Шефът на треньорския щаб Владан Милойевич изпревари Милян Милянич във вечната класация на треньорите по брой европейски мачове на пейката на Цървена звезда, така събори рекорд стар 45 години.
Името Милян Милянич представлява синоним за треньор на Цървена звезда. Популярният "Чича" в периода от 1966 до 1974 година предвожда клуба от пейката в 36 европейски мача и така се записа във вечната листа на треньорите на червено-белите.
Един мач делеше Бранко Станкович от това да изравни рекорда с Милянич, но остана на бройката от 35. "Посланика", както наричаха привържениците на Цървена звезда известния футболист, а след това и треньор, предвожда клуба в два периода, първо от 1978-1982, а после и в есенния дял на сезон 1988/89, но не успя да достигне Милянич.
Опитваха се в историята и Славолюб Муслин с 23 мача в два мандата (1999-2001, и сезон 2003/04), както и Милорад Павич с двадесет и една срещи в периода 1958-1963, да съборят рекорда на Милянич, но не им се удаде.
Беше нужно да минат 45 години, за да рекорда на Чича да бъде съборен. В мача против Йънг Бойс, Владан Милойевич стана треньорът с най-голям брой европейски мачове и с това със златни букви се записа в историята на белградския клуб. Онова което придава значимост е фактът, че популярния Милойе до 37 европейски мача на пейката на Цървена звезда стигна за малко повече от две години. В Берн отборът завърши 2:2, но вярваме, че тази среща ще остане вечно в спомените на треньора.
Славният стратег на състава за малко над две години успя да запише феноменални резултати в Европа. В първия сезон беше осигурена Лига Европа след десет години, както и европейска пролет, а във втория дебютно участие в Шампионската лига и победа над актуалния първенец в този турнир - Ливърпул.
В третия европейски сезон, Милойевич заедно със своите избраници успя да осигури участие в европейските турнири. Всички силно вярваме, че и тази есен ще се разтресе мушамата на Шампионската лига на нашата Маракана, а Милойе ще има още много мачове на пейката на Цървена звезда в Европа, пише белградският колос.
Не може по друг начин в сръбския футбол. Лука Миливойевич, Душан Тадич, Неманя Матич... Всички в един момент по различни причини бяха прогонени от националния отбор. А пръв такъв кръст на гърба носи Деян Рамбо Петкович, за когото в късните години на 90-те се говореше, че би играл за Бразилия, ако вече нямаше няколко мача за някогашната СР Югославия.
Каквото било било, селекционерите се сменяха, а Петкович спорадично игра за Югославия, слушахме различни теории заради какво, но някак най-много в народа се споменаваше онази според която от Рамбо е искано да плати - дори се споменаваше и точна сума от 150 000 немски марки - за място на Мондиала 1998 година. Досега всичко беше само слух, за да самият Петкович да върне градската легенда във фокуса на обществото с твърдението, че е - верен.
"Казаха ми, че петима или шестима играчи вече са платили. Ако платиш, отиваш на Световното първенство. Не ми го каза никой директно от националния, а през посредник. Тогава казах това на Пауло Карнейро (президент на тогавашния клуб на Петкович Витория, б.а.) и той каза, че ще плати двойно повече само да отида. Отказах", заяви Петкович в предаването СпорТВ на бразилската ГлобоЕспорте.
Водещият на програмата Андре Ризек сам продължи.
"Изгуби Световното първенство, но си запази принципите."
Избирайте сами дали ще вярвате на Петкович, другата страна трудно ще чуете, тъй като междувременно починаха и президентът на тогавашния ФС на Югославия Милян Милянич и генералният секретар Бранко Булатович, па и селекционерът, който води отбора на Мондиала през 1998 Слободан Сантрач.
Истински спектакъл предхождаше последвалия в четвъртия кръг на Група С на Шампионската лига между Цървена звезда и Ливърпул. На атлетическата писта на стадион "Райко Митич" излязоха футболистите, които през 1973 година в два мача биха днешния противник на Звезда, отборът на Ливърпул.
На всички онези на които червено-белите цветове са в сърцето не забравят богатата история и затова с въодушевление привържениците на трибуните поздравиха членовете на славното поколение, което в два сблъсъка победи отбора на Ливърпул. През тази 1973 година избраниците на Милян Милянич триумфираха с 2:1 и на домашен терен и в гостуването и така се класираха за 1/4-финалите на Купата на шампионите. Отборът от невероятни звездаши донесе невероятна радост на всички на които червено-белите цветове са в сърцето и затова техните имена завинаги са записани със златни букви в сърцата на всички звездаши. Точно заради това гръмогласни аплаузи и овации дочакаха легендите при излизането на попълнената до последното място Маракана.
Пред одушевените звездаши на терена подред излязоха: Кирил Дойчиновски, Станислав Караси, Йован Куле Ачимович, Владимир Петрович Пижон и човека, който вкара два гола на Ливърпул Слободан Цоле Янкович.
При такива поводи специално се сещаме за онези, които са били важна част от клуба, а които за съжаление вече не са между нас. Голяма благодарност и уважение привържениците на Звезда изказаха към Огньен Оли Петрович и Мирослав Павлович.
По оправдани причини на Маракана не бяха някои от играчите, които донесоха голямата победа - Никола Янкович, Петър Баралица, Михал Кери, Петър Кривокуча, стрелец на гола в Ливърпул Войин Лазаревич, както и на този в Белград Владислав Богичевич, но и тях публиката поздрави с огромни аплаузи.
Те направиха почетна обиколка и поздравиха запалянковците по трибуните. Това прекрасно събитие беше отлична увертюра за новата среща с Ливърпул. Приключила с нова победа на белградския гранд - точно 45 години след успеха на Анфийлд, но този път с 2:0!
Преди точно 45 години, в тогавашната Купа на европейските шампиони, за пръв път се срещнаха Цървена звезда и Ливърпул. Легендарният Бил Шенкли доведе своите червени за първи мач от 1/8-финалите, а Милян Милянич и неговите играчи се погрижиха в Ливърпул добре да запомнят Белград.
Червено-белите започнаха мача вдъхновено, а гостите от града на река Мърси бяха принудени да се бранят от налетите на младия Владимир Петрович.
Няколко минути преди оттеглянето за почивка, вратарят на "червените" Рей Клемънс беше преодолян. Слободан Янкович по диагонал от дясната страна, малко извън границите на наказателното поле, намери малко пространство и с левия крак отправи снаряд, който намери горния десен ъгъл на мрежата на Клемънс. Неспасяем удар!
Както се и очакваше, този гол даде още по-голям подтик на сръбския отбор, па през второто полувреме Богичевич, Караси, Янкович, Лазаревич, Ачимович и другите яростно атакуваха вратата на шампиона на Англия.
Наградата за добрата игра дойде след три минути от второто полувреме. Владислав Богичевич усети шанса, влезе в наказателното поле на гостите и с хубаво воле намери долния ъгъл на вратата на Клемънс. Това беше 2:0 за Цървена звезда!
Все пак, с напредването на мача, гостите се окуражиха и започнаха да заплашват легендарния Оли Петрович, и двадесетина минути преди края успяха да преполовят изоставането с гол на Крис Лоулър.
Този резултат даваше надежда на английските привърженици, които вярваха, че техните звезди Кевин Кийгън, Джон Тошак, Емлин Хюс, Томи Смит, Йън Калахан и останалите ще успеят да елиминират шампиона на тогавашната Югославия. Но, те в този момент не са били наясно с качеството на отбора с който се състезават.
Две седмици по-късно, Милян Милянич и Цървена звезда дълбоко са се врязали в паметта на цяло едно поколение "червени". Но, това е друга история...
Легендарният ас на Ливърпул Крис Лоулър говори открито за мача, който е имал ключово въздействие върху историята на "червените" и всичко което славният английски клуб ще стане...
Когато Крис Лоулър, а е била 72-ата минута, след ъглов удар и суматоха в наказателното поле на Цървена звезда някак е стигнал до топката, ритнал и уцелил самия ъгъл на вратата на Оля Петрович - Бил Шенкли подскочил от пейката както рядко го е правил в кариерата. И по-късно, в съблекалнята, големият Шенкс е бил усмихнат, защото е бил убеден, че Звезда с това свое 2:1 няма какво да търси в реванша на Анфийлд.
Тогава се случила история.
В дните преди новата среща между Ливърпул и Цървена звезда англичаните превъртат лентата. Няма вестник или портал там на Острова, които не припомнят деня когато е създаден "Начинът на Ливърпул". Реваншът със Звезда, така е. И ние вече говорихме за тази известна нощ. Но някак винаги се връщаме към нея с радост. Звездашите преди всичко. И не само звездашите. Как гордо и просто невероятно звучи: когато югославяните учеха англичаните на футбол.
Крис Лоулър са го наричали Тихия рицар. Задната линия на "червените": Клемънс, па пред него на десния бек този Тих рицар, тогава Линдзи, Лойд, Емлин Хюс, Томпсън... Крис Лоулър, днес добре изглеждащ старец на 70 и кусур. След 550 мача за Ливърпул си спомня всичко. Като десен бек - 61 гола. Шенкс винаги е говорил, че е имал мозък и мислене на голмайстор...
"Играех за Ливърпул по това време. Ние играехме така, че искахме на всеки противник да вкараме шест гола. Просто, излизахме на терена и нападахме с всички сили от началото до края на мача. С това оставяхме доста пространство на противника и когато играехме в Европа съперниците умееха да използват това доста добре. От това научихме много. А тогава други се учиха от нас", започва историята Лоулър.
Жива легенда. За пръв път е стъпил на Анфийлд три месеца преди Бил Шенкли. Отишъл си е година и нещо след големия шеф. Помни, помни ама съвсем всичко. Звезда е темата. История отново се случва. Лоулър е насреща, обширно за всичко.
"Ден след жребия разбрахме с кой играем. Чак когато дойдохме в клуба... Знаете, тогава не се говореше толкова в радиото и телевизията. Само във вестниците. Не знаехме много за Цървена звезда. Бяхме запознати с името и историята на клуба, но не познавахме играчите."
Шенкс направил каквото зависело от него, но...
"Разбрахме, че Звезда има добър състав, добри играчи. Спомням си първия гол в Белград. Беше чудесен. За да преодолеете Клемънс по това време трябваше да постигнете наистина фантастичен гол. Тогава 2:0. На нас след такава преднина за Звезда ни трябваше гол до края на мача. Доста късно, след един ъглов удар, успяхме. Аз успях."
Добре, Шенкли не е бил много щастлив след загубата. Не е, обаче, и тъгувал много. Това потвърждават думите на Крис Лоулър.
"Да, Звезда ни изненада, имаше наистина отлични футболисти. Но с постигнатия гол в Белград си върнахме самочувствието за реванша. Нашият мениджър повдигна играчите и привържениците без оглед на загубата с 1:2. Говори, че ще победим, убеждаваше ни. И повярвахме в това. Имахме такова отношение. Мислехме, че сме научили достатъчно от грешките в първия мач."
И тогава тази ноемврийска нощ. За Звезда магична. За Ливърпул преломна.
"Спомням си, Звезда имаше голямо притежание на топката. Не ни нападаха много, но пак вкараха много красив гол. Как да не си спомням... Свободен удар, Клемънс пак не можеше да направи нищо. Мислех, че заслужавахме да победим и ми беше жал, че не го направихме. И Шенкли беше много разочарован. След този мач него го замени Боб Пейсли. Всички в клуба научиха много от този опит."
Никой от Ливърпул, никой от английските журналисти, никой от треньорите, специалистите не спори - Ливърпул в този реванш против Звезда е изиграл най-важният мач в своята история. И Лоулър не хвърля сянка над този факт.
"Може би не се забелязва на пръв поглед, но винаги се връщам към този мач с Цървена звезда и го сравнявам с днешните мачове. От този момент започнаха промените, учехме все повече, бяхме по-внимателни... Всъщност напълно променихме стила на игра", заключи легендарният ас на Ливърпул.
Някогашният треньор на Цървена звезда Милян Милянич с червено-белите е спечелил четири шампионски титли и три национални купи. Всичко това за осем години колкото е бил на пейката на Звезда. През далечната 1969 година, докато състезанието в шампионата е било в разгара си, Милян в своя дом приел журналист, който пренесъл своите впечатления, съответно разговорът в домакинството на Милянич. Този текст пренасяме в цялост, с необходимите стилови и езикови поправки.
"Четиричленното семейство на Милян Милянич, популярният треньор на Цървена звезда, живее в двустаен апартамент в нова сграда на Студентския площад в Белград. Не е минало дълго откакто се е пренесло тук от Палилула от едната стая в която пълни десет години търпеливо е чакало за по-голяма жилищна площ.
Вратата ни отвори съпругата на домакина Вера, бивша хандбалистка на Звезда. Въведе ни в пространството на дневната стая, в която десетгодишният Милош точно показваше на баща си дипломата, която му връчил училищният футболен клуб "Подметка".
- Никога от него няма да стане голям играч - хитро намигна Милян.
- Това е наред - отвърна симпатичната домакиня - И баща му не се прослави много като играч - допълни, поглеждайки сина си.
Съпругата на Милянич, въпреки че е майка на две деца (дъщерята Зорка е родила преди няколко месеца) и работи като служител в Градското коминочистаческо предприятие, е освободила Милян от почти всички грижи в домакинството, давайки му напълно да се посвети на Звезда и нейните успехи на футболните терени.
Тя казва:
- Когато сега набързо питате Милян как се казва училището в което ходи сина му, обзалагам се, че няма да отговори точно. Той само знае, че Милош е отличен ученик и че за това се грижа аз. Но пък затова знае точно кога и по кои предмети полагат изпити неговите играчи, какви оценки имат, какво ядат, с кой се дружат, кога си лягат, а кога стават...
Милян пиеше кафе, подсмихваше се, а тогава на шега допълни:
- Ето, виждате, и собствената ми жена ме критикува.
- Ах, ти веднага на критика. Исках само да обясня колко работиш и се грижиш за играчите - отговори тя сякаш искаше да поправи онова което каза преди малко.
- Милян е, знаете, много малко вкъщи, такава му е професията, всеки работен ден му е планиран до минута. Но, успява да се грижи и за нас - седна край съпруга и постави ръка на рамото му. - Ето, преди няколко дни ни зарадва с две много хубави картини на художници. Едната носи името "Безпокойство", може би защото и сам се безпокои на Звезда да не й се измъкне първенството.
- Боже, безпокоя се, позна. А защо и не бих, във футбола всичко е възможно - каза Милян.
- Вероятно мислите за Динамо, който сега ви приближи на разлика от едва две точки? - попитахме.
- Не забравяйте, че загребските "сини" в началото на пролетния дял на първенството ни бягаха не с две, а с цели пет точки, а тогава се случи онова което във футбола много често се случва: Динамо се отпусна, а на Звезда й тръгна и, противно на всички очаквания, се озова начело на табелата. Сякаш сега такова нещо не би могло да се повтори?*
- Вие сте най-хваления, но и най-често нападания футболен треньор, някои казват, че сте истински тиранин?
- Наистина ли ви изглеждам така? - отново се засмя. - Хората говорят всичко, хвалят ме когато Звезда победи, нападат като изгуби. Такива са привържениците и аз, вярвайте, напълно ги разбирам. Знам, че върша честно работата си, трудя се своите момчета да насоча към правилния път, защото съм наясно, че върховните футболисти най-често са примери за хиляди други момчета. Ще признаете, че на младежта не могат да бъдат примери лоши спортисти. В този поглед съм строг, но не и тиранин, това са измишльотини. Ето, вземете само случая Антонийевич. Аз гласно и ясно му казах какви условия трябва да изпълни, за да заиграе отново в първия отбор. Послуша ме и, ето, отново играе. Отстъпки няма и милиметър!
Поред низа добри черти на характера, които инженерът на успехите на Звезда има като активен футболен деятел, една е най-скъпа за неговата съпруга.
- Милян никога не пренася нервността от футболния терен вкъщи. Това е нещото което най-много ценя в неговото поведение - ни каза на тръгване Вера Милянич.
Записал: В. Жалац (1969)"
*Забележка: През тази 1969 година Цървена звезда успя да задържи първото място и Милян Милянич по този начин спечели втора поредна шампионска титла с Цървена звезда.
Милянич, популярен с прякора Чича, е водил националния отбор на Югославия на две световни първенства - 1974 и 1982 г. На първото извежда "плавите" до осмото място, а след него поема Реал (Мадрид).
В първия си сезон в Кралския клуб печели дубъл - първенството и Купата на Испания. Единственото условие да приеме предложението на Реал е било да вземе със себе си сънародника си Сречко "Феликс" Радишич за кондиционен треньор. Така Радишич става първият кондиционен треньор в историята на клуба. Милянич въвежда много иновативни промени в тренировъчните методи в Реал. Настоява на топ физическа и тактическа подготовка, увеличава броя на дневните тренировки от една на три, което първоначално предизвиква недоволство. Куриозно е, че в първия му сезон начело на Реал в Европа е елиминиран от.... Цървена звезда. Това се случва в 1/4-финалите на КНК след победа в Мадрид с 2:0 и загуба със същия резултат в Белград, след което Звезда е успешна при дузпите. Милянич предизвиква скандал с решението си да не пътува за мача в Югославия, защото не могъл да понесе да води отбор срещу бившия си клуб, казвайки "Не мога да предам сърцето си".
През сезон 1982/83 е начело на Валенсия. От 1981 до 2001 г е президент на Югославския футболен съюз. Почина на 13 януари 2012 г в Белград на 81 години.
Звездашите тези дни просто се пръскат от гордост. А как и да не. След няколко изключително трудни сезона, променливи резултати, неволи на терена и извън него, клубът се върна на най-голямата европейска сцена. Успехите в Бари и Токио направиха така, че името на белградския клуб завинаги да бъде записано в спортните алманаси, но това име и преди сезон 1990/1991 е било известно в Европа.
Това е история за човека, който е модернизирал играта на Цървена звезда и е направил така, че нейното име в Европа да се изговаря със страхопочитание. Милян Милянич за осем сезона на пейката на тогава югославския клуб е спечелил четири шампионски титли, три Купи, както и Купа Митропа, но може би най-значимото е това колко е променил самата игра.
По примера на големите отбори от началото на седемдесетте, Милянич е въвел футбол близък до известния "тотален футбол", който е играл Аякс на Ринус Михелс. Вече не е било достатъчно да имате технически надарени играчи. Идеята на популярния Чиче е била Звезда да играе бързо, с прецизни подавания, повече ангажиране във фаза отбрана, непрекъснато движение без топка и убийствени контраатаки.
Такъв футбол бързо е донесъл резултати. През сезон 1970/71 Цървена звезда е така близо до класиране във финала на Купата на европейските шампиони, но белградската победа с 4:1 над Панатинайкос все пак не е била достатъчна преднина за реванша в Атина. Все пак, белградският отбор е станал сила на която из целия континент започнали да обръщат внимание.
Ако е имало такива, които още не са познавали убийствения отбор от Белград, това се променило през есента на 1973, когато жребият събрал Звезда със славния Ливърпул. Треньорът на "червените" Бил Шенкли се изправил срещу Милян Милянич и една съвсем различна школа на футбола, която се развивала "зад Желязната завеса".
С голове на Слободан Янкович и Владислав Богичевич, Звезда решила първия мач в Белград с резултат 2:1, а голът който постигнал Крис Лаулър дал надежда на англичаните за реванша и евентуално класиране на 1/4-финалите в КЕШ. Две седмици по-късно, на 6 ноември 1973 популярният Коп очаква победа на своя отбор, между останалото окуражен от факта, че на своя "Анфийлд" никога не са побеждавани в европейски мач.
Пред 41 774 зрители, отборът който в своите редици имал Рей Клемънс, Фил Томпсън, Джон Тошак и Кевин Кийгън, не могъл да установи своята игра срещу Миляничевата Звезда. Войин Лазаревич постигнал гол след час игра и това бил ключовият момент в мача. Ливърпул успял да изравни пет минути преди края, но Звезда не се задоволила само с преминаване в следващия кръг. Червено-белите продължили да търсят шанс и успели да победят с гол на Войин Лазаревич във финала.
Милян Милянич и неговите воини Йованович, Богичевич, Дойчиновски, Янкович, Караси, Лазаревич, Ачимович, Петрович и останалите удивиха английския шампион и накараха англичаните да разберат, че техният стил на футбол е застарял. Още от следващата година Ливърпул, по настояване на асистента на Шенкли и негов наследник Боб Пейсли, драстично променил стила на игра.
Намерението е било ясно: да се играе като Цървена звезда на Милян Милянич - с по-малко дълги топки, с повече подавания и движение в което всички играчи биха участвали в различни фази на играта.
Останалото е, както казват, история. Ливърпул в следващите няколко години стана европейска супер сила, спечелвайки Купата на европейските шампиони три пъти за девет сезона под ръководството на Пейсли.
Знанието и резултатите на Милянич го направили търсен специалист в Европа. Още от следващия сезон е бил треньор на Реал (Мадрид)...
Актуалният треньор на най-трофейния сръбски клуб с шест гарантирани мача в груповата фаза на Шампионската лига настига Бранко Станкович по брой европейски мачове на пейката на Цървена звезда, а по процент успеваемост е в самия връх на класацията...
С това че успя да върне Цървена звезда в европейския елит Владан Милойевич нареди себе си в редицата треньорски великани на най-трофейния сръбски клуб. За непълни две години откакто води "червено-белите" младият специалист успя да надмине много по-сериозни величини и между другото определено да стане най-успешният треньор на Звезда в ерата след Бари.
Владан Милойевич в сряда вечерта за 24-и път води Цървена звезда в европейските турнири. По тази статистическа категория се изравни със Славолюб Муслин, а по-рано това лято надмина Гойко Зец (20). Пред Милойевич по брой водени мачове в Европа останаха само (засега) неприкосновения Милян Милянич (50), Миша Павич (45) и Бранко Станкович (30). Ясно, актуалният стратег на сръбския шампион до декември ще се изкачи на трето място, защото към тези 24 мача има още шест гарантирани в груповата фаза на Шампионската лига.
А тук е и възможността да надмине известния Посланик, защо не, ако "червено-белите" направят сензация и успеят, да речем, отново да презимуват в Европа. Третото място в групата би им дало тази възможност...
От самия брой мачове може би още по-интересен е процентът на успеваемост. Милойевич от тези 24 мача е спечелил 11, наравно е завършил 10 пъти и само в три случая е изгубил. Взимайки предвид броя победи (процентно), Милойевич има 45,8%. Този резултат е равен с Муслин, по-добър от на Гойко Зец, а малко по-слаб от на Миша Павич. Милянич с над 50%, а Бранко Станкович с точно 50, засега са недосегаеми. Така най-вероятно и ще си остане, защото е трудно да се очаква, че Звезда в групата на Шампионската лига може да ниже победи...
Онова което е в полза на Владан Милойевич е някакъв "общ процент успеваемост". Съответно, ако включим и равенствата "в играта" като позитивна развръзка, тогава идваме до факта, че Звезда с Милойевич в европейските турнири има 87 и кусур % успеваемост! Едва 12% са загубите. Ако гледаме по този показател специалистът от Аранджеловац има предимство и пред Милянич и пред Павич и пред Муслин. В превод, няма равен.
Е, това са само бройки, а много добре знаем, че футболът не е само цифри. Така би било непочтено да не се спомене, че и Милян и Павич и Станкович своевременно са имали много по-малко европейски мачове годишно, съответно са воювали с някои от най-сериозните съперници, като Манчестър Юнайтед, Реал, Ливърпул, Барселона, Байерн... Но също така го има и това, че са били съвсем други времена, така че Звезда е имала далеч, далеч по-голямо качество и реноме.
Още едно нещо е важно да се спомене, за картината от тази мини статистика да е пълна. В случаите на Миша Павич и Милян Милянич в броя европейски мачове са включени и тези за Купа Митропа или известна още като Дунавската купа. Тази надпревара е била предтеча на тези на УЕФА. Ако не смятаме тези сблъсъци, Владан Милойевич би имал само един европейски мач по-малко от Миша Павич (25 под крилото на УЕФА + 20 за Купа Митропа). Също така, на Милян в този случай от общия брой (50) се изваждат чак 14, така че стигаме до това, че най-големият треньор в историята на Звезда е водил "червено-белите" 36 пъти в Европа.
С шест сигурни мача в тазгодишното издание на Шампионската лига Владан Милойевич е, припомняме, на 30. Теоретично, възможно е Милойе да се качи на първо място и през този сезон, но за да се случи това Звезда трябва да дочака в Европа и онези първи топли слънчеви лъчи, а не само календарната пролет според УЕФА.
Онова което е реално е Владан Милойевич да стане номер едно през следващия сезон. Разбира се, под условието да изпълни договора си и да остане на Маракана...
Съществува под това наше небе един вид сладострастна митомания. Някакъв вид потисната дисморфия, която ни казва, че сме най-силни, най-добри и, защо да не кажем, най-хубави. Всички искат да са като нас, а тъй като не могат затова ни мразят. Нас, най-силно, най-добре и, защо да не кажем отново, най-хубаво. Но веднъж, макар във футболната история, наистина е било така. Наистина сме били толкова големи, че онези най-големите поискали да бъдат точно като нас. Ливърпул е гигант. Левиатан. Цървена звезда го е направила такъв.
Никога не е имало доминация каквато е била тази. Червен огън, като онзи за когото са говорили Хераклит или стоиците, който не се гаси. Ливърпул, истина чак от мача с Андерлехт през 1964 и решението на Бил Шенкли да играе в изцяло червени екипи, от 1973 до 1990 година е спечелил 11 шампионски титли на Англия, четири пъти е бил шампион на Европа, взел е три купи на ФА, две купи на УЕФА и четири купи на Лигата.
Единадесетата титла първенец на Англия е била общо №18 за клуба от "Анфийлд", което е било двойно повече от Арсенал и Евертън, клубовете, които са били на второ място по успешност. Астън Вила и Манчестър Юнайтед са имали по седем титли.
Ливърпул е бил мощен, онзи който се гледа или от когото се скрива погледа.
Нещо се спуска по хълма... А да, въпрос. Защо Ливърпул е бил толкова мощен?
"Червените" някога са били водеща комерсиална сила, пионери, между останалото, в рекламирането на екипи. Това може да изглежда банално от перспективата на модерния привърженик, който е свикнал да гледа Ливърпул чийто почти всички комичнотрагични проблеми произтичат неспособността да се приспособи към пазарните изисквания на Висшата лига. (Ужасите на Хейзъл и Хилзбъро също така са голям фактор за падението на Ливърпул.)
Но Ливърпул не е бил различен заради това че е бил по-богат. Ливърпул е бил различен защото е, ще ни простите очевидната тавтология, бил различен.
Футболът в Англия винаги се е играл според ясно определени правила. Официално се е появил и е кодифициран за пръв път в държавните училища (елитни институции за обучение на богати юноши). Бил е базиран на дрибъла, съответно гоненето на по-големите ученици, от които някои са били познати като префекти, към вратите, които са били бранени яростно от по-младите ученици, които де факто и де юре са били техни роби. Удари, шамари, шутирания (понякога чак и топки)... По-малко брутален е бил ловът на лисици, другото любимо хоби на момчета от Уинчестър, Ръгби, Итън, Хароу, Уестминстър...
Единственото нещо което е могло да спаси по-младите ученици от съдбата на отбраната на вратата е била демонстрацията на храброст, пренебрегване на болката и основната лична сигурност. Изтъкнете се с такива особености и, може би, ще получите възможност да заиграете в отбора с по-възрастните ученици.
Стандартите са поставени така. Борбата е по-надеждна от умението, храбростта и търчането по-ценни от тактиката или размислянето. Хърбърт Чапман с Нортхемптън Таун измислил контраатаката, по-късно с Арсенал W-M формацията с вечно директния и вертикален футбол.
Чарлс Рип, някогашен пилот в РАФ, използвайки статистика и позиция на съветник на Стан Кулис, треньор на Уулвърхемптън, най-добрият английски отбор през петдесетте години, установил идеал за нападението във футбола, който не съдържа повече от три подавания. Чарлс Хюз, който се намирал на няколко много влиятелни позиции в английския Съюз, институционализирал тези разбирания (или е замърсил доживотно кладенеца на английския футбол, както е казал един стар английски журналист).
Всичко е подправил Греъм Тейлър, който с Уотфорд въвел пресата в Англия, но продължавайки да играе най-директния възможен футбол.
Route one. Това му е името. Ако такива неща изобщо и заслужават име...
Но Ливърпул не е играл така. Защо? Каква е причината за това?
Не защо. Кой. Кой е причината за това?
Там където най-добрите са падали...
Ливърпул в края на шейсетте бил доста успешен в своята родина, но тогава в европейските турнири редовно бил отстраняван, и то от отбори, които в този момент не са били невъзпитано мощни супермегагиганти. Изпадал е от Ференцварош, Атлетик (Билбао) и Витория Сетубал. И тъкмо когато в този клуб помислили, че са успели да намерят истинската модалност на игра, съответно когато спечелили Купата на УЕФА през 1973 година, им се случила Цървена звезда. Югославският състав, воден от Милян Милянич, победил в Англия с 2:1, а с общ триумф от 4:2 си осигурил класиране на четвъртфиналите на Купата на европейските шампиони.
По-късно "червено-белите" са победени от Атлетико (Мадрид), който ще стигне до финала. Някои още, с меланхолия която познават само футболните привърженици, се сещат за някои възможности в Белград, както и невъзможността на Блеки Богичевич да спре спринта от половината на терена на Луис Арагонес (иронично, по-късно селекционер на Испания, който носил прякора "Костенурката").
В Ливърпул са, всякак, имали определена представа какво да очакват от един континентален отбор, но технологията все още не е позволява противникът да бъде проучен детайлно както би бил днес. Чак когато са видели с каква рутина футболистите на Звезда задържат владение и ядосват съперника им било ясно, представено с цялата яснота на болезнено порязване, колко е основно тяхното техническо-тактическо закърняване.
На следващия ден, пети ноември, в една неугледна и пренаселена стаичка без прозорци, украсена с куки за бутонки, отборни снимки и топлес календари, във футболния фолклор позната просто като boot room, Бил Шенкли, Боб Пейсли, Джо Фегън и още няколко човека с влияние в клуба свикали кризисен щаб.
Съществувала е и по-рано традиция на събиране в "бут рума". Дебатите за футбола са пълнили стаичката еднакво както и разпознаваемия горчиво кисел дъх на бира. Мениджъри и управници на противникови клубове са получавали достъп в този кът на "Анфийлд". Легендата казва, че само Елтън Джон, тогава първи човек в Уотфорд, поискал да пие джин. Получил е пиво.
Но това не е било обичайно събиране. Boot room е станала склад на дух на Ливърпул, място където е било най-очевидно какво е всъщност футболен клуб Ливърпул. Затова и това е било единственото възможно място да се промени точно какво значи да си футболен клуб Ливърпул.
Бил Шенкли не е бил голям тактик, въпреки че е бил голям треньор (да, това понякога е възможно). Познато е било, че този дял на играта малко го е и уморявал, толкова че е бягал от треньорските семинари. Тактиката е била нещо с което се е занимавал Боб Пейсли, който най-накрая го е и заменил през 1974 година.
Но стиловата промяна от късната есен на 1973 година е била фундаментална. Тогава е прието, че успешен отбор в Европа трябва своите атаки да гради от последната линия, както и да е потребно всички играчи да бъдат способни да контролират топката, да я подават и тогава със своето движение да създадат условия за нови подавания. Защитникът не е могъл вече да бъде само грамада от разрушителна енергия, а равноправен дял от нападателната цялост.
"Когато получите топката, а играете в Ливърпул, искате решения, искате извори и устия... Нужно е да имате най-малко двама играчи на които можете да подадете, понякога три, понякога и повече. Играем в групички. Докато топката се мести се променя и облика на противника. Накрая, пространство ще се отвори", говорил е Шенкли.
"Те (Цървена звезда) са добър отбор, но привържениците на Ливърпул никога не биха платили да гледат футбола, който те играят. Но те ни научиха да размисляме два-три хода и подавания напред", обяснил е.
Ливърпул е станал известен със своята търпелива игра с подавания, която доста се различавала от директното практикуване на футбол, в Англия познато и като kick and rush (а да, "то" има всъщност две имена).
"Третирахме футбола като война. Континенталните футболисти ни отнеха това физическо надмощие като играеха около нас, не позволявайки ни да се наложим. Затова станахме като тях", обяснил е Пейсли.
Същите принципи на игра е ползвал и Нотингам Форест когато два пъти подред е станал най-добър на континента. Клъф е облажил от прилагането на тази концепция, въпреки че самият не е бил прекалено зает с тактически детайли колкото с нейните основни принципи. Форест е, така, играл зона в почивката докато се брани, което е било много напредничаво за онова време, но без някакво специално упражняване.
"Шест играча нека застанат пред вратата. Тогава нека нападнат топката", било всичко което той искал от своите играчи.
Всичкото това шеметно променяне и преправяне, защото един ден в земята на скаузърите, в историческия Ланкашър, дошъл отбор от нашата страна - и им показал в какво толкова грешат.
... там където най-добрите са създавани
Мнозина говорят за децата на Звезда. Малко някога, ако и тогава, чуете нещо за хората на Звезда. В Италия съществува израз "футболисти знамена" (giocatori bandiera), а се отнася за онези играчи, които са дали себе си на един клуб.
Франческо Тоти, Паоло Малдини, Пол Скоулс, Андрес Иниеста... Такава дружба. В Югославия са били рядкост, в Сърбия са невъзможност.
Един такъв е бил Йован Куче Ачимович, белградско дете което е станало човек на Звезда. Освен че е знаме, той е и мост на големия клуб, защото успял да свърже поколението от края на шейсетте (Бора Костич, Драгослав Шекуларац...) с онова от първата половина на седемдесетте (Драган Джаич, Цоле Янкович, Станислав Караси...). Той е, следователно, еднакво и протагонист и свидетел, фона и главен герой на периода, който означи изкачването на "червено-белите", които ще имат своя denouement в юга на Италия, в първата година на последното десетилетие на миналия век.
"Това беше едно друго време. Големината на заплатите се решаваше на върха (държавата - б.р.), но получавахме бонуси, така, под масата. Получавахме и апартамент. Но, разбира се, тогава 80% от бюджета на клуба беше попълван с пари от билети. Публика винаги имаше. Останалото допълваха спонсори", спомня си господин Ачимович.
Почти невероятно изглежда сега фактът, че йерархията на важността на футболните мачове някога е била напълно различна.
"Тогава европейските мачове нямаха по-голяма стойност от домашните. Дори не се оценяваха еднакво. Домашното първенство имаше предимство. Треньорът би отморил Драган Джаич в Европа, в мач който се е играл в сряда, за да бъде той готов за мач през уикенда, който се играе със Слобода от Тузла", казва господин Ачимович.
Но, и поред това, мачът с Ливърпул е бил специален...
"Хората години след него говореха за тези мачове. Споменават го винаги където и да се появим. Това беше специален мач".
А като такъв е изисквал и специална подготовка. Цървена звезда е била отбор, който е играл много директно с топката, винаги във висок ритъм. В мача с Ливърпул всичко е било различно. Милян Милянич е решил да промени напълно подхода на своя отбор.
"Милянич обърна всичко с главата надолу. Десет дни упражнявахме само игра с топката. Знаехме, че с тях не можем да играем лице в лице, така че трябваше да играем с много повече притежание", изтъква Ачимович.
Целта е била топката колкото може по-често да отива към неважните дялове на терена, които винаги са били фланговете. Това се правило, за да на Ливърпул, ако спечели топката, да му е много по-трудно да тръгне в смислена и продуктивна контраатака.
"Всичко беше подредено в игра в триъгълници. Точно както и днес", акцентира Ачимович, който, аргументирано, твърди как не са съвсем всички футболни иновации "истински иновации". Като пример изтъква играта с един нападател и един играч зад него (като в модерната 4-2-3-1 система, съответно 4-4-1-1 система на Алекс Фъргюсън или селекцията на Холандия, шампион на Европа през 1988 година), а която е съществувала още по времето на най-твърдото катеначо на Интер от средата на шейсетте години, когато големият Сандро Мацола е играл зад единствения нападател на "нерадзурите".
Звезда в този период вече е минала към зонова отбрана, с това че в този мач Никола Йованович, по-късно първият футболист извън британския или ирландския остров в Манчестър Юнайтед, играл на "човек" срещу Джон Тошак.
"Отборът беше силен, защото имаше много играчи с различни характеристики. На противника беше трудно да се пригоди. С това, функционирахме чудесно заедно, допълвахме се", обяснява Ачимович.
"Точно знаехме кой какво прави. Както и другаде - пекарят пече хляб, пощальонът носи писмо. И при нас всеки знаеше каква е неговата работа".
Цървена звезда е играла в 4-3-1-2 система, в ромб който няколко години по-рано, почти същевременно, излязъл от брилянтните умове на Виктор Маслов, Алф Рамзи и Хуан Карлос Лоренцо. Разликата, която изтъквала интерпретацията на Звезда на тази система е била направена в ролята на централния халф (най-очевидно така е играл Бранко Кленковски).
По време на всички фази на притежанието, той влизал в халфовата линия, но в състояния и фази на играта в които противникът е бил този с топката влизал между централните защитници и ставал част от последната линия.
"Осмиците", съответно футболистите на ръбовете на ромба (диаманта), които в Англия наричат "shuttlers" (а в Сърбия, преди четиридесет години и никога след това, полукълба), тогава биха имали малко по-голяма защитна отговорност. Обаче, близостта на защитната линия е правила изнасянето на топката при нейното спечелване много по-лесно. Точно тази лекота с която Ачимович е пазил притежанието има специално място в легендите на Цървена звезда.
А това е била есенцията на (дву)боя с Ливърпул. "Червените", като все още никой друг английски отбор, не са играли организирана висока преса, а са се бранили в средната зона - съответно, първата защитна линия (нападателите) стояла около или малко пред центъра на игрището.
На Звезда не й е пукало. Футболистите на Милян Милянич имали инструкции да чакат, с хоризонтални подавания да чакат съперника и да го примамят да се отвори, което той неизбежно правил.
Цървена звезда е била толкова поразително доминираща. Това е била чудесна историческа симетрия, подходяща замяна на ролите.
"Ние, в Югославия, гледахме на англичаните като пример. Мечтаехме за тях. Като момче, четейки за големия Уулвърхемптън, не си представях хора в оранжеви екипи, а истински вълци ("вълци" е прякорът на клуба от стадион "Молиню")", разказва Ачимович.
Мачът със Звезда е началото на Ливърпул. Нулата на господството на големия Ливърпул. Това което е последвало е било величествено. Лекцията е преподадена - лекцията е научена
Ливърпул е бил, па, специфичен. Фердинанд дьо Сосюр, известен, може би и най-известният семиотик, е казал, че разликата е изворът на значението на думите. "Дърво" няма никаква връзка с растение със стъбло, корени и корона. На някой друг език това растение се означава по някакъв друг начин. Какво думата "дърво" представлява зависи само от нейните разлики в сравнение с всички други означители, съответно думи.
Така и Ливърпул. Специален, не толкова по това какъв е бил, а в контекста на английския футбол, какъв не е бил.
"Ако имате черно-бял телевизор, Ливърпул е онзи отбор с топката", казвали коментаторите по това време.
Основата на играта на Ливърпул е било продължителното владение. Това притежание е започвало в последната линия и често се рециклирао, с хоризонтални или пасове назад, а всичко с цел чрез стабилност да се стигне до пространство. А пространството в защитния блок на противника винаги се отваряло.
Обликът на Ливърпул е бил изкривен като самодоволна усмивка. Отборът е играл в базовата 4-4-2 система, но с дясно крило и трима халфове, така че е по-добре да говорим за асиметрична 4-3-3 система, която по-рано с Ипсуич е играл Алф Рамзи или с Абърдийн, по-късно в процеса на спечелване на Купата на носители на национални купи (тогава все още не сър) Алекс Фъргюсън.
Ливърпул е играл оптимистичен футбол. Бил Шенкли е бил оптимистичен човек. Реформатор и военен командир, едновременно, в такъв размер, който в този момент е бил необходим.
Най-големите футболни треньори по същество са доста различни, често е несериозно и изобщо да се сравняват, но съществува една характеристика, която на всички им е близка. Клубовете в които работят с времето стават еманация на самите тях. Силата на тяхната личност е такава, че дава облика на цялата организация, която тогава става отражение на някои техни доминиращи черти.
Етосът на Ливърпул като роден наново клуб отлично показва и идването, във времето на Боб Пейсли, на Брус Гробелар. Вратарят от Зимбабве е бил бурлескна първа версия на проактивния вратар каквито днес са Мануел Нойер или Едерсон. Ливърпул и по-рано е имал подобни експерименти - как да забравим Томи Лорънс, чийто прякор е бил "Летящото прасе" - но никога това не е било толкова подчертано.
Тази дързост идва със самоувереността. Самоувереността идва с победите. Победите идват с добрата игра. Имало е много чудесни футболисти в този период, а ние ще ги изброим както се изброяват знаменитости - Йън Ръш, Кевин Кийгън, Джон Тошак, Греъм Сунес... - но знаменитости, които са само украса на града, не и негова есенция. Рим не е испанските стълби, а духът, Ливърпул не е бил Кени Далглиш, а идея.
Междувременно и обликът се е променил, па по време на победителския поход през 1984 година, когато във финала е победена Рома, с известната "паяжина" на треньора Нилс Лидхолм, е използвана и системата 4-3-1-2. Да, точно тази в която е играла и Цървена звезда.
Не съществува клуб, който е успял последователно да властва. Това не са могли чак и Байерн или Аякс, които са навързали по три европейски трофея, но с едно поколение футболисти и по двама треньори. Реал (Мадрид) е взел пет поредни титли с три треньора, но отборът не се е променял.
Ливърпул е единственият, до днес, а вероятно и от днес, който е променил тъканта на играчите и продължил да властва.
Ужасът на Хейзъл, за който тук няма да говорим, прекъсна растежа на Ливърпул, изобщо на английския футбол.
Колко познавателен, над всичко, е бил футболът на Ливърпул показва и количеството треньори, които е дал. Греъм Сунес, Кени Далглиш, Кевин Кийгън, па Джон Тошак, който, заедно с Хавиер Ирурета, тогава треньор на Депортиво, водейки мадридския Реал установил завинаги 4-2-3-1 системата, която и днес е най-играната в света.
Висшата лига се променя, става космополитно място за срещи, приют за треньорски умове от всички краища на планетата. Английският футбол напредва, но това върви много по-лесно защото, ако нищо друго, е останал зародишът на футбола, който е играл Ливърпул.
А преди всичко това, началото на началата, в момент от историята, който сияе необичайно силно, се намира Цървена звезда...
Как е било на трибуните знаят само онези, които са имали щастието да бъдат там, между тези 100 000 щастливци. Засилване, шут, Оля Петрович може би е излетял и неправомерно много преди удара на Сантиляна от точката и - спасяване! В същия момент лудост! Дотогава незапомнена на Маракана. Небето над Топчидер се изпълнило от заря, "червено-белите" са елиминирали Реал (Мадрид)! Онези по-възрастните ще знаят, че такова празнуване може да се сравни само с онова когато Бруно Галер отсвири край на мача с Байерн. Когато Джая разхождаше Камачо... Това е бил този ден. Опят е в песни. На претъпканата Маракана - репортажите от онова време казват, че е имало 100 000 души - дошъл големият Реал. Дошъл да свърши работата и да се класира за полуфиналите на Купата на носители на национални купи. Мадридчани имали преднина от 2:0 от първия мач, а такива гиганти не изпускат подобно предимство лесно. Бил е 19 март. Бил е един от най-славните дни в историята на Цървена звезда...
Заради антологичния сблъсък на Драган Джаич, според мнозина по това време най-доброто ляво крило в Европа, и тогава младият испански национал на когото предричали най-високи върхове, този известен мач често е бил в сянка. Дни преди това светът е говорил само за Джая и Камачо. Как ли ще изглежда това?
"Как мислите да спрете Драган Джаич?", питала Хосе Антонио Камачо журналистка, която нагазила по терена по време на загряването.
Голобрадият 19-годишен футболист скачал на метър от тъчлинията. Изглеждал е и ужасен и самоуверен едновременно. До началото на мача оставали още няколко минути, но той вече бил на своето работно място. По-добре отколкото да закъснее... Маракана се тресяла. Шумът бил непоносим. Червено-бели знамена навсякъде наоколо. От птичи поглед изглеждало сякаш има мравки по трибуните, а не хора. "Ще го погледна право в лицето, а тогава ще направя всичко в моите възможности да му попреча да приближи нашата врата", отговорил Камачо докато дъхът му "насичал" думите.
Съдията Барнс сложил свирката в устата, целият Топчидер е треперил...
Поколението на Цървена звезда което създал Милян Милянич е минало своя зенит. Било е 1975 година. От отбора, който през 71-ва е загубил полуфиналите на Купата на европейските шампиони с Панатинайкос и през 73-а поставил на колене Ливърпул на "Анфийлд", но бил спрян от Атлетико (Мадрид) на 1/4-финалите, са останали само споменатия Джаич и Слободан Янкович. Няма ги сигурните защитници Павлович, Йованович, Караси, централният нападател Лазаревич... Не е играл и Куле Ачимович. Но затова тук са новите сили предвождани от по-късно четвъртата звезда на Звезда Владимир Петрович - Пижон, голмайсторът във възход Дуле Савич, Зоран Филипович... В този момент Пижон има непълни 20 години и е в стартовия състав. Три лета по-рано добре е опознал футболистите на Реал - или по-добре казано те го опознали добре - когато дошли в Белград за приятелски мач срещу "червено-белите". Било 4:1 за Звезда, а 17-годишният Петрович вкарал два гола.
Чаршията говорила, че в един момент Милян Милянич тогава повикал до пейката Петрович за "конско", защото бил толкова безобразен, че няколко пъти прокарал топката между краката на ветерана Игнасио Зоко, тогава капитан на Кралския клуб. Това се считало за неуважение към съперника, а Пижон само се наслаждавал на първия си мач пред пълен стадион...
В този хладен мартенски ден на пейката на Цървена звезда го нямало и Милянич. Популярният Чича след Световното първенство в Западна Германия през 1974 поел точно Реал. "Червено-белите" водил Мильенко Михич, преди това дългогодишен треньор на младежите, но Милянич го нямало и на пейката на мадридчаните. Кралете водил неговият пръв помощник Сречко Радишич. Десетилетия се е говорило за причината заради която Милян не дошъл в Белград за реванша. Теориите са две. Според първата, не е искал да води отбор срещу своята Звезда. Според втората, съветван е да не идва в Югославия известно време, защото много е разочаровал партийните другари когато като доказан комунист решил да отиде във фашистка Испания, и то точно във Франковия Реал!
Милян Милянич е бил последният опит на Бернабеу да върне титлата на Европа в Мадрид след едно десетилетие. Срещу подмладените белградчани са били седем национала на Испания и двама от най-добрите немци, шампиони на света от 1974 - Гюнтер Нетцер и Паул Брайтнер.
Случило се двата отбора да са останали без титлите в своите страни в предишния сезон (шампион на Югославия е Хайдук, а на Испания Барселона), съответно да са спечелили националната купа, а жребият ги събрал на 1/4-финалите на КНК. Преди Реал Звезда е елиминирала гръцкия ПАОК (0:1, 2:0) и люксембургския Авенир (5:1, 6:1), докато мадридчаните са били по-добри от Фрам от Исландия и виенската Аустрия.
"На нас треньорът Михич преди първия мач в Испания ни каза, че е важно да получим колкото може по-малко голове. Мен ме премести от крилото в центъра на атаката и това не функционира най-добре. Накрая изгубихме с 0:2, така че те дойдоха като фаворити в Белград", припомни си Цоле Янкович.
Головете за домакина в този първи мач вкарват Сантиляна в 34-ата и Нетцер в 65-ата минута. Без оглед на толкова неактивен резултат (тогава вече е било въведено правилото за головете в гостувания), Маракана на реванша буквално "горяла". Това бил един от първите дуели на който са могли да се видят транспаранти от всички краища на бившата държава. Дошли са хора от Бенковац, Книн, Градишка, Баня Лука... И всички имали изписани послания за своите любимци.
А тогава англичанинът Кенет Барнс дал началото на мача. Спектакълът започнал...
Колкото са били белградчаните боязливи и несигурни в Мадрид, толкова пред своята публика храбро се хвърлили на Реал. Очаквано, в центъра на вниманието са Джая и Камачо. Капитанът на Цървена звезда бил особено вдъхновен. Младият испански бек тичал след него по целия терен, борил се (необичайно почтено и чисто за един испанец), правил шпагати по два пъти в секунда понякога, но помощ нямало. Моментът когато Драган Джаич от дясната тъчлиния му прокарал топката между краката, така тарикатски без никаква мъка, елегантно го прескача, е чиста футболна антология. На трибуните са се чули възгласи сякаш е паднал гол... И докато Джая е правил шоу за публиката, на другото крило Цоле Янкович с много по-практични ходове подлудявал пазачите. "За мен това е един от най-драгите мачове в екипа на Цървена звезда. При първия гол отнех топката и уцелих Джая в главата. Не знаеше какво му се случи. Така поведохме с 1:0".
"Червено-белите" са стигнали до предимството в 36-ата минута, за да анулират напълно преднината на съперника от първия мач след 10 минути игра във второто полувреме. Отново Янкович е бил в главната роля... "Бях в пробив, влязох в наказателното поле, а тогава, струва ми се, Брайтнер изпружи крак. Аз паднах през топката и съдията показа дузпата".
Била е 55-а минута когато вратарят на Цървена звезда Оля Петрович започнал да гравира своето име в алеята на безсмъртните. Вкарал е първият от два гола на Реал в този мач. Изтекла и 90-ата минута, после и продълженията, а тогава драмата достигнала своя връх.
Междувременно е паднал мрак. На ред са дузпите...
Подред са Звезда вкарват Кери, Филипович, Баралич, Дуле Савич, отново Оля Петрович И в Реал са безпогрешни, резултатът е 5:5. "Винаги съм изпълнявал дузпи и това не ми представляваше никакъв проблем, но в този ден се уплаших. Не можех да гледам и отидох в тунела. Когато Браца Джорджевич изпусна при 5:5, дойдоха за мен и ме замъкнаха на терена", с усмивка разказва Янкович.
Късметът погледнал Звезда. След Джорджевич пропуснал и Бенито, така че Цоле дочакал своя шанс...
"Никога не съм се плашил като тогава. Размислях, ако пропусна, утре ще дойде полицията да ме арестува... Такова време беше. За щастие, вкарах".
Моментът на истината. Звезда води с 6:5. Очи в очи са тогава най-добрият стрелец на Реал Сантиляна и покойният Оля (Огньен) Петрович. Как е било на трибуните знаят само онези, които са имали
щастието да бъдат там, между тези 100 000 щастливци. Засилване, шут, Оля
Петрович може би е излетял и неправомерно много преди удара на
Сантиляна от точката и - спасяване! В същия момент лудост! Дотогава
незапомнена на Маракана. Небето над Топчидер се изпълнило от заря,
"червено-белите" са елиминирали Реал (Мадрид)! Онези по-възрастните ще
знаят, че такова празнуване може да се сравни само с онова когато Бруно
Галер отсвири край на мача с Байерн.
Говори се, че Драган Джаич в този мач е играл на инат, по всякакъв начин искал да унизи играчите на Реал - попаднал на нещастния Камачо - защото Милянич не го поканил да тръгне с него в Реал. По-добре запознатите ще кажат - празни приказки. Един човек все пак след този мач е бил много близо до белия екип на Кралския клуб. Слободан Цоле Янкович. Дорчолският шмекер не смеел да приеме поканата...
"Ако някога налетите на моя кум, актьорът Горан Султанович, питайте го. Късно през нощта след мача дойде делегация на испанския клуб при мен вкъщи. Донесоха куфар пълен с пари. Беше като във филм", заяви Янкович неотдавна в едно предаване на Радио Белград.
"Казват ми те, че Бернабеу е казал да не се връщат без мен, а аз на тях, че още не съм отслужил във войската. Тогава имах 27 години. Казват: "Това нас не ни интересува, всичко ще бъде уредено". Когато си тръгваха, искаха да оставят парите, но не им позволих. А в този момент - малко преувеличавам - в джоба нямах да купя едно печено агне".
Слободан Янкович и Драган Джаич са между последните от известното поколение на Цървена звезда, които са напуснали Югославия. Цоле през лятото на 1975 завършва в Ланс, а Джая в Бастия. Първият е платен около 80 000 марки, а вторият малко над 150 000. През следващото лято отишъл и Куле Ачимович.
Още една историческа информация е останала от двубоя Звезда и Реал през 1975. В Мадрид мачът между двата отбора е гледан от 125 000 човека, в Белград от 100 000. Няма прецизни данни, но сумата от 225 000 човека е една от най-големите, които се споменават за двубой под крилото на УЕФА.
За майската футболна еуфория, пролетта в Белград през 1975 и Ференцварош, някой друг път...
Цървена звезда - Реал (Мадрид) 2:0 (8:7 след дузпи) Място: Белград Дата: 19 март 1975 Стадион: Цървена звезда Зрители: 100 000 Съдия: Кенет Барнс (Англия) Голмайстори: Драган Джаич 36 минута, Огньен Петрович 55 от дузпа Дузпи:
Кери 1:0
Дел Боске 1:1
Филипович 2:1
Нетцер 2:2
Баралич 3:2
Агилар 3:3
Савич 4:3
Брайтнер 4:4
О. Петрович 5:4
Рубилян 5:5
Джорждевич - пропуск
Бенито - пропуск
Янкович 6:5
Сантиляна - спасяване на Огньен Петрович Цървена звезда: О. Петрович, Джорджевич, Никитович, Баралич, Кери, Радович, Янкович, В. Петрович, Савич, С. Сушич (от 75 минута - Раткович), Джаич (от 84 - Филипович) Треньор: Мильенко Михич Реал (Мадрид): Мигел Анхел, Камачо, Рубилян, Дел Боске, Бенито, Веласкес, Агилар, Брайтнер, Сантиляна, Нетцер, Маканяс (от 65 Роберто Мартинес) Треньор: Сречко Радишич ЮГОСЛАВИЯ - РЕАЛ 20:6!
Звучи невероятно, но Кралския клуб от Мадрид е изиграл шест мача на територията на старата Югославия (до момента на разпада на държавата) и е загубил всичките шест. Головата разлика е впечатляваща, в полза на Югославия, разбира се - 20:6?!
За пръв път Реал играл в Белград през януари 1956 срещу Партизан и е разбит в Хумско. 3:0 за "черно-белите". Десетилетие и половина по-късно мадридчаните са още по-зле, след като в приятелски мач изгубили от Звезда на Маракана с 1:4! "Червено-белите" още два пъти са били Реал. Във вече споменатия мач, който беше тема на тази история и загубата с 0:2, а след това са елиминирани след дузпи, за да през 1987 отново да получат четири гола на най-големия стадион в страната (2:4), тогава в рамките на 1/4-финалите на Купата на европейските шампиони.
През този сезон, все пак, успели да продължат напред, защото на реванша победили с 2:0.
Освен Звезда и Партизан още два клуба от тези простори са взимали мярката на мадридчаните. През юни 1971 "Белия балет" е преслушан на "Полюд" с 4:2, а през 1984 Риека на Кантриди го надиграла с 3:1. По-старите любители на футбола в Сплит години по-късно ще преразказват, че испанският великан е можел да бъде много щастлив, че "белите" след преднина от 4:0 малко поспрели, защото кой знае какво е щяло да бъде до края...
Няма много връзка с тази история, става дума за приятелски мач в Мадрид, но не вреди да се спомене, че на дебюта на Милян Милянич на Бернабеу през лятото на 1974 гостувал загребският Динамо, който шокирал 128 000 души, побеждавайки с 4:3. Информацията за броя зрители е официална и ще остане записана в историята, защото никога преди това, нито след това на мач на Реал вкъщи не са присъствали по-голям брой привърженици.
.jpg){kind=tracking}
