Справедливо е това да направи Ливърпул. И естествено, в края на краищата. Нито една революция не е завършила добре, ако в двора е нахлула побесняла маса, започнала да уринира по картините и да руши статуите на предшествениците. Не, победителят, ако мисли да създаде нова система и да основе своя династия, трябва да бъде грациозен. Победителят трябва да бъде член на благородството, пръв сред равни, буржоазия, както във Франция.
На теория вероятно няма по-голямо престъпление от кралеубийството. Чак и сега когато, за щастие, много повече държави в света са приели демокрацията, а прерогативите на монарха са сведени до церемонии и шетане на кученца, лишаването на краля от живот би носило тежка и мъчителна символика.
Но какво когато кралят прекали? Ако за кралеубийството не съществуват оправдания в теорията или практиката, как е с убиецът на тирани? Не е ли благороден клон на философията, още от гръцките мислители, през Тома Аквински до просветителите, говорил че е длъжност на почтения и свободен човек да се противопостави на онзи който е злоупотребил със своята мощ, станал заплаха за всички останали и останал на трона много по-дълго отколкото е пристойно? Хармодий и Аристогитон са платили с главата си, че са освободили Атина от Хипарх, но това е и родило първата истинска демокрация в историята на човешкия род...
Ние за футбола, разбира се, за какво друго, и за необходимостта на Реал (Мадрид) да му се вземе главата, необходимост, която двадесетина дни преди големия финал в Киев, не изпитват само привържениците на Ливърпул, разтреперени от очаквания като млади любовници, а и по-голямата половина от футболна Европа на която й е достатъчно от владетеля който - ще кажат нещо повече за това ювентинците, ще кажат нещо по-малко за това и баварците, макар че биха имали право да са по-гласовити - отдавна е престанал да бъде благосклонен шампион, ако някога е и бил.
Малко е, наистина, от всички Хорхе и Серхио облечени в бяло, от идолопоклонниците на втория най-голям играч в света, Кристиано Роналдо, и от онези малко непонятни и твърде рационални хора, които подкрепят най-добрия - сякаш този опортюнизъм не е досаден? Сякаш няма вече страсти и чувства в загубите и тъгуването? - малко са хората, които няма да поискат да видят владетеля на колене, с вързани очи, пред усмихнатия и разпищолен стрелец, който е изграден от един египтянин, един сенегалец и един бразилец.
Малко са такива, чак и ако подкрепят, представете си, за Манчестър Юнайтед, което допреди месец-два би било богохулно и да се помисли...
Добре, коя е тогава рецептата за убийство на краля, за червена революция, която еднакво е потекла от доковете на Ливърпул и Шварцвалд, а сега планира да плисне в Изтока?
Как Ливърпул, запалимият Ливърпул, чудесният Ливърпул, нападателният Ливърпул, потенциално самоубийственият Ливърпул, да приведе в дело онова за което мнозина мечтаят?
Ако сме научили нещо от миналото, това е, че кралят е арогантен, главно не знае какво му се подготвя, че обича да облича колкото може по-гиздава пелерина и самовлюбено да се разхожда в двора.
Тогава, когато се шокира - като Цезар - тогава пада най-лесно и най-хубаво.
За арогантността - колко и да се оправдават сега, че е само соколстване преди Украйна - говорят и онези вече готови тениски в които играчите на Реал излязоха да поздравят своите привърженици, че са победили, въпреки че не надиграха, Байерн на Хайнкес.
"Тринайската" е каръшко число, и може би веднага са искали да приключат със суеверието, затова гордо са я разходили по святата ливада на световния футбол.
Но историята на този владетел не дава правото безгрижно да се разходи и в европейския изток.
Когато през 1981 година на "Парк де Пренс" - ето, а в Реал са се надявали, че принцът ще им бъде на късмет - Алън Кенеди вкарал гол в 81-ата минута, това била трета купа за Пейсли, и това било петнадесет пролети, след като Реал за последен път е бил на трона. Ще минат още толкова, а и повече, преди да се върне...
Тогава това не е било неочаквано, в ехото на доминацията на островния футбол, нито кралят е бил толкова непроницаем, и това не казваме само защото на неговата пейка е седял Вуядин Бошков; легендарният Вуя е опитал да разклати фаворита с думите, че са твърде стари, и не успял, толкова е било голямо самочувствието на "червените".
Кенеди е вкарал, но това е бил триумф на Фил Томпсън. От тогава започва истинският анекдот, че капитанът толкова бил свикнал с трофея, че го занесъл в кафене което отворил няколко години преди това (легендарното "Фалкон" в Керби) и го сложил на бара; за никой в Ливърпул не е било чудно, изглеждало че "ушатия" ще бъде по-редовен гост от мнозина местни... Дошъл пак три години по-късно, а после през 2005 след Истанбул, във финала на всички финали.
Време е за повторение на тази нощ, надяват се на "Анфийлд" и из Стария континент, макар че е трудно, след празника на головете в полуфиналите, да очакваме, че ще получим едно забравено кресчендо, като тогава в Париж, като във втория поход на Ливърпул от тази епоха, когато почти по правило трофеите са се решавали от един гол.
Хайде да се надяваме, че арбитрите няма да имат роля за помнене в Киев.
Хайде още повече да се надяваме, че на краля ще му падне короната от главата, а тогава и цялата глава.
Справедливо е това да направи Ливърпул. И естествено, в края на краищата. Нито една революция не е завършила добре, ако в двора е нахлула побесняла маса, започнала да уринира по картините и да руши статуите на предшествениците. Не, победителят, ако мисли да създаде нова система и да основе своя династия, трябва да бъде грациозен. Победителят трябва да бъде член на благородството, пръв сред равни, буржоазия, както във Франция.
Всичко това е Ливърпул, неговите привърженици със знамена гордо биха казали "European Royalty"; чак и ако поддръжници на други клубове в Англия могат да забележат, че европейското име е единственото което е останало, след почти три десетилетия пост в първенството...
Но престолът се, и не трябва да имате мозъка на Желико Бувач, за да разберете това, клати доста.
Реал надигра Байерн - в който и да е друг клуб Кейлор Навас веднъж завинаги би се изкупил за всички грешчици и грешки, които са му се случвали, но това е Реал, там стълбът на срама е вграден в основата и усилен - а старата лисица Юп на своя по-млад сънародник, когото преди само пет години жестоко победи с гол на Робен в 90-ата минута, показа как трябва да се укроти Кристиано Роналдо и как Реал да бъде държан в шах и страх. И Ювентус, особено заради онази ураганна офанзива и бърз гол (което е рецепта, която Юрген Клоп обожава) на Бернабеу, може да бъде катедра за човека с усмивка на лице и скъсани дънки.
Същото би могъл, с още по-голямо задоволство, да констатира големият Зизу след Рим в който всичко беше ясно и нищо не беше приключило: десният бек на Ливърпул ТАА изглеждаше като ученик пред Коларов, никой не го е мъчил толкова от Заха, и тази страна може да бъде невралгичната точка, особено ако Роналдо или може би Бейл решат да го малтретират. Александър-Арнолд е още твърде млад, за да концентрацията му да няма копче за паника, а като духа оттам, тогава и Ловрен и Кариус, и без това склонни към грешки (какъв евфемизъм!), изглеждат още по-пробити.
Трудно е да се замисли и че в средата, с целия поклон към Милнър за лебедовата песен през този сезон, Клоп може да парира французина, и тогава остава само тази атака.
А "тази" атака, този магичен тризъбец, който ще ви прободе чак ако и неговите съставни части не играят много, той е всичко, и хубаво е, че е така, и има футболна правда, че тези три момчета ще играят в завършващия мач на клубния сезон, преди да си намигнат един на друг и да тръгнат още малко по-източно, към Русия.
И нима революциите, в края на краищата, не завършват с атака и оръжие?
Особено когато в стомаха имате усещането, че кралят е станал непоносим тиранин...
Автор: Марко Прелевич
Няма коментари:
Публикуване на коментар