Balkan boy

За какво ли мисли днес Никола Калинич, за бога? Колко армиран трябва да е този зид в който, ако му е останал образ, се удря всяка сутрин? Дали е покрил всяко огледало в къщата с черна завеса, както се прави на Балкана когато някой в дома умре?

"Около 6000 символа, с интервалите, за човек, който изобщо няма да играе във финала на Световното първенство и който не остави никаква следа на този Мондиал? За играч който е имал само един ход за помнене, а той не беше никак футболен? Брате, това никой няма да ти го чете."

Това би била, сигурен съм, реакцията на всеки нормален редактор на света; за мой късмет познавам хора, така че мога да им пробутам нещо като това, а те да не кажат нищо, освен че мълчаливо ги черпя по едно питие...

Но не е тази история да няма връзка с нас. Както и да дефинирате "нас".

Махнете преследванията кой кого подкрепя и кой какво мисли за "комшиите" и "съседите". Както това по тези простори обичайно бива, и едните и другите са тотално в правото си и напълно не са, и няма да харчим букви и разстояния когато можем да ги употребим много по-(не)разумно; настрана това, казваме, но националният отбор на Хърватия показа на това Световно първенство, че почти не боледува от "балканитис", този надут а зъл, тъп а видим, плюс често и смъртоносен синдром от който повечето не се страхуват.

Хърватите губеха, па се връщаха. Получаваха удари в плексуса и под него (както когато пропуснеш дузпа пред самия край на второто продължение, или получиш гол въпреки че себе си вече си видял в полуфинала), па ставаха сякаш нищо не се е случило. Заслужаваха, а не призоваваха късмета. Губиха глава само в съблекалнята, а не на терена. Чак и Ловрен, дори, изглежда сякаш ще завърже папийонка, преди съвършено да направи шпагат, а поне ние привържениците на Ливърпул знаем какъв умее да бъде Лоци...

"Тази вечер видях как и децата за минута се претворяват в хора", би рекъл Мильенко Смойе.

Всички показаха, че са хора, всички освен един.

Не знаем още на кой ще принадлежи "Златната топка" - би било почтено това решение да изчака миг преди да се угасят светлините в Москва - но знаем кой е лауреат на награди каквито са "Най-големият глупак на първенството", "Най-глупавият човек в Русия", "Пикльо на десетилетието", "Неуважителен шарлатан" или просто "Загубенякът на века".

За какво ли мисли днес Никола Калинич, за бога? Колко армиран трябва да е този зид в който, ако му е останал образ, се удря всяка сутрин? Дали е покрил всяко огледало в къщата с черна завеса, както се прави на Балкана когато някой в дома умре? Подкрепя ли, баш така искрено, за своята държава, или все пак, онази най-уязвимата част от душата, иска на основата на позлатения трофей на 15 юли все пак да не бъде написано "2018 Croatia", за да може на себе си да прости онова което е непростимо?

Никой не би бил в неговата кожа, наистина. Ставаш футболист не заради парите и славата, ставаш футболист, за да един ден да заиграеш на Световно първенство по футбол, да се прошеташ по коридорите в които отеква шумът на стъпалата на Пеле, Гаринча, Кройф, Марадона; могат тези зидове да са на различни меридиани, но във всички е вградена страст, любов, страдание и усмивки.

Само да се появиш тук, като един от двадесет, които е избрала твоята страна, като един от тези седемстотин, които ще помнят поколения, това не е ли сбъдване на мечта?

А представи си, Калинич, твоят национален отбор да не бъде случаен минувач, а да победи, па да победи пак, па да победи още веднъж, и да стигне до мача в който се решава титлата световен първенец; а ти да изпуснеш всичко това, защото си глупак, защото си балканец, защото си направил глупаво твърдоглавие (спомняте си историята за Сале Джорджевич и Владимир Радманович, онова "Сега разбираш ли, сине?"), защото от своята луда тридесетгодишна глава си изгонил онова момче, което за пръв път е тичало след топката, там в Солин.

Окей, обичал си вероятно "Биле", те отдавна не са онова което са били, но в Далмация любовта към Хайдук не подлежи на въпрос и става по-силна колкото отборът от Полюд отива на все по-зле и зле; когато за пръв път си облякъл белия екип, било ти е пълно сърцето, а тогава под знамето те е викнал националният отбор, па си бил горд и със себе си и със своята държава. А може би и тя с тебе малко...

Годината е 2014. Хърватия игра на Световното първенство, но не те повикаха, и сигурно тогава си си казал, че има време, ще бъдеш в Русия подготвен и в най-добрите години, имал си и няколко добри трансфера - все пак, това е хубаво нещо, но не си решил затова да тичаш след топката - и ето те, тук си, най-сетне.

А тогава в човека проработва това балканското - или само примитивно? Да не ни обвинят за развъждане на стереотип! - суетата бива по-силна от мечтата, индивидуалното от колективното, а нахалството от ума.

Никола Калинич не искал да бъде водоноска на Марио Манджукич, било му е под честта да влиза за няколко минути (а какво би дал всеки от нас за минута на Мондиал!), знаете вече тази история как се е направил на контузен, и селекционерът Златко Далич имал достатъчно сърце и храброст да го изгони от толкова огромната Русия.

Да са това малко сръбски, малко югославски хървати, вероятно потресът би бил толкова голям, че би се чуло до Загреб и през отбора би почнала да струи някаква зла кръв, както обикновено умееше да бъде; парадоксално или не, отстраняването на Никола Калинич изглеждаше като отрязване на туморна тъкан от иначе прилично здрав организъм, който просто е процъфтял след терапията.

Окей, че Никола е много лесно развалим плод е било ясно и преди това лято. От Фиорентина, където го прегърнаха като наследник на Марио Гомес, преди головете да пресушат, отиде по грозен начин - измислил е, че има някакви семейни проблеми, а преговарял през цялото време с Милан - но преселването на Сан Сиро не било никак продуктивно (шест гола в 41 мача!), макар че въпросът е колко е виновен той, а колко е до обременителен баласт китайско производство, който се надвеси над града на Мадонината.

Световното първенство можеше да бъде възможност да покаже, че е стойностен - и сиромашните росонери повече биха искали да е такъв на витрината - и сигурно би получил миг и преди Крамарич, и днес би бил и той герой на нацията, и биха се пели песни за него, и би чакал неделя да докосне трофея за който мечтае всяко момче, което удря топката и разбира, че няма по-хубаво усещане от това.

Никола Калинич вместо това е избрал да бъде най-глупавата история на първенството; отхвърлянето и на духа на общност и красотата на тази игра, неутрализиране на всичко и подсещане, че и тези мощни хървати все пак продължават да са и малко балканци. Само, в полза на нацията, без последици...

Автор: Марко Прелевич