Трябваха ми точно 19 минути и 54 секунди да разбера за кого съм.
Писал съм, това знаят и хората, които прескачат колоната когато се спомене Ливърпул, а камо ли онези на които малко им допада, вече много пъти за това, за тези разлики и сходности в подкрепянето на един домашен и един чуждестранен клуб; ще се повтарям до безсъзнание, но онзи който не може да открие себе си в някой отбор, който не е от неговия град или неговата държава, този всъщност и не обича футбола, нито живота, нямам какво да дискутирам с такъв човек, нямам достатъчно празно изречение, което бих му посветил.
Да търсим банални сравнения, Звезда (или Партизан, mutatis mutandis (на латински - по подразбиране - б.р.), отдавна съм достатъчно пораснал, чети стар, да мога да сложа знак на приблизителна еднаквост когато се изместя от трибуните) би била член на семейството, който може да те нервира и можеш да се караш с него и можеш да мислиш, че е направил напълно погрешни избори, но е твой и ще бъде твой до края на твоето бедно съществуване.
Ливърпул (или Арсенал, Юнайтед, Барселона, Милан, Юве, напишете сами) е нещо друго, тези любови на разстояние имат смисъл когато вече не ви е важен само сексът, а и чувството, любовта, била тя и несподелена.
Това не е нищо повече или по-малко, това е само различно, няма връзка с разстоянието нито с потока на времето, нито с броя спечелени трофеи.
Бях разделен, предполагам, или не бях, в сряда вечерта когато на Анфийлд изтичаха моите два клуба, с всички свои недостатъци и със своите ценности; а тогава дойде този миг, Шакири подаде топката на Анди Робертсън, а Анди Робертсън прати топката към Боби Фирмино, а Господ знае колко обичам Боби Фирмино, и читателите на тази колона знаят колко обичам Анди Робертсън, а тези които ме познават са наясно, че ценя и Джердан Шакири въпреки това че е тъпоглав и копеле, но в този момент, беше точно 19 минута и 54 секунда от началото на мача, всички заблуди изчезнаха.
Звезда, онази храбрата, онази която чакахме и в Париж само че някой изгаси светлината, и всичко след същата тази двайста минута беше разходка в мрака по Парка на арабските принцове (стадионът Парк де Пренс се превежда Паркът на принцовете - б.р.).
Звезда, макар и не само защото вече беше там - само че това беше някаква малко друга Звезда, онази голямата, югославската, на която СФРЮ беше толкова малка, че трябваше да стане шампион на Европа; на която Европа беше толкова малка, че трябваше да стане шампион на света, горда с червената петокрака и хората с най-шарените възможни фамилии в своите редици, които мнозина, които й пеят никак да ги изрецитират - и не е само заради пренебрежението и ината, а заради храбростта, и това че хапе.
Дали ще бъдем твърде груби или твърде строги ако твърдим, че стилът на игра на Цървена звезда в Ливърпул - по-дързък, по-достоен, по-звездашки отколкото в предходния кръг - всъщност показа, че Звезда и Ливърпул са клубове с традиция, за разлика от ПСЖ?
Цървена звезда знаеше къде й е мястото на Анфийлд и не се колеба да покаже, че това място е близо до елита. Там, в Париж, не успяха, защото на всички е ясно откъде този Париж е на футболната карта, но на никого не е ясно дали би трябвало наистина да бъде там...
Вероятно не, и това няма никаква връзка с Наполи, нито с Анчелоти, който винаги е имал специален дар да вгорчи живота на бившите си клубове.
Показа това за традицията и родословието, ще покаже това и постфактум след този дуел: Ливърпул е този, който ще посвети повече пространство за историята на Цървена звезда на своята официална страница отколкото Цървена звезда ще посвети пространство на историята на Цървена звезда на своята официална страница; Ливърпул е този, който ще бъде изпълнен с уважение към гостите, от ПСЖ, па чак и винаги загледаният в себе си в Наполи, такива неща не могат да се очакват.
Онези които са много по-вдъхновени от мен вероятно биха казали, че подобните се разпознават и се радват един на друг; "
European royalty" не е само знаме което се вее в Коп и на съседната трибуна Кени Далглиш, това е състояние на ума и на образа, колкото и да са различни съдбите ви и светогледите от момента в който за последно сте дърпали ушите на онзи трофей.
Не виках против Ливърпул, ето, да разкрия картите напълно, не мога да освирквам Юрген Клоп когато е такъв приятел на футбола и когато толкова ни радва, от ден на ден, от събота до събота, но бях за Звезда; от началото, беше ясно, а след 20-ата минута без много задръжки.
Затова че играха така както искахме да играят, и това е най-доброто нещо което може да се каже за мача в сряда вечерта.
Имат футболисти, изправени пред диктофони и камери, онази фраза "Да ни е предложил някой...", ето, да ми е предложил някой да запиша резултата в този момент, бих искал две точки да са за Звезда, а една за Ливърпул.
Окей, има го и това, че искам Ливърпул възможно най-скоро да напусне Шампионската лига, нека остане тя за някоя следваща година, шестият печат когато тогава ще удари в този червен паспорт, сега е по-важен онзи деветнайстият на който ще се подпише британската кралица, Рупърт Мърдок и Висшата лига.
Но изобщо не исках да се оправдавам, исках да говоря за Бийтълс, защото единственият квартет, който си струва да се обича повече от Салах, Мане, Милнър и Ван Дайк, е онзи който пресича "зебрата" на Аби Роуд.
Нашата медия дочака тази среща в сряда със заглавието "
Let It Be", песента на най-влиятелната група на всички времена, чиито останки Александър Глигорич срещна в легендарния Кавърн, макар че това вече от десетилетия не е онзи Кавърн.
Никой, всъщност, и не знае за кого са били членовете на Бийтълс; собственик на редица биографии на "Fab Four" не успя да намери тази информация - казват че Пол е виждан един-два пъти на стадиона на Евертън, казват че старият бунтар Ринго всъщност обича Арсенал, казват че Джордж и Джон изобщо не са гледали футбол - макар че е факт, че на корицата на "
Sgt. Pepper" се намира Албърт Стъббинс, само той, между всички онези нефутболни ликове.
Може би защото бащата на Ленън е подкрепял Ливърпул и обожавал този червенокос майстор, заради това групата му се издължила...
След като съставът на Клоп постъпи рутинно към високоуважаваните гости, кое, тогава, заглавие на песен на Бийтълс би било подходящо за постанфийлдската Цървена звезда?
Дали това би било "A Hard Day's Night" , която да прослави упоритата работа на Милойевич в изминалите два сезона?
"I Should've Known Better", което би насочило вниманието на треньора, че би трябвало да паркира още някой автобус пред тези злини.
"I'm Happy Just To Dance With You", където се изразява радостта на привържениците на Звезда, които най-сетне се докопаха до Шампионската лига?
Със сигурност не "I'm a Loser", дано не "The End", но може би "Can't Buy Me Love" и "Getting Better"?
Беше 0:4, да подчертаем, но това не беше клубът на самотните сърца на сержант Милойевич.
Защото тогава се случи 20-ата минута, преди самия й край, па всеки поклонник на Бийтълс, Цървена звезда, Ливърпул, музиката, живота и футбола, се сети за онзи шедьовър "Rubber Soul".
"In My Life", разбира се.
There are places I'll remember all my life...
(Има места, които ще помня цял живот...)
Автор: Марко Прелевич
.jpg)
