Играта на нашия живот: Кръв, сълзи и първият футболен клуб в света

Кнапан? Не звучи познато? Хърлинг? Не сте чули? Кампбол? Пак нищо... Щурци. Жалко, защото всичко това са имена на футбола. Всички те са негови предци и роднини. Всички те са негова кръв (имайки предвид тяхното присъщо насилие, това последното може да се приеме не само идиоматично, а и напълно буквално).

Всичко е работа на семантиката, всъщност. През средните векове отборните игри са се наричали футбол, но са се казвали и много различно. Хърлинг, кнапан, кампбол или кампинг, ба игра, каид, bottle-kicking (ритане на бутилка, която всъщност е била дървено буренце, но малко по-късно повече за това)... Всички тези игри са били много, много, много, много тясно свързани със средновековния футбол и разликите между тях са били много, много, много, мно... - разбрахте - по-малко отколкото разликите между модерните спортове.

По-ясно разграничение, някакво крайно несъгласие между игри с доминиращо ритане на топката (association football) или хвърляне или носене на топката в ръце (ръгби или американски гридайрон футбол), започнало да се забелязва през мътни очи през този период, най-сетне се случило съвсем недвусмислено чак през 19 век. Дотогава всички отборни игри с топка (или в случая на кнапа с дървен диск) били главно големи и сродни, насилствени и възбуждащи, разливащи.

Три са основните характеристики, които правят това дисфункционално семейство. Обект, невинаги топка, е контролиран с ръце, крака, гърди, глава, понякога пръчка. Точките са получавани от вкарване, уцелване или влизане с обекта в "гол" (англ. цел). Вратата, последната част на играта, можела да е дърво, градска порта, бърдо, поток, пространство специално очертано върху стена... Във всички тези игри, за разлика от да кажем крикета (където един играч играе сам срещу цял отбор), отборите са едновременно и сътрудничещи междуособно, играейки един срещу друг.

Да се проникне в самата същина и форма на всички тези игри не е много лесно. Едно от много редките детайлни свидетелства идва до нас от ранния 17 век от Корнуол, където е игран хърлинг. Съществували са два вида - hurling to the countrie и hurling to goales.

В първия вариант вратите са били къщи, порти, а и цели села и градове, понякога разделечени и до четири мили. Играл се е със сребърна топка, без твърде голяма грижа за броя играчи от двете страни, нито за техния числен паритет. Целта е била да се занесе топката до "вратата" на своя отбор. Тази игра е била толкова жестока, а влиянието на нейния притежател толкова силно, че е сравнена с "пъкления дух".

Въпреки че е била почти напълно без правила (някои играчи са били на коне, а наблюдатели можели да се присъединят към тълпата в който и да е момент, което правило целия спектакъл да изглежда като търкаляща се снежна топка), съществували ясно определени позиции в отбора. Играчите са можели да бъдат fore-ward, wings, rere-ward, което е, очевидно, аналогично на военната терминология.

Hurling to goales е била по-развита игра, с 15, 20 или 30 играча от двете страни. Тук имаме и първия пример на отбрана "човек-човек", защото съперниците са били директно един срещу друг и задължени да се пазят. Не е било позволено двама играчи едновременно да нападнат носителя на топката в опит да му я отнемат. Неутрална особа хвърляла топката в игра.

Също така са съществували и много стриктни правила на позициите на играчите. Stopping hurlers са били защитници пред вратите. Изразът за подаване е бил dealing. От друга страна, много по-често е било butting, което е термин за удар с плесница в гърдите, за да се спре или забави съперника и неговото напредване. Топката не можело да се подава на съотборник, който се намира пред носителя й (пример за правило стриктна засада което и днес съществува в ръгбито). Този вид хърлинг е игран най-много по време на сватби.

Кампбол или кампинг, играна в Източна Англия, е игра чието име етимологично се свързва с немската дума kampfen, която, разбира се, означава борба. Мачовете са обявявани в местната преса. Вратите са били на разстояние 200 ярда, а широки 15 ярда, направени от дрехите на самите играчи. Топката отново се хвърля от неутрален наблюдател, отборите (които се състоят от 10 до 15 играчи) настояват да я хванат и да я занесат при собствената си врата. Всички видове бутания, блокирания, физическо препятстване са били разрешени. Ако играчът с топката е хванат и така е спряно неговото движение, той трябва да хвърли (никак да не предаде) топката на съотборник, който тогава продължава тичането към вратата, за да спечели точка (notch или snotch). Седем или девет сноча биха донесли победата, а понякога мачовете били и времево ограничени (играло се най-често половин час).

Съществувал и подвид. Кикинг камп е била игра с по-голяма топка в която тя, такава е хипотезата, изключително или главно се ритала.

Кнапан, играна в Южен Уелс, по-точно в Пембрукшър, някога имала и 2000 участника. Камъни са използвани, за да бъде спрян противника, а зрители не е имало, защото всеки, който се появи трябвало да участва, ако акцията стигне до него.

В Ирландия е съществувал израз "ag imirt caid" (играй каид). Отец Ферис е описал крос-кънтри каид, чиято цел била да се пренесе топката през границата на енорията, и полеви каид (field caid), в който е съществувала маркировка на терена и прецизно отреден брой на играчи. Вратата е била лък, съставен от свити клони от съседните дървета. В окръг Кери, преди всичко, е игран онзи първия вид. Разнообразие на тази игра, с по шест играчи в отбор, е играна в Дъблин през ранния 18 век.

В Шотландия, в Киркуол на Оркнейските острови, в Данс, Джедбург и Роксбург (както и на още много места), Uppies и Donnies, в зависимост от географските локации от които произхождат играчите, играли играта ба (ba' game, в Джедбург известна като hand ba' game).

Правилата са били (и днес са, защото играта съществува) прости по същия начин както и минотаврите са прости. Просто, не са съществували. Вземи топката, постигни гол и приключи мача. Всичко между това е напълно арбитрирано и оставено на физическите възможности и морални ограничения на играчите. Смята се, че играта на Оркнейските острови има връзка с фолклорния архипелаг, съответно с известната Оркнейска сага, която говори за Харалд Прекраснокосия, легендарният първи норвежки крал и неговото усвояване на тези краища.

Играта Ба е имала ефект на циклон в градовете и градчетата в които е играна. Местните е трябвало да поставят дървени дъски на прозорците и да се, напълно дословно, барикадират докато шумът не премине.

През 16, 17 и 18 век футболът и неговите роднини не са били винаги оспорвани и още повече станали по-уредени и (смеем ли да кажем?) по-изтънчени.

В книга публикувана през 1561 година, английският педагог Ричард Мулкастър, директор на известната школа Мерчант Тейлърс и Сейнт Полс, залагал за намаляване на броя на играчите, по-малко грубости и независим авторитет (trayning maister) на терена, който да наглежда всичко това. Смятало се, че футболът, този опитомения футбол, е полезен за образователни цели.

Мулкастър залагал и на по-стриктна kicking game (игра в която топката преди всичко се рита). През времето тази форма на футбола е ставала все по-популярна докато най-накрая не е станала и доминираща в много краища. Посещение на Лондон от французин на име Сосюр през 18 век ни разкрива кореспонденция, която е водил със своето семейство в родината си, показвайки футбола като игра на ритането.

Дейвид Уедербурн, учител по латински от Абърдийн, дал на своите ученици да преведат част, която описва игра с ясно дефинирани роли и тактика.

Училище Бери Сейнт Едмъндс в Сафок е практикувало футбол още през 1550 година. Хорнси, градче на източните брегове, е мястото познато по първото споменаване на терен за футбол (17 век), познат като Footeball grene. В разни кадастри и карти, малко по-късно, можете да намерите и футболен "close" и футболен "garth" (градина), места съвсем ясно отредени за игра, която няма да пречи на нормалния живот.

Това е, разбира се, било изключение и футболът продължил предимно да се играе на улиците, площадите, поляните и за някои (или мнозина) еднакво стихийно организиран и варварски мъчителен като "спектаклите" на обществените наказания.

Описание на мач от Хичин в Хартфордшир, игран през 1772 година, показва футбола какъвто най-често е бил тогава - като анархична вълна, която би помела всичко пред себе си в радиус, който не е било възможно да се определи. "Топката потъна в езерото Прайори, тогава беше носена по улица Ейнджъл, през пазарския площад до бирарията "Артичока", за да бъде постигнат гол най-накрая при нейното преминаване през вратата на църквата Сейнт Мерис". Звучи като активност в която Тазманийският дявол на Уорнър брадърс ще се впише чудесно.

Освен всичко това, тук е бил и социален лубрикант от първи ред, неизбежен във всички мероприятия в които са участвали по-голям брой хора (чети повече от един). Говорим, ясно е, за алкохол, който в Англия преди индустриализацията - Merrie England - бил много по-достъпен. Едно проучване е показало, че през 1647 година, в селата южно от Ланкашър, съществувала една таверна (ale house) на дванадесет домакинства, съответно една на 57 жители. Всички са пили, а тогава се отпускали с футбол. Накрая, кой може да твърди, че са преставали с питиета чак и докато са играли... Някакъв твърде голям мир и ред тук не е можело да има.

Все пак, някои социални прояви са предизвестявали цивилизоване, смиряване и стандартизиране на играта. Кметовете във времето са ставали свободни селяни, а благородните собственици на земя се придружили към собственици на земя чиито цвят на кръвта и вените не са били сходни. Те са били познати само като "gentlemen". Висшите слоеве са започнали да организират мачове заедно с хора от по-ниските нива на обществото, но налагали собствените норми на поведение и намаление на неконтролираното насилие (неконтролираното насилие; не самото насилие, то е било обичано както винаги).

Социалната йерархия, твърди се, била много по-малко твърда в Англия през 16 и 17 век отколкото където и да е в западната част на Европа.

Нищо необичайно, защото Британия не е имала абсолютен монарх, както да речем Франция, и влиянието на двора не е било неограничено. Неговото номинално противене на насилието не е било твърде убедително за благородниците, които са се наслаждавали на съвсем пристойно ниво на автономия и да взимат решения какво и по кой начин да правят.

Арчибалд Кембъл, седми граф от Аргайл, е играл футбол, което знаем защото по време на съдене сър Джон Кембъл от Аркинглас, заради убийството на роднина, дал показания как "неговият господар играл футбол". Той не е единственият благородник който е обичал топката, играли са и Емануел Скроуп, граф от Съндърланд, и Лорд Уилоби от Ерезби.

Оливър Кромуел през 1628 година, още в младостта, е описан като "един от най-важните организатори и играчи на футбол". Крал Чарлс Втори Стюарт през 1681 година присъствал на мач между своите и слугите на Кристофър Монк, втори херцог от Албемарл.

Всички тях е задминала Мери Кралица на Шотландия, която през 1568 година е гледала своите дворяни как играят "вещо, хитро и силно", както е отбелязала в своя дневник след това събитие в замъка Карлайл.

Иначе (ако изобщо можем да започнем този параграф така, сякаш в себе си не носи една толкова важна информация), най-старата футболна топка е направена в Стърлинг и е открита зад стената на стаята на кралицата в стърлингския замък, който е декориран през четиридесетте години на 16 век. Направена е от кравешка кожа и свински мехур, а е двойно по-малка от модерната футболна топка. Някои смятат, че е поставена в конструкцията на зида като защита от магьосничество, което е била честа практика по това време.
 
По-незначителните владетели също така са знаели да бъдат футболни подръжници. В град Пул, градоначалникът, неговата жена и останалите местни сановници организирали пикник и гледали младежите "които се наслаждавали с футбола". Свещеник в Узби, малко място в Къмбрия, водил своите енориаши след молитва в таверната, а "младите пускал да играят футбол".

През 17 век, в Шотландия, футболът е бил особено мощен в Елгин (има доказателства за неговото интензивно играене още от 1598 година) и Банф, а е игран още в Лохтон (1601 година, когато размириците се решавани с вадене на пистолет) и Абърдийн (1605 година). В същия период, в Англия, развитите топкови краища били Лондон, Манчестър, Пенистон и Мейдстон. Хексам (1647 година) предлага вероятно най-ранното твърдение за игра на футбол в Англия през този век. В това столетие футболът редовно е игран в неделя в село Уилтшир.

Слепият ирландски поет от окръг Лаут, Seamas Dall Mac Cuarta, описал футболен мач изигран край Слейн в края на 17 век между отбори от областите край река Бойн и Нени.

Много вероятно най-ранното споменаване на футбола в Англия през 18 век идва от Грейт Нес в Шропшир (1709 година), футболно най-напредналите региони в този период са били, недвусмиселно, Източна Англия до Линкълншир, Ланкашър и Лондон.

В Източна Англия футболът е игран на панаири. Мачовете са рекламирани от собствениците на пъбове (по-малко като меценати, повече като монетарни опортюнисти), но понякога са били спонсорирани и от членове на висшите социални слоеве. Мач в Нюмаркет, изигран през 1751 година, го гледали 6000 човека.

Не изненадва, че някои футболисти са спечелили голяма слава, като Хю Райт от Сафок, който е бил активен между 1767 и 1773 година.

Той, може би, е дори най-ранната футболна звезда. В текст от 1711 година е описан футболен мач в който "Том Шорт се държи толкова добре, че повечето хора били съгласни, че няма как да остане ерген до следващия селски празник".

За съжаление, футболът в Източна Англия е изгубил възторга, който е бил негово основно леговище с наближаването на края на века. В голяма степен това е и заради, смята се, мачът между Норфок и Сафок в който, след неизмеримо количество насилие, загинали девет играча.

По на север, в Линколншир, футболът често е използван като протест срещу приватизирането на землища. Нерядко е забраняван в градски среди, като да кажем в Лаут през 1745 година. Футболът в този регион е бил достатъчно развит, за да през лятото на 1795 година Озборнби и Билингборо изиграват мач в който вторите носили синьо, за да се различават от съперниците.

В този период е основан и първият футболен клуб в света. В Лондон е създаден Джимнастик Сошъти (The Gymnastic Society), който е съставен от хора родом от Уестморланд и Къмбърленд, квартали в столицата. Събирали са се редовно, за да се занимават с два спорта - футбол и борба. Когато членовете на клуба завършили работа в Лондон и се върнали на север, клубът на практика е разформирован през 1789 година.

През същата година, в една майска сряда и малко по на север е изигран един истински невероятен мач. Заради бас на стойност 200 гвинеи, един в изворите неназован млад джентълмен е играл срещу 11-те най-добри играчи в окръга - и победил след четири и половина часа игра.

В Ирландия, между 1758 и 1766 година, дъблинските вестници са известявали за мачове в Милтаун, Драмкондри и Финглас.

Все пак, въпреки всичко това, футболът е, в началото на 19 век, започнал постепенно да замира в цяла Британия, изключвайки единствено може би Йоркшир (в Хаворт са играни мачове в неделя, въпреки съпротивата на местния викарий). До 1831 година са отбелязани само три футболни мача в Източна Англия (от които два в Рамуорт), докато през същия период великденският шампионат на най-добрите играчи в Бери престанал да се провежда.

Културната маргинализация на традиционния футбол, както се нарича този процес, официализирал Джоузеф Страт, писател и историк, в своето дело The Sports and Pastimes of the People of England (Спортовете и забавления на народа на Англия) от 1801 година. Състоянието и статуса на футбола, който тогава е, твърди той, вместо със синтагмата game at football е много по-често наричан goal at football (защото главният атрибут на футболния мач е майсторството на неговите протагонисти да бранят и нападат вратата) е описал така:

"Някога е бил много популярен в обикновения свят, но сега е изпаднал в немилост и много малко се играе."

Как така изведнъж? Какво се е случило?

Автор: Лука Йевтович