Ние помним Бари

Бари беше пазаруване, да, като в онази песен Who See, Бари беше стадион Свети Никола, едва до половина осъществения замисъл на архитекта Ренцо Пиано, на който ще се изиграе Онзи Един Финал...

Предполагам, че съм единственият човек, който е имал някакви връзки с Черна Гора и с червено-белите цветове, който никога не е бил в Бари. Винаги е бил най-близката италианска земя, плюс онова което се случи в началото на деветдесетте, когато фериботът който носеше името на защитника на пътниците, моряците и, разбира се, проститутките, големият светец чиито мощи почиват точно в този град, влезе в някои други, не вълнисти, но преди всичко привърженически легенди.

(Фериботът плаваше, а после вече не е, а сега, чувам, отново го има, но има ли пътници и автомобили на него, за бога?)

Бари беше пазаруване, да, като в онази песен Who See, Бари беше стадион Свети Никола, едва до половина осъществения замисъл на архитекта Ренцо Пиано, на който ще се изиграе Онзи Един Финал, стадион съграден за Мондиала в Италия и точно такъв да изобрази какъв Мондиал беше това: твърд, грозен, с едва няколко момента, които ще се помнят завинаги.

Но за нас, които си спомняме и този финал, но и които сме започвали да гледаме внимателно футбола - и преди всичко да разбираме - в годините след него, Бари беше и нещо друго.

Червено-белият клуб който някога се грижеше за чудаци, рамкирана картина и усмихната възможност на Калчото от най-добрите дни, когато чак и тези временно пребиваващи умееха да потрошат пари за които народа от Испания, Англия или Германия можеше само да мечтае, и да получат съгласието на най-големите световни звезди да дойдат в нещо което днес би трябвало да се нарича тежка провинция.

Окей, знаем че за мнозина "ФК Бари 1908" не звучи толкова примамливо като "Парма Калчо", около която толкова рязахте вени: съдбата на новия-стар-нов участник в първа лига от града на Пармалат, пармезана и Ернан Креспо предизвика много емоции и гризене на пръсти; в същото време, вестта че Бари е останал без своя футболен клуб след банкрут, че е изгонен в най-малко четвърта лига - и то ако баш се потрудят - не остави голямо впечатление, както би се казало модерно.

(Последната вест гласи че Бари ще опита да, въпреки всичко, избори лиценз за Серия Б; може би няма да успее, и може би това в Италия не е толкова важно, там клубове се гасят и повдигат като никъде по света.)

Разбираме че това не е само до поколението, а парми, фиорентини и сампдории по нещо са и печелили, па са се борили и за титлата, за разлика от гордостта на Апулия който е имал някои свои мушици и никога не се е справил с тях (ако не броим трофей в нещо което се наричало Купа Митропа!), и имали макар щипка в много майстори подходящи за лепене на плакати над главата на своето бюро...

Само, дали са? Или така е готино и хипстърски да се изброяват асовете на Парма - нека ни прости Парма, желаем й оцеляване и долуподписания истински я харесваше, но това сега не е темата - а да забравим всички онези, които са били осъществени мокри сънища на собственика Винченцо Матарезе (и той бива пренебрегван във всички тези романтизирания на историята на Най-голямата Лига Която Някога Е Съществувала!), въпреки че ултрасите до ден днешен ще го обвиняват, че е бил недостатъчно амбициозен и че Бари, като голям град в юга и най-важният от тази страна на италианските брегове на Адриатическо море, заслужавал по-успешен клуб.

Хайде чак и да не слагаме акцента върху най-важния син на този град.

Малко, за начало, все пак трябва: кой някога ще забрави зимата на 1999, вечерта преди православния Свети Никола, когато на Сан Никола идва Интер на Марчело Липи, и се ражда легендата за едно момче което можеше толкова да ни мами и да се наслаждаваме на всеки момент от това.

Интер тогава има Виери и Заморано, Баджо и Рекоба, Югович и Занети, Панучи и Блан (чувствате ли се носталгично? или само баш баш стари?), но в Бари играе момък чието име, ние малко по-старите, завинаги ще помним само по този единствен ход, въпреки че няма да чуем повече нищо за този бързак, Угочукву "Уго" Ениная, а тогава играе и той, дете отраснало на тези улици, дете което се будело със сирените на пристанището и заспивало с последни дрипльовци които за ситни лири биха опечалили някой беден човек.

Симоне Перота му е подал топката, а Антонио Касано - въображението на италианския футбол, както ще каже Хорхе Валдано; онзи принц от приказките, който накрая не триумфира - събори Интер и Бари отново живее своите деветдесетте; и стадионът, тогава вече бетонна развалина, която твърде бързо е остаряла, получава още една история за която ще се сеща и двадесет години по-късно, когато му кажат, че в бъдеще ще домакинства само на аматьори.

А преди Касано е бил Дейвид Плат.

Как това може да звучи почти необяснимо на подрастващите, които мислят че английските клубове, плюс Реал и Барса и някои арабски израстъци, са несъмнени магнити за най-търсените играчи на света; но днес "малкия" Бари, днес закрития Бари, отделя пет и половина милиона паунда - както сега петдесет и пет! - през лятото на 1991, за да приеме отново момъка, който е запалил планетата на същия този стадион, в онзи чуден мач между англичаните и италианците (тук Плат, там Скилачи, а кой друг), и да го доведе в юга на Италия, да преодолее сълзите на Пол Гаскойн.

"Ще бъда вашият Марадона", казал им Плат на летището, само че това пророчество ще се осъществи таман колкото и онова за футбола, който се връща вкъщи...

Амбициозният Бари първия мач за този сезон - онзи който роди първите "непобедими", Милан на Капело, а щастието е било толкова по-голямо, защото Интер почти завърши в долната част на табелата - спечелил някъде през януари, а през февруари се знаело, че ще изпадне, авантюрата на още един англичанин, който се е скитал в Италия ще продължи, несъмнено, в Ювентус и много по-успешно точно в Самп, но ще остане легенда, като никой никога преди и след него.

Само да подчертаем каква лига е била през 1992 година. Днес вероятно отбор, който в същото време има на разполагане талантите Дейвид Плат, Роберт Ярни (дошъл от Хайдук), Звоне Бобан (под наем от Милан) или Франк Фарина, в такава Серия А, би водил борба поне за излизане в Европа. А Бари, Бари е завършил в Серия Б.

Там ще се събере второ поколение по което ще помним Бари, тандем от толкова убийствени нападатели, че вратарите от Торино до Палермо продължават да пълнят гащите когато си спомнят за тях: Сандро Товалиери, "Кобра", която се усещаше най-добре само на апулското слънце, като чист топлокръвен ендемичен звяр, и неговия ортак в нападението Игор Проти.

Днес Проти хронистите на италианския футбол главно ще споменават по куриоз - единственият "Capocannoniere" в сезон в който неговият клуб ще изпадне от първенството! - но онези, които знаят, знаят, а Игор Проти знаеше.

Момъкът от Римини заслужава специално внимание, достатъчно е да се каже, че това е единственият човек заради който в Ливорно макар за момент забравиха за Кристиян Лукарели. "Бомбардировач" над бомбардировачите преживя своята втора, трета, пета, предпоследна младост точно в Бари, заедно с Товалиери, и Масимо Морати пращал всеки ден писма на юг, за да го убеди да замени Заморано, само че той ще отиде в Лацио...

Има ли още? Има, разбира се, там с Касано и Ениная и Пероти ще играе един хитър младеж, който почти десетилетие по-късно ще бъде с най-голяма заслуга, или поне с повече заслуга от Марко Матераци, че Италия е станала първенец на света - Джанлука Дзамброта. Ще бъде тук, като вече сме при расовите централни нападатели, които са могли (трябвало?) повече, и Никола Вентола; ще бъде тук и Диего Де Ашентис, окей, него го помнят само загрижените привърженици на Милан.

Много по-късно, когато Винченцо Матарезе вече бъде към края на силите си, ще бъде тук един, позволете, Лео Бонучи, а този стар лъв е имал достатъчно ум да даде шанс на надарения треньор, който нито един руски олигарх никога няма да успее да унизи - Антонио Конте точно в Бари показа, че е кадър и за Юве и за националния отбор. Наследниците на Матарезе ще дадат палката в ръцете на Фабио Гросо, един друг герой от 2006, и няма да сгрешат...

Дейвид Плат. Сандро Товалиери. Игор Проти. Звонимир Бобан. Антонио Конте. Симоне Перота. Уго Ениная. Джанлука Дзамброта. Фабио Гросо. Никола Вентола. Роберт Ярни.

Знаем, не е Парма нито Самп, но има този един стадион, и този един ферибот, и един екип, и един Антонио Касано, и една декемврийска нощ, заради които този Бари е бил, ето, нещо друго.

Автор: Марко Прелевич