всички континенти на които са живели хора (пингвините и тюлените на Антарктика нямат твърде голям афининет към топката, а и анатомията им не позволява бог знае какви атлетични усилия на сухо) - най-трудно е да се намери игра с топка в Африка. Повечето Банту култури, които покриват почти целия район южно от Сахел (който се намира под Сахара и между Сенегал и Судан), изобщо не са имали дума за топка.
А всъщност, най-старата топка, направена между 2500 и 2000 година пр.н.е., произлиза точно от Африка, съответно стария Египет.
Жонглирането и хващането главно е било занятие на жените, често под формата на някакво изпълнение в палата. На едно от редките показвания на игра, жена носи на гръб друга жена, докато тази се замеря с жена в идентичното положение (на гърба на друга жена). Също така, голям брой топки е намерен в детските гробници. Правени са, предимно, от глина или дърво.
Народът Лухя в западна Кения е играл игра подобна на любимата на възпитателите в детските градини когато става въпрос за физическото развлечение на техните подопечни - "между два огъня", с разликата, че топката е предимно ритана.
Масаите са се състезавали кой може да ритне най-далече топката (или, може би преди това, топкообразен предмет), а онези, които са били най-успешни постигали статус на най-голямо влияние по въпросите на жътвата или отглеждането на добитъка. Предметът който са ползвали е бил объл камък омотан в суха тръстика. Ашанти в Нигерия са играли вид хокей на трева преди сезона на жътва. Пръчките са символизирали мотики, докато какъвто и да е закръглен корен е използван като топка.
Сан, народ в Южна Африка, се занимавал с правене на топки от кожата от врата на хипопотам. Хвърляли я на равен камък, чакали нейното отскачане и се борили да я хванат. По време на нейния полет се удряли и бутали, искайки да стигнат до позиция да се домогнат до нея. Съществува и версия в която играчите, по време на летежа на топката и изчакването на нейното падане, имитирали звуци и движения на диви животни.
В ранния 20 век в Сомалия се появява играта гонсо, която са играли в племената Еса и Гадабурси. Основният елемент на играта бил отбор да направи две успешни подавания. Когато третият член на отбора имал владение, тупвал топката и това му носело една точка (десет са били нужни за победа). Съперникът е имал право да попречи на това, използвайки влизания, които се ползват в ръгби футбола.
С оглед на това, че част от Сомалия по това време е била британска колония (Британски Сомалиленд Протекторат), мнозина смятат, че нейният произход не е стар, а става въпрос за местна адаптация и интерпретации на колонизаторските игри.
В края на краищата, Берберите в Магреб са играли коуру, която е имала разкрасяваща функция, а също така е играна в обреди за плодородие, с цел за постигане на по-успешен посев. Също така, амхарските християни в Етиопия имали своята игра, която с отредено покритие, смятат за стара повече от хилядолетие.
Африканците са ползвали краката главно за танц, а много повече от топката са обичали канутата и плаването на Голямото езеро, хвърляне на копие и, над всичко, борбата. Глашатаи са обикаляли от село на село да обявяват мачовете, които обичайно са били съпъствани с маски, костюми и повтарящи се, но никога досадни ритми на барабани. От всички, особено са известни масовите, неструктурирани борби в народа Бамбара в Мали.
Топката произхожда от Африка, разбира се, но първоначално не е приета от делтата на Нил до нос Добра Надеджа или от Златния бряг до Африканския рог.
Но смирете се европейци, вашият континент в същия период е бил съвсем малко по-добре.
Топка? Мех...
Европейската средновековна цивилизация, в сравнение с арабския свят и Далечния Изток преди всичко, дълго е била закърняла, като става и атрофиран мускул от неизползвана част на тялото. Все пак, няма да мине дълго преди Европа да стане доминантна и по-прогресивна от всички други.
Тя е, преди всичко, била амалгама. Създадена е от елитрата на римското царство и елинистката култура, която предходното е погълнало (но никога не сварило съвсем, би казал някой). Самият Рим тогава бил подринат отвътре от току що изникналата форма на монотеизъм, съответно християнството, а отвън са го разорили орди номади от евроазиатските степи.
Нито един от тези фрагменти на тази нова социално-политическа реалност не е имал ясно изразена култура към топката.
Ератостен е с почти зловеща прецизност измерил обема на Земята (и така, разбира се, доказал нейната елипсовидност), питагорейците са спекулирали за хелиоцентричната поставеност на нашата част от космоса (Земята се върти около Слънцето, а не обратното), Херон от Александрия е измислил парната машина, а гърците са измислили и геометрията, демокрацията...
До топката не са се докосвали твърде много и тя не се е занимавала много с тях. Омир в Одисея описва герой, който е събуден от шума на голи девойки, които са играли с топка докато им се сушат дрехите.
Гърците са играли отборни игри с топка, които наричали епискирос и фаининда (историците имат голям проблем да дефинират техния ясен характер), докато в Спарта, твърди се, е играна сфаиромахия по време на обред за навършването на пълнолетие. Освен това, в Елада са съществували и сфаиристаи, учители по вещина за игра с топка.
Културното значение на тази игра не е било много голямо и тя е, главно, била приемана като забавление и развлечение. Никога нито един победителски венец не е връчен в Олимпия за игра с топка. Никога нито един герой не е възпят заради вещина с топката. От друга страна, потребно е много дълго време да се прекара под камък, за да не се знае за Леонид от Родос, най-големият атлет на античния свят.
Рим е бил по-склонен към топката - или е по-правилно може би да се каже по-податлив на нея. Римляните са, иначе, ползвали три вида топки. Follis е била голяма топка от надути животински мехури. Тя понякога, смята се, е била напълнена с пера. Paganica е топка, която се споменава най-рядко в историческите писания, а се смята, че е била средна големина, по-малка от фолиса, а по-голяма от топката позната като pila trigonalis.
Спортът, изобщо в Рим, е съществувал на две нива - на самия връх по важност са били професионалните игри. Този раздел има три подвида - стриктно римски игри (ludi), като състезание с двуколки - спортове които са наложени от етруските (борби с диви зверове и гладиаторски борби, познати като venationes munera) - и игри заети от гърците (състезания, петобой, панкратион - нещо като антично ММА), познати като cartamina.
Ludi pilae, съответно игри описани с топка, имали отреден престиж, съответно са били играни от представители на висшите слоеве.
Campus Martius (Марсово поле), простор западно от укрепленията до Тибър, където някога се събирала войска, е използван и като място за трениране и игра. Тук са били и палестри, тренировъчни места в рамките на обществените бани, на които както на местата за водопой на Серенгети се събирал римският елит. Много от тези бани са имали назначени професионални топкаджии (pilicrepi), които са обучавали господата или водили сметка за резултата по време на техните игри.
Топката е хвърляна и търкаляна и на улицата, защото съществуват свидетелства за инцидент в който човек е убит на улицата по време на бръснене, защото топката е ударила бръснаря в ръката.
Експулсим лудер е била игра подобна на модерния скуош. Топката се удряла в стената с ръка (обикновено със защитна ръкавица). В тригон играчите са стоели в триъгълник и си подавали топката, често направена от оцветено стъкло. Целта е била да се хвърли топката така, че вашият противник да не я хване. Пила е изисквала играчите да стоят в кръг, докато един от тях бил позициониран в средата. Целта е той да им отнеме топката, докато те с подавания, разбира се, опитвали да попречат на това. Нещо като модерната "шеве" или известното испанско рондо.
Единствената истинска отборна игра с топка е била харпастум. За нея няма много данни, но най-често се твърди, че подсеща на ръгби варианта на футбола. Играла се е на правоъгълен терен, който е разделен с линия. Целта е била да се задържи топката в своята половина. Тя е можела да се хвърля и не трябвало да докосва земята. Обикновено я играели легионери, може би и като част от официалната тренировка.
Разбира се, Колизеума, импозантния Circus Maximus, чиято архитектурна величественост няма да бъде надмината от нито един спортен обект до 20 век, не е видял топка. Макабра и кръв е била любимата забава и на римските елити и на нейния лумпенпролетариат.
Вестготите, Вандалите, Хуните, ако са имали игри с топка, за тях не се знае нищо. Набързо след като техните крале са приели християнството, техните навици са асимилирани с европейските местни жители.
В галиматията на много хаос, който настъпил след падането на Рим, историческите материали стават халееви комети. В шести век съществуват данни на историка Гргура от Тур за игра, която е включвала тичане inter spheristarum ordinem, или "между организирани групи играчи с топка". Мнозина смятат, че това е харпастум, което означава че играта може би е преживяла до времената на Меровингите (до седми или осми век).
Исидор, епископ на Севиля в ранния седми век, решен да запази наследството на класическата култура на западна Европа, писал по нещо и за игрите с топка, но това са били последните потрепвания на римското спортно наследство. Дори и латинските думи за топка са изчезнали. Средновековната френска esteuf и италианската palla (която по-късно ще стане ball) са от немски произход.
В края на краищата, от седми до десети век доказателства за игри с топка в Европа напрактика няма. Изключвайки, единствено, влиянието на Маврите, които са имали игра с топка и пръчка, която имала ритуален характер на прослава на завръщането на пролетта. Нея са взели и в своите завоевания, правейки си път до Испания, Малта, Сицилия...
Феодалната властваща класа в Европа е зависила - всъщност нейния статус, икономическо благополучие, политическа мощ - от организираното насилие много повече от благородствата на други континенти. Най-мощната технология на войната от този период е бил брониран рицар конник, който не е имал време да се занимава с фриволности каквато е топката.
Велможите са се занимавали с борби и турнири, но затова други два елемента на обществената средновековна европейска култура (свещениците и кметовете) се занимавали с топка, чието първо споменаване започва през 12 век.
Членове на различни религиозни редове са играли игри с топка без контакт, докато някои нижи слоеве са играли по-груби игри. В севера на Франция, в Нормандия, Бретан и Пикарди, е игран la soule или choule. Самото име, вярват някои, произтича от solea, което означава подметка. Топката е била от дърво или кожа, носела се, ритала или удряла с някакъв вид пръчка. Можела да се играе и на кон. Това била отборна игра в която, все пак, само един играч, онзи който с топката и е уцелил вратата, в края на краищата бил победител. Вратата можела да е поток, дърво, някаква стеничка или стена.
Толкова френетичен е умеел да бъде "ла суп", че хора са се давили, гонейки топката, която завършвала в море или езеро.
Съществуват индикации и за игра la soule au pied, която е версия на la soule в която топката се удря само, или поне предимно с крак.
Някои смятат, че la soule е селска имитация на рицарските турнири. Отсъствието на броня, кон и оръжие е само отражение на икономическите възможности на участника.
Първите твърдения в манастира се отнасят за опитите на млад монах, който умрял "временно" и отишъл в ада, където дяволите играли "нещо подобно на игра с топка" с неговата душа. Играта която се създала тук, в религиозните жилища и места за поклонение, е тенисът, съответно неговата версия преди употребата на ракетата (която се появила след 1500 година), позната като jeu de paume. Играта станала много популярна, а специални терени, с или без покрив, са направени във Валенсия в края на 13 век и в Париж в началото на 14 век.
Въпреки че е създадена в манастирите като, макар и номинално, изразено пацифистка игра, някои смятат, че речника на тениса е взет от жаргона за воюване и заради това, в последствие, често са смесени. В едно описание на артилерийско нападение срещу Онфлер, се съобщава как четири английски топа стрелят и намират целта, също както четири добри удара са достатъчни да се спечели мача (гейма).
Далеч най-развитата игра на Ренесанса и изобщо в тази част на света, е била калчо (calcio, "шут, удар който се нанася със стъпалото"). Игран е в северна Италия, във Венеция между останалите места, но само във Флоренция го смятали за свой национален спорт.
Познати са мачове на заледената река Арно през 1491 година, както и по време на обсадата на градата отстрана на Медичите през 1530 година.
Теренът е трябвало да е по-дълъг отколкото "як човек е можел да хвърли камък" и двойно по-тесен. Топката можела да се движи по какъвто и да е начин освен с хвърляне и целта е била да се прехвърли през голлинията на противника.
Джовани Барди, аристрократ, математик и композитор, който се смята за изобретател на формата в изкуството позната като опера, написал през 1580 година "Дискорсо сопра ил джуоко дел калчо фиорентино". Боял се, че традиционната игра на Флоренция ще изчезне, затова написал правилата, измислил тактиката и формата на поведение. Искал да докаже античния произход на играта, броейки годините колкото е имал града, който е основал Юлий Цезар.
Любимото място за игра било е оградения площад Piazza Santa Croce. Мачът е започвал със символични преговори между двата отбора, от по 27 играчи. Когато "преговорите" пропадали, размириците са решавани с калчо. Отборите са наричани "батальони", а тяхното разполагане преди началото на мача напомняло на старите римски военни формации. Напред са били "пръчкарите", а зад тях са били онези, които се наричали завършители.
Било е важно да се показва ценността на калчото в контекста на военните подготовки, защото военните игри били съществена част от живота на хората в Италия. Хиляди в Перуджа учатсвали в онова което наричали "баталя деи саси", съответно борба с камъни.
Батальоле суи понти, малки битки на мостове, били организирани боеве във Венеция. В Сиена е играна (дали това е изобщо адекватен израз?) пуня, което е било нищо повече от организирано шамарене, по време на което понякога в тълпата хвърляли дори и топка. Мацаскудо е била борба с древни щитове и буздогани в Пиза.
И поред целия труд на ентусиасти, калчо не е просъществувало след средата на 18 век. Със създаването на футбола има еднаква връзка колкото и със създаването на двигателя с вътрешно горене.
Е? Тогава откъде футбола? Където и да са съществували игри с топка, изчезнали са. Някъде в чекмеджетата и папките на цивилизациите, които са ги забравили, някъде просто са изчезнали под копитата на завоевателските атове.
"Човекът умира когато трябва и когато не иска", казал Добрица Джосич. Но това не важи за футбола. Защото футболът, нашият толкова обичан, някога и някъде дори и омразен, а може би най-често просто неразбрания футбол, е преживял.
Инкубиран е и запазен в Британия. Само там, в Албиона, може да се следва неговото непрекъснато линейно развитие от примитивни активности до модерна игра. От ритници между две села до кодифициран дуел на милионери, които гледат и които обичат милиарди.
Автор: Лука Йевтович
Няма коментари:
Публикуване на коментар