Съществува под това наше небе един вид сладострастна митомания. Някакъв вид потисната дисморфия, която ни казва, че сме най-силни, най-добри и, защо да не кажем, най-хубави. Всички искат да са като нас, а тъй като не могат затова ни мразят. Нас, най-силно, най-добре и, защо да не кажем отново, най-хубаво. Но веднъж, макар във футболната история, наистина е било така. Наистина сме били толкова големи, че онези най-големите поискали да бъдат точно като нас. Ливърпул е гигант. Левиатан. Цървена звезда го е направила такъв.
Никога не е имало доминация каквато е била тази. Червен огън, като онзи за когото са говорили Хераклит или стоиците, който не се гаси. Ливърпул, истина чак от мача с Андерлехт през 1964 и решението на Бил Шенкли да играе в изцяло червени екипи, от 1973 до 1990 година е спечелил 11 шампионски титли на Англия, четири пъти е бил шампион на Европа, взел е три купи на ФА, две купи на УЕФА и четири купи на Лигата.
Единадесетата титла първенец на Англия е била общо №18 за клуба от "Анфийлд", което е било двойно повече от Арсенал и Евертън, клубовете, които са били на второ място по успешност. Астън Вила и Манчестър Юнайтед са имали по седем титли.
Ливърпул е бил мощен, онзи който се гледа или от когото се скрива погледа.
Нещо се спуска по хълма... А да, въпрос. Защо Ливърпул е бил толкова мощен?
Но Ливърпул не е бил различен заради това че е бил по-богат. Ливърпул е бил различен защото е, ще ни простите очевидната тавтология, бил различен.
Футболът в Англия винаги се е играл според ясно определени правила. Официално се е появил и е кодифициран за пръв път в държавните училища (елитни институции за обучение на богати юноши). Бил е базиран на дрибъла, съответно гоненето на по-големите ученици, от които някои са били познати като префекти, към вратите, които са били бранени яростно от по-младите ученици, които де факто и де юре са били техни роби. Удари, шамари, шутирания (понякога чак и топки)... По-малко брутален е бил ловът на лисици, другото любимо хоби на момчета от Уинчестър, Ръгби, Итън, Хароу, Уестминстър...
Единственото нещо което е могло да спаси по-младите ученици от съдбата на отбраната на вратата е била демонстрацията на храброст, пренебрегване на болката и основната лична сигурност. Изтъкнете се с такива особености и, може би, ще получите възможност да заиграете в отбора с по-възрастните ученици.
Стандартите са поставени така. Борбата е по-надеждна от умението, храбростта и търчането по-ценни от тактиката или размислянето. Хърбърт Чапман с Нортхемптън Таун измислил контраатаката, по-късно с Арсенал W-M формацията с вечно директния и вертикален футбол.
Чарлс Рип, някогашен пилот в РАФ, използвайки статистика и позиция на съветник на Стан Кулис, треньор на Уулвърхемптън, най-добрият английски отбор през петдесетте години, установил идеал за нападението във футбола, който не съдържа повече от три подавания. Чарлс Хюз, който се намирал на няколко много влиятелни позиции в английския Съюз, институционализирал тези разбирания (или е замърсил доживотно кладенеца на английския футбол, както е казал един стар английски журналист).
Всичко е подправил Греъм Тейлър, който с Уотфорд въвел пресата в Англия, но продължавайки да играе най-директния възможен футбол.
Route one. Това му е името. Ако такива неща изобщо и заслужават име...
Но Ливърпул не е играл така. Защо? Каква е причината за това?
Не защо. Кой. Кой е причината за това?
Там където най-добрите са падали...
Ливърпул в края на шейсетте бил доста успешен в своята родина, но тогава в европейските турнири редовно бил отстраняван, и то от отбори, които в този момент не са били невъзпитано мощни супермегагиганти. Изпадал е от Ференцварош, Атлетик (Билбао) и Витория Сетубал. И тъкмо когато в този клуб помислили, че са успели да намерят истинската модалност на игра, съответно когато спечелили Купата на УЕФА през 1973 година, им се случила Цървена звезда. Югославският състав, воден от Милян Милянич, победил в Англия с 2:1, а с общ триумф от 4:2 си осигурил класиране на четвъртфиналите на Купата на европейските шампиони.
По-късно "червено-белите" са победени от Атлетико (Мадрид), който ще стигне до финала. Някои още, с меланхолия която познават само футболните привърженици, се сещат за някои възможности в Белград, както и невъзможността на Блеки Богичевич да спре спринта от половината на терена на Луис Арагонес (иронично, по-късно селекционер на Испания, който носил прякора "Костенурката").
В Ливърпул са, всякак, имали определена представа какво да очакват от един континентален отбор, но технологията все още не е позволява противникът да бъде проучен детайлно както би бил днес. Чак когато са видели с каква рутина футболистите на Звезда задържат владение и ядосват съперника им било ясно, представено с цялата яснота на болезнено порязване, колко е основно тяхното техническо-тактическо закърняване.
На следващия ден, пети ноември, в една неугледна и пренаселена стаичка без прозорци, украсена с куки за бутонки, отборни снимки и топлес календари, във футболния фолклор позната просто като boot room, Бил Шенкли, Боб Пейсли, Джо Фегън и още няколко човека с влияние в клуба свикали кризисен щаб.
Съществувала е и по-рано традиция на събиране в "бут рума". Дебатите за футбола са пълнили стаичката еднакво както и разпознаваемия горчиво кисел дъх на бира. Мениджъри и управници на противникови клубове са получавали достъп в този кът на "Анфийлд". Легендата казва, че само Елтън Джон, тогава първи човек в Уотфорд, поискал да пие джин. Получил е пиво.
Но това не е било обичайно събиране. Boot room е станала склад на дух на Ливърпул, място където е било най-очевидно какво е всъщност футболен клуб Ливърпул. Затова и това е било единственото възможно място да се промени точно какво значи да си футболен клуб Ливърпул.
Бил Шенкли не е бил голям тактик, въпреки че е бил голям треньор (да, това понякога е възможно). Познато е било, че този дял на играта малко го е и уморявал, толкова че е бягал от треньорските семинари. Тактиката е била нещо с което се е занимавал Боб Пейсли, който най-накрая го е и заменил през 1974 година.
Но стиловата промяна от късната есен на 1973 година е била фундаментална. Тогава е прието, че успешен отбор в Европа трябва своите атаки да гради от последната линия, както и да е потребно всички играчи да бъдат способни да контролират топката, да я подават и тогава със своето движение да създадат условия за нови подавания. Защитникът не е могъл вече да бъде само грамада от разрушителна енергия, а равноправен дял от нападателната цялост.
"Когато получите топката, а играете в Ливърпул, искате решения, искате извори и устия... Нужно е да имате най-малко двама играчи на които можете да подадете, понякога три, понякога и повече. Играем в групички. Докато топката се мести се променя и облика на противника. Накрая, пространство ще се отвори", говорил е Шенкли.
"Те (Цървена звезда) са добър отбор, но привържениците на Ливърпул никога не биха платили да гледат футбола, който те играят. Но те ни научиха да размисляме два-три хода и подавания напред", обяснил е.
Ливърпул е станал известен със своята търпелива игра с подавания, която доста се различавала от директното практикуване на футбол, в Англия познато и като kick and rush (а да, "то" има всъщност две имена).
"Третирахме футбола като война. Континенталните футболисти ни отнеха това физическо надмощие като играеха около нас, не позволявайки ни да се наложим. Затова станахме като тях", обяснил е Пейсли.
Същите принципи на игра е ползвал и Нотингам Форест когато два пъти подред е станал най-добър на континента. Клъф е облажил от прилагането на тази концепция, въпреки че самият не е бил прекалено зает с тактически детайли колкото с нейните основни принципи. Форест е, така, играл зона в почивката докато се брани, което е било много напредничаво за онова време, но без някакво специално упражняване.
"Шест играча нека застанат пред вратата. Тогава нека нападнат топката", било всичко което той искал от своите играчи.
Всичкото това шеметно променяне и преправяне, защото един ден в земята на скаузърите, в историческия Ланкашър, дошъл отбор от нашата страна - и им показал в какво толкова грешат.
... там където най-добрите са създавани
Мнозина говорят за децата на Звезда. Малко някога, ако и тогава, чуете нещо за хората на Звезда. В Италия съществува израз "футболисти знамена" (giocatori bandiera), а се отнася за онези играчи, които са дали себе си на един клуб.
Франческо Тоти, Паоло Малдини, Пол Скоулс, Андрес Иниеста... Такава дружба. В Югославия са били рядкост, в Сърбия са невъзможност.
Един такъв е бил Йован Куче Ачимович, белградско дете което е станало човек на Звезда. Освен че е знаме, той е и мост на големия клуб, защото успял да свърже поколението от края на шейсетте (Бора Костич, Драгослав Шекуларац...) с онова от първата половина на седемдесетте (Драган Джаич, Цоле Янкович, Станислав Караси...). Той е, следователно, еднакво и протагонист и свидетел, фона и главен герой на периода, който означи изкачването на "червено-белите", които ще имат своя denouement в юга на Италия, в първата година на последното десетилетие на миналия век.
"Това беше едно друго време. Големината на заплатите се решаваше на върха (държавата - б.р.), но получавахме бонуси, така, под масата. Получавахме и апартамент. Но, разбира се, тогава 80% от бюджета на клуба беше попълван с пари от билети. Публика винаги имаше. Останалото допълваха спонсори", спомня си господин Ачимович.
Почти невероятно изглежда сега фактът, че йерархията на важността на футболните мачове някога е била напълно различна.
"Тогава европейските мачове нямаха по-голяма стойност от домашните. Дори не се оценяваха еднакво. Домашното първенство имаше предимство. Треньорът би отморил Драган Джаич в Европа, в мач който се е играл в сряда, за да бъде той готов за мач през уикенда, който се играе със Слобода от Тузла", казва господин Ачимович.
Но, и поред това, мачът с Ливърпул е бил специален...
"Хората години след него говореха за тези мачове. Споменават го винаги където и да се появим. Това беше специален мач".
А като такъв е изисквал и специална подготовка. Цървена звезда е била отбор, който е играл много директно с топката, винаги във висок ритъм. В мача с Ливърпул всичко е било различно. Милян Милянич е решил да промени напълно подхода на своя отбор.
"Милянич обърна всичко с главата надолу. Десет дни упражнявахме само игра с топката. Знаехме, че с тях не можем да играем лице в лице, така че трябваше да играем с много повече притежание", изтъква Ачимович.
Целта е била топката колкото може по-често да отива към неважните дялове на терена, които винаги са били фланговете. Това се правило, за да на Ливърпул, ако спечели топката, да му е много по-трудно да тръгне в смислена и продуктивна контраатака.
"Всичко беше подредено в игра в триъгълници. Точно както и днес", акцентира Ачимович, който, аргументирано, твърди как не са съвсем всички футболни иновации "истински иновации". Като пример изтъква играта с един нападател и един играч зад него (като в модерната 4-2-3-1 система, съответно 4-4-1-1 система на Алекс Фъргюсън или селекцията на Холандия, шампион на Европа през 1988 година), а която е съществувала още по времето на най-твърдото катеначо на Интер от средата на шейсетте години, когато големият Сандро Мацола е играл зад единствения нападател на "нерадзурите".
Милян Милянич след триумфа на "Анфийлд" (ВИДЕО)
Звезда в този период вече е минала към зонова отбрана, с това че в този мач Никола Йованович, по-късно първият футболист извън британския или ирландския остров в Манчестър Юнайтед, играл на "човек" срещу Джон Тошак.
"Отборът беше силен, защото имаше много играчи с различни характеристики. На противника беше трудно да се пригоди. С това, функционирахме чудесно заедно, допълвахме се", обяснява Ачимович.
"Точно знаехме кой какво прави. Както и другаде - пекарят пече хляб, пощальонът носи писмо. И при нас всеки знаеше каква е неговата работа".
Цървена звезда е играла в 4-3-1-2 система, в ромб който няколко години по-рано, почти същевременно, излязъл от брилянтните умове на Виктор Маслов, Алф Рамзи и Хуан Карлос Лоренцо. Разликата, която изтъквала интерпретацията на Звезда на тази система е била направена в ролята на централния халф (най-очевидно така е играл Бранко Кленковски).
По време на всички фази на притежанието, той влизал в халфовата линия, но в състояния и фази на играта в които противникът е бил този с топката влизал между централните защитници и ставал част от последната линия.
"Осмиците", съответно футболистите на ръбовете на ромба (диаманта), които в Англия наричат "shuttlers" (а в Сърбия, преди четиридесет години и никога след това, полукълба), тогава биха имали малко по-голяма защитна отговорност. Обаче, близостта на защитната линия е правила изнасянето на топката при нейното спечелване много по-лесно. Точно тази лекота с която Ачимович е пазил притежанието има специално място в легендите на Цървена звезда.
На Звезда не й е пукало. Футболистите на Милян Милянич имали инструкции да чакат, с хоризонтални подавания да чакат съперника и да го примамят да се отвори, което той неизбежно правил.
Цървена звезда е била толкова поразително доминираща. Това е била чудесна историческа симетрия, подходяща замяна на ролите.
"Ние, в Югославия, гледахме на англичаните като пример. Мечтаехме за тях. Като момче, четейки за големия Уулвърхемптън, не си представях хора в оранжеви екипи, а истински вълци ("вълци" е прякорът на клуба от стадион "Молиню")", разказва Ачимович.
Мачът със Звезда е началото на Ливърпул. Нулата на господството на големия Ливърпул. Това което е последвало е било величествено.
Лекцията е преподадена - лекцията е научена
Ливърпул е бил, па, специфичен. Фердинанд дьо Сосюр, известен, може би и най-известният семиотик, е казал, че разликата е изворът на значението на думите. "Дърво" няма никаква връзка с растение със стъбло, корени и корона. На някой друг език това растение се означава по някакъв друг начин. Какво думата "дърво" представлява зависи само от нейните разлики в сравнение с всички други означители, съответно думи.
Така и Ливърпул. Специален, не толкова по това какъв е бил, а в контекста на английския футбол, какъв не е бил.
"Ако имате черно-бял телевизор, Ливърпул е онзи отбор с топката", казвали коментаторите по това време.
Основата на играта на Ливърпул е било продължителното владение. Това притежание е започвало в последната линия и често се рециклирао, с хоризонтални или пасове назад, а всичко с цел чрез стабилност да се стигне до пространство. А пространството в защитния блок на противника винаги се отваряло.
Обликът на Ливърпул е бил изкривен като самодоволна усмивка. Отборът е играл в базовата 4-4-2 система, но с дясно крило и трима халфове, така че е по-добре да говорим за асиметрична 4-3-3 система, която по-рано с Ипсуич е играл Алф Рамзи или с Абърдийн, по-късно в процеса на спечелване на Купата на носители на национални купи (тогава все още не сър) Алекс Фъргюсън.
Ливърпул е играл оптимистичен футбол. Бил Шенкли е бил оптимистичен човек. Реформатор и военен командир, едновременно, в такъв размер, който в този момент е бил необходим.
Най-големите футболни треньори по същество са доста различни, често е несериозно и изобщо да се сравняват, но съществува една характеристика, която на всички им е близка. Клубовете в които работят с времето стават еманация на самите тях. Силата на тяхната личност е такава, че дава облика на цялата организация, която тогава става отражение на някои техни доминиращи черти.
Тази дързост идва със самоувереността. Самоувереността идва с победите. Победите идват с добрата игра. Имало е много чудесни футболисти в този период, а ние ще ги изброим както се изброяват знаменитости - Йън Ръш, Кевин Кийгън, Джон Тошак, Греъм Сунес... - но знаменитости, които са само украса на града, не и негова есенция. Рим не е испанските стълби, а духът, Ливърпул не е бил Кени Далглиш, а идея.
Междувременно и обликът се е променил, па по време на победителския поход през 1984 година, когато във финала е победена Рома, с известната "паяжина" на треньора Нилс Лидхолм, е използвана и системата 4-3-1-2. Да, точно тази в която е играла и Цървена звезда.
Не съществува клуб, който е успял последователно да властва. Това не са могли чак и Байерн или Аякс, които са навързали по три европейски трофея, но с едно поколение футболисти и по двама треньори. Реал (Мадрид) е взел пет поредни титли с три треньора, но отборът не се е променял.
Ливърпул е единственият, до днес, а вероятно и от днес, който е променил тъканта на играчите и продължил да властва.
Ужасът на Хейзъл, за който тук няма да говорим, прекъсна растежа на Ливърпул, изобщо на английския футбол.
Колко познавателен, над всичко, е бил футболът на Ливърпул показва и количеството треньори, които е дал. Греъм Сунес, Кени Далглиш, Кевин Кийгън, па Джон Тошак, който, заедно с Хавиер Ирурета, тогава треньор на Депортиво, водейки мадридския Реал установил завинаги 4-2-3-1 системата, която и днес е най-играната в света.
Висшата лига се променя, става космополитно място за срещи, приют за треньорски умове от всички краища на планетата. Английският футбол напредва, но това върви много по-лесно защото, ако нищо друго, е останал зародишът на футбола, който е играл Ливърпул.
А преди всичко това, началото на началата, в момент от историята, който сияе необичайно силно, се намира Цървена звезда...
Автор: Лука Йевтович
Няма коментари:
Публикуване на коментар