Ние помним Бари

Бари беше пазаруване, да, като в онази песен Who See, Бари беше стадион Свети Никола, едва до половина осъществения замисъл на архитекта Ренцо Пиано, на който ще се изиграе Онзи Един Финал...

Предполагам, че съм единственият човек, който е имал някакви връзки с Черна Гора и с червено-белите цветове, който никога не е бил в Бари. Винаги е бил най-близката италианска земя, плюс онова което се случи в началото на деветдесетте, когато фериботът който носеше името на защитника на пътниците, моряците и, разбира се, проститутките, големият светец чиито мощи почиват точно в този град, влезе в някои други, не вълнисти, но преди всичко привърженически легенди.

(Фериботът плаваше, а после вече не е, а сега, чувам, отново го има, но има ли пътници и автомобили на него, за бога?)

Бари беше пазаруване, да, като в онази песен Who See, Бари беше стадион Свети Никола, едва до половина осъществения замисъл на архитекта Ренцо Пиано, на който ще се изиграе Онзи Един Финал, стадион съграден за Мондиала в Италия и точно такъв да изобрази какъв Мондиал беше това: твърд, грозен, с едва няколко момента, които ще се помнят завинаги.

Но за нас, които си спомняме и този финал, но и които сме започвали да гледаме внимателно футбола - и преди всичко да разбираме - в годините след него, Бари беше и нещо друго.

Червено-белият клуб който някога се грижеше за чудаци, рамкирана картина и усмихната възможност на Калчото от най-добрите дни, когато чак и тези временно пребиваващи умееха да потрошат пари за които народа от Испания, Англия или Германия можеше само да мечтае, и да получат съгласието на най-големите световни звезди да дойдат в нещо което днес би трябвало да се нарича тежка провинция.

Окей, знаем че за мнозина "ФК Бари 1908" не звучи толкова примамливо като "Парма Калчо", около която толкова рязахте вени: съдбата на новия-стар-нов участник в първа лига от града на Пармалат, пармезана и Ернан Креспо предизвика много емоции и гризене на пръсти; в същото време, вестта че Бари е останал без своя футболен клуб след банкрут, че е изгонен в най-малко четвърта лига - и то ако баш се потрудят - не остави голямо впечатление, както би се казало модерно.

(Последната вест гласи че Бари ще опита да, въпреки всичко, избори лиценз за Серия Б; може би няма да успее, и може би това в Италия не е толкова важно, там клубове се гасят и повдигат като никъде по света.)

Разбираме че това не е само до поколението, а парми, фиорентини и сампдории по нещо са и печелили, па са се борили и за титлата, за разлика от гордостта на Апулия който е имал някои свои мушици и никога не се е справил с тях (ако не броим трофей в нещо което се наричало Купа Митропа!), и имали макар щипка в много майстори подходящи за лепене на плакати над главата на своето бюро...

Само, дали са? Или така е готино и хипстърски да се изброяват асовете на Парма - нека ни прости Парма, желаем й оцеляване и долуподписания истински я харесваше, но това сега не е темата - а да забравим всички онези, които са били осъществени мокри сънища на собственика Винченцо Матарезе (и той бива пренебрегван във всички тези романтизирания на историята на Най-голямата Лига Която Някога Е Съществувала!), въпреки че ултрасите до ден днешен ще го обвиняват, че е бил недостатъчно амбициозен и че Бари, като голям град в юга и най-важният от тази страна на италианските брегове на Адриатическо море, заслужавал по-успешен клуб.

Хайде чак и да не слагаме акцента върху най-важния син на този град.

Малко, за начало, все пак трябва: кой някога ще забрави зимата на 1999, вечерта преди православния Свети Никола, когато на Сан Никола идва Интер на Марчело Липи, и се ражда легендата за едно момче което можеше толкова да ни мами и да се наслаждаваме на всеки момент от това.

Интер тогава има Виери и Заморано, Баджо и Рекоба, Югович и Занети, Панучи и Блан (чувствате ли се носталгично? или само баш баш стари?), но в Бари играе момък чието име, ние малко по-старите, завинаги ще помним само по този единствен ход, въпреки че няма да чуем повече нищо за този бързак, Угочукву "Уго" Ениная, а тогава играе и той, дете отраснало на тези улици, дете което се будело със сирените на пристанището и заспивало с последни дрипльовци които за ситни лири биха опечалили някой беден човек.

Симоне Перота му е подал топката, а Антонио Касано - въображението на италианския футбол, както ще каже Хорхе Валдано; онзи принц от приказките, който накрая не триумфира - събори Интер и Бари отново живее своите деветдесетте; и стадионът, тогава вече бетонна развалина, която твърде бързо е остаряла, получава още една история за която ще се сеща и двадесет години по-късно, когато му кажат, че в бъдеще ще домакинства само на аматьори.

А преди Касано е бил Дейвид Плат.

Как това може да звучи почти необяснимо на подрастващите, които мислят че английските клубове, плюс Реал и Барса и някои арабски израстъци, са несъмнени магнити за най-търсените играчи на света; но днес "малкия" Бари, днес закрития Бари, отделя пет и половина милиона паунда - както сега петдесет и пет! - през лятото на 1991, за да приеме отново момъка, който е запалил планетата на същия този стадион, в онзи чуден мач между англичаните и италианците (тук Плат, там Скилачи, а кой друг), и да го доведе в юга на Италия, да преодолее сълзите на Пол Гаскойн.

"Ще бъда вашият Марадона", казал им Плат на летището, само че това пророчество ще се осъществи таман колкото и онова за футбола, който се връща вкъщи...

Амбициозният Бари първия мач за този сезон - онзи който роди първите "непобедими", Милан на Капело, а щастието е било толкова по-голямо, защото Интер почти завърши в долната част на табелата - спечелил някъде през януари, а през февруари се знаело, че ще изпадне, авантюрата на още един англичанин, който се е скитал в Италия ще продължи, несъмнено, в Ювентус и много по-успешно точно в Самп, но ще остане легенда, като никой никога преди и след него.

Само да подчертаем каква лига е била през 1992 година. Днес вероятно отбор, който в същото време има на разполагане талантите Дейвид Плат, Роберт Ярни (дошъл от Хайдук), Звоне Бобан (под наем от Милан) или Франк Фарина, в такава Серия А, би водил борба поне за излизане в Европа. А Бари, Бари е завършил в Серия Б.

Там ще се събере второ поколение по което ще помним Бари, тандем от толкова убийствени нападатели, че вратарите от Торино до Палермо продължават да пълнят гащите когато си спомнят за тях: Сандро Товалиери, "Кобра", която се усещаше най-добре само на апулското слънце, като чист топлокръвен ендемичен звяр, и неговия ортак в нападението Игор Проти.

Днес Проти хронистите на италианския футбол главно ще споменават по куриоз - единственият "Capocannoniere" в сезон в който неговият клуб ще изпадне от първенството! - но онези, които знаят, знаят, а Игор Проти знаеше.

Момъкът от Римини заслужава специално внимание, достатъчно е да се каже, че това е единственият човек заради който в Ливорно макар за момент забравиха за Кристиян Лукарели. "Бомбардировач" над бомбардировачите преживя своята втора, трета, пета, предпоследна младост точно в Бари, заедно с Товалиери, и Масимо Морати пращал всеки ден писма на юг, за да го убеди да замени Заморано, само че той ще отиде в Лацио...

Има ли още? Има, разбира се, там с Касано и Ениная и Пероти ще играе един хитър младеж, който почти десетилетие по-късно ще бъде с най-голяма заслуга, или поне с повече заслуга от Марко Матераци, че Италия е станала първенец на света - Джанлука Дзамброта. Ще бъде тук, като вече сме при расовите централни нападатели, които са могли (трябвало?) повече, и Никола Вентола; ще бъде тук и Диего Де Ашентис, окей, него го помнят само загрижените привърженици на Милан.

Много по-късно, когато Винченцо Матарезе вече бъде към края на силите си, ще бъде тук един, позволете, Лео Бонучи, а този стар лъв е имал достатъчно ум да даде шанс на надарения треньор, който нито един руски олигарх никога няма да успее да унизи - Антонио Конте точно в Бари показа, че е кадър и за Юве и за националния отбор. Наследниците на Матарезе ще дадат палката в ръцете на Фабио Гросо, един друг герой от 2006, и няма да сгрешат...

Дейвид Плат. Сандро Товалиери. Игор Проти. Звонимир Бобан. Антонио Конте. Симоне Перота. Уго Ениная. Джанлука Дзамброта. Фабио Гросо. Никола Вентола. Роберт Ярни.

Знаем, не е Парма нито Самп, но има този един стадион, и този един ферибот, и един екип, и един Антонио Касано, и една декемврийска нощ, заради които този Бари е бил, ето, нещо друго.

Автор: Марко Прелевич

30 години от световната титла на Югославия и сълзите на немците

На този ден преди 30 години националният отбор на Югославия стана шампион на света за играчи до 20 години, надделявайки във финала над Западна Германия с 5:4 след дузпи.

На 25 октомври 1987 година в Сантяго в редовното време финалът завърши 1:1, "плавите" поведоха чрез Бобан в 85-ата минута, а изравни Витечек две минути по-късно от дузпа.

Тогавашната Югославия от 10 до 25 октомври наниза пет победи, във финала след дузпи надделя над тогавашната Западна Германия и се окичи със златото.

Югославският национален отбор беше съставен от Драгойе Лекович, Бранко Брнович, Роберт Ярни, Дубравко Павличич, Славолюб Янкович, Игор Щимац, Зоран Миючич, Звонимир Бобан, Роберт Просинечки, Милан Павлович (капитан), Предраг Миятович, Томислав Пиплица, Давор Шукер, Гордан Петрич, Перо Шкорич, Деян Антонич, Славиша Джуркович, Ранко Зиройевич. Треньор на отбора е бил Мирко Йозич.

За най-добър играч съответно "Златна топка" на турнира е обявен Роберт Просинечки. Най-добър голмайстор е бил Давор Шукер с шест постигнати гола.

В първата фаза Югославия побеждава домакина Чили с 4:2, головете са постигнали Бобан, Щимац и два пъти Шукер. Срещу Австралия резултатът е 4:0, с два гола на Шукер и по един на Брнович и Бобан. Накрая паднал и Того с 4:1, с два гола на Миятович и по един на Зиройевич и Шукер.

Тогавашният югославски национален отбор побеждава Бразилия с 2:1 на четвъртфиналите пред 60 000 зрители на националния стадион в Сантяго. Бразилия повежда с гол на Алсиндо в 44-ата минута, а обрата донасят Миятович (52 мин) и Просинечки (89).

В полуфинала е паднала Източна Германия също с 2:1. Щимац в 30-ата и Шукер в 70-ата минута са голмайстори за Югославия, докато Замер в 49-ата единствен бележи за източните немци.

Големият финал срещу Западна Германия е изигран на 25 октомври пред около 65 000 зрители. Югославия повежда с гол на Бобан в 85-ата минута, а само две минути по-късно Витечек от дузпа изравнил и отвел мача в изпълнение на дузпи. Точно Витечек в серията на наказателните удари изпуска първия и дава възможност на Югославия да стане шампион на света. Всичките пет изпълнители за балканците са били сигурни - Павличич, Шукер, Брнович, Зиройевич и Бобан.

"В Чили ни изпрати само един човек - Милян Милянич. Когато се върнахме ни чакаше маса народ, първо в Белград, а после и нас в Подгорица. Нас ни свързваше един език - футболният. Красеше ни чудесна атмосфера на тренировките, в хотела, самолета... Всичко това успяхме да пренесем на терена и бяхме наистина "пъклен" отбор", спомня си за тези моменти Ранко Зиройевич.

През тази 1987 година водещите спортни анализатори прогнозирали, че тези момчета в следващите десетина години ще станат доминираща сила в световния футбол. За съжаление, не са имали възможност да покажат това заедно в национален екип, макар че повечето от тях направиха отлични клубни кариери.

Къде са днес "чилийците"

Звонимир Бобан - живее в Цюрих, начело е на сектора за развитие на футбола във ФИФА
Давор Шукер - начело на Хърватския футболен съюз
Роберт Просинечки - селекционер на Азербайджан, скоро му изтича договорът
Роберт Ярни - от юни 2017 година селекционер на хърватския национален отбор до 19 години
Игор Щимац - футболен треньор, последната му работа е в Ал Шахани в Доха
Томислав Пиплица - бивш вратар, живее в Германия и е скаут на Енерги Котбус
Дубравко Павличич - за съжаление почина през април 2012 г в Испания
Драгойе Лекович - треньор на вратарите в националния отбор на Черна гора
Славолюб Янкович - собственик на футболна школа Балон
Бранко Брнович - беше селекционер на Черна гора, чака нов ангажимент
Славиша Джуркович - собственик е на футболна школа Полет Старс
Милан Павлович - живее в Атина, занимава се с треньорство, инструктор е във ФИФА
Деян Антонич - той е в Хонконг, тренира Рейнджърс
Предраг Миятович - живее в Мадрид, беше директор на Реал. Остана във футбола след кариерата
Петър Шкорич - живее в Германия, тренира Швайнфурт
Зоран Миючич - почина преди осем години
Мирко Йозич - селекционер на това поколение, наслаждава се на треньорска пенсия в последните десетина години, далече от очите на обществеността

Емоционална спортна история и най-хубавото послание на неповторими асове

Творците на едно от най-големите футболни чудеса отново се събират! Югославия през 1987 година в Чили покори планетата в младежката конкуренция, а този величествен подвиг е показан в документалния филм "Чилийци" на познатия спортен журналист Града Бранкович.

"Югославия, Югославия" се носеше по трибуните на стадион "Насионал" преди три десетилетия в Сантяго докато футболистите поздравяваха 70 000 привърженици със знамето и песента "От Вардар до Триглав". Това е била сцена от която хората и днес се наежват и от която тръгват сълзи. Някои от радост, други от тъга, защото успехът на младежкия национален отбор на СФРЮ на СП през 1987 г в Чили беше заявка за начало, но и край на на една държава, поколение, идеи...

За щастие, три десетилетия след историческия успех, спомените за златното поколение ще продължат да живеят чрез документалния филм "Чилийци", чиято премиера беше в "Opera & Theatre Madlenianumu" в Земун.

Така на публиката след три десетилетия отново се поклониха Предраг Миятович, Звонимир Бобан, Давор Шукер, Гордан Петрич, Бранко Брнович, вратаря Драгойе Лекович, докато не се появиха само Роберт Просинечки и селекционерът Мирко Йозич.

Световните младежки шампиони във филма са разказали редица анекдоти, но и събудиха най-хубави спомени. С гордост изтъкват, че са ги красили добрата атмосфера и другарство, което и главната причина за големия успех.

Предраг Миятович във филма се сеща и за първия си гол на Световното първенство.

- Толкова тичах, че щях да мина и през портата на стадиона, ако беше отворена - казва чудесният нападател.

Някогашните шампиони на планетата се сетиха и как са им стояли смешно костюмите, когато отивали в Чили. Игор Щимац и Звонимир Бобан се сетили и как заради девойки останали до пет сутринта, за което сега си спомнят с усмивка.

Особено емоционално е сещането за починалите Зоран Миючич, който ни напусна през 2009 година, както и Дубравко Павличич три години по-късно.

Селекторът Йозич във филма при споменаването на двамата златни футболисти беше в сълзи, докато Звонимир Бобан със сетен глас сподели:

- Искаме отново да заиграем футбол с тях, в някой по-хубав свят - каза Бобан и доведе много до сълзи.

Златният "чилиец" Славиша Джуркович не е направил кариера каквато се очаквала от него.

- Плитък ум и луда глава доведоха до това да не направя кариера. Мислех, че тя ще дойде от само себе си. Златото ми взе повече отколкото ми донесе, защото играех на картата, че съм "Чилиец" - заяви Джуркович.

Ранко Зиройевич сподели, че сега би играл в Барселона, ако "имаше този опит", тъй като Миятович, Ярни и Шукер са играли за Реал, докато други не са направили върховна кариера.

- Да мога, бих платил това отново да ми се случи. Успехът в Чили е голяма следа в кариерата на всички нас. Ние всички мечтаехме и трябва да направим атмосфера това да доживеят и днешните деца. С Педжа (Миятович - б.р.) веднага се договорих да се помогне на всички, кой колкото може - заяви Давор Шукер.

Припомняме, 30 години след спечелване на световната титла Драгойе Лекович е треньор на вратарите в националния отбор на Черна гора, Роберт Ярни води младежкия отбор на Хърватия, Гордан Петрич и Бранко Брнович са треньори, Игор Щимац се наслаждава на футбол и вино, Милан Павлович е треньор в Япония, Роберт Просинечки е селекционер на Азербайджан, Звонимир Бобан и селекционера Мирко Йозич са във ФИФА, Давор Шукер е президент на Футболния съюз на Хърватия, докато Предраг Миятович избира ново предизвикателство (беше директор в Реал Мадрид - б.р.).

Проектът е измислил и реализирал известният спортен журналист Града Бранкович, с помощ и асистенция на къща "Спортмедия". Бранкович казва, че идеята се е родила през 2012, когато е публикувал първата книга по повод успеха в Чили и оттогава е работил, за да филмът да е готов за юбилея - 30 години. Той през целия филм носи топка, защото, както казва, тя е разказала всичко.

- Аз само направих филм за чудесни хора и събития. След тренировка в ОФК Београд баща ми ми каза: "Искаш да играеш за националния отбор? Тоя филм няма да го гледаш" - заяви авторът Града Бранкович, на когото на първото снимане вратарят Лекович подарил екипа от мача срещу Бразилия на 1/4-финала.

Пазителят на мрежата на това поколение Драгойе Лекович е имал само едно послание.

- Чилийци, много ви обичам! Вие част от моя живот и професия. Благодаря ви - заяви той.

Капитанът на златното поколение Милан Павлович емоционално се сети как е изглеждало да предвожда съотборниците преди три десетилетия в похода на световния трон.

- Не съществуват думи, които биха описали какво е да си капитан на световни асове. Те са изключителни хора! Филмът е емоционален, вярвам, че ще бъде хит и ще спечели голяма награда. Съществува жал за старата Юга, голяма и хубава държава. Ние сме били възпитавани като югославяни. Нашите отношения не са се развалили и след три десетилетия - отправи силно послание предвождащият "чилийците".

Предраг Миятович е много щастлив, че един от най-големите успехи на югославския футбол е екранизиран.

- Градо, безкрайно благодаря на теб и твоя екип. Филмът има поучителна история младите да изберат правилния път и да бъдат истински хора. Ако Югославия беше останала както ние я изживявахме съм сигурен, че бихме направили успех и в мъжката конкуренция. Нашите приятели от Хърватия бяха трети на Мондиала през 1998 година, а гръбнакът беше от играчи от Чили - заяви Миятович.

Звонимир Бобан с радост си спомня за големия успех от 1987 година.

- Горд съм със своите приятели чилийци и на това, че останахме приятели и станахме хора. Колко е хубаво да усетя тази емоция и да съм тук - припомня си Бобан.

Чувствата не скри и Гордан Петрич.

- Във филма е описана изключително поучителна история. Надявам се да помогне на младите играчи и треньори. Главната поента е, че качеството идва до изразяване ако в съблекалнята атмосферата е добра, а нас ни свързваше огромно другарство. Покойният Милян Милянич има заслуга за всичко - заяви Петрич.

Роберт Ярни сега се намира в позицията в която е бил Мирко Йозич през 1987 година. Сега предвожда младежите на Хърватия и има възможност да им пренесе знание и опит.

- Разликите са много големи между сегашните времена и преди три десетилетия. Когато отивах от вкъщи в Сплит, трябваше да се боря да получа нещо. А децата днес всичко имат на длан, не са гладни. Те трябва повече да се занимават със спорт. Филмът изпраща много хубаво послание - заяви бившият защитник.