Вкус и мирис, чувственост и разврат, секс и красота, чудо и реалност. Истина е било всичко което вярвахме, че е той, даваше ни надежда, днес мнозина със страстни въздишки си спомнят за неговите съотборници и противници, а той беше над това, над всички, нашето въображение, смелост, жажда и светлина...
Когато наскоро умря Оливер Драгойевич, някой вече - може би това е бил някой добър журналист, като Борис Дежулович, или това е бил някой който го е познавал, или някой който е отраснал на Прокуративе - написа как човекът, който прослави Сплит почти колкото Хайдук, наричал "Чоро" (Кьоравия - б.р.), и че това навсякъде, освен в Сплит, и сред хората, които са познавали Оливер, би било обида.
Само, ето, изобщо не е била - Чоро е бил техен, и е знаел, че е техен, че това е така, от умиление, па никога не би се обидил, казват че после и сам е представял себе си така.
Така се, сякаш съм добър журналист, или съм някой който вече го познава, или поне някой който е отраснал на "Quelli che li Calcio", чувствах тези дни когато световните медии прибързано съобщиха, че Луиш Назарио де Лима, на някои познат и като Роналдо, се разболял тежко на Ибиса, че е приет в болница, че не се знае какво ще стане с него, и когато хората около мене започнаха да изброяват неговите прякори.
Зъбатия Роналдо. Стария Роналдо. Дебелака
Някой който би гледал отстрани може би би помислил, че Роналдо би се обидил, или ние бихме се обидили, но не, чак нямаше никакво значение че слуховете, както обичайно умее да се случва, бяха преувеличени - оказа се, че Роналдо имал "само пневмония", а който някога е бил на Ибиса знае, че това може да означава мноооого неща - това, особено, изобщо не беше важно, нито който и да е който го знае и който го е гледал могат да го подразнят прякорите, които обективно биха могли да се нарекат подигравателни.
Това наистина е Зъбатия, и това е Дебелия Роналдо. Но това е нашият Зъбатия, и нашия Дебеланко, и не бихме го дали и за три Ибиси, пет Реала, четири младости, две Шампионски лиги, нито за цялата дискография, нека не се лютят по-романтичните между вас, нека не протестират по-националистичните между вас, на Оливер Драгойевич. Това е защото ние в тези клипове, за разлика от хлапетата на които трябва да се обяснява, че е имало един Роналдо преди този Роналдо, изобщо не виждаме подутия стомах, закръглената глава и дебелите пръсти, които водят някаква нова мадама - представят я като модна дизайнерка, и това е съвсем окей - по средиземноморските острови.
Да, някои гледат това видео и прочитат тази вест и им се струва, че това е някакъв издишан тип, който харчи своите пари, а онези малко по-образованите може би се и питат "какво би било ако беше", и започват да говорят за контузиите и за нещастията и за онзи чуден финал на Световното първенство, преди точно две десетилетия отсега, който никога няма да спре да интересува обществеността. А ние някои, отраснали на Меаца и на Камп Ноу и на Сантяго Бернабеу и на Копакабана - само пробвайте да ни кажете, че никога не сме стъпвали на която и да е от тези локации! - ние виждаме някакви други неща.
Голът срещу Компостела, който е такъв, че техническите редактори на всекидневниците опитват да го опишат и начертаят и години след като се случи.
Най-добрата игра на всички мондиали, които някога са проведени, а това не е дори и финалът в Япония, в нашия ранен следобед когато си играе с Оливер Кан и всички немци, и закръгля резултат от осем гола на едно Световно първенство, а мачът, който Бразилия печели четири години по-рано, във Франция, когато го вкарва на Ван Дер Саар след пас от Ривалдо.
Това което Роналдо изигра против Холандия, тази лекота на движението и този страх в защитниците на "оранжевите", които изглеждаха като зайци хванати на фарове, това, ще ни прости и той, само получи още по-голямо значение когато се случи онази митична травма, или каквото беше официалното обяснение на мистерията защо Роналдо игра финала против домакините, само че изобщо не игра в него.
Виждаме, още, и два милиона гола, които е вкарал. Два милиона, да.
Грешка? Не бихме казали, ако лъжем ние, тогава лъже и Пипита, толкова ги е преброил и запомнил Гонзало Игуаин, така е казал, два милиона гола е постигнал Луиш Назарио де Лима и аз съм гледал и изиграл всеки и само исках да бъда малко като него.
(Не е сам, и Златан Ибрахимович е израснал с плакати на Роналдо, и всичко което гениалният шведобалканец някога е направил е било точно копие - и браво за него! - на неговия идол.)
Виждаме еластичност, виждаме бързина каквато никой дотогава не е имал, поне не в съюзничество с техника, и въпреки че сме закачили от Марадона и въпреки че имахме хора да ни говорят за Пеле, това беше комбинация на тези двамата за нашето поколение, и не искахме да го дадем на никого, и как по друг начин да го наречеш освен "O Fenomeno" (Феномена).
Ето отклонение във вида на малко лично признание, преди да бъда обвинен за подхлъзване в непоправима носталгия и/или от другата страна: никога, или поне не в дадения момент, не съм обичал нито един отбор в който Роналдо е играл. Никога не съм могъл да подкрепям той да бъде най-добър на терена, и обичах да го мразя и в същото време го мразех, че толкова го обичам, защото не можехте да не го обичате, ако ви е мил футболът, ако ви е мила Бразилия, ако ви е мил животът.
Отдавна след като Роналдо престана да бъде Роналдо, налетях на култовата книга на Петер Естерхази, на когото само смъртта попречи да стане носител на Нобелова награда - както, в края на краищата, на Роналдо само контузията, па още една, па още една, попречи да стане Най-големият в историята, въпреки че за мнозина е бил, което важи и за писателя? - и който за футбола понякога е писал по-хубаво отколкото футболът е заслужавал (а със сигурност по-хубаво, въпреки това че се е запознал и с Флориян Алберт и че друг комшия му е бил Хидегкути, отколкото този хортиевски, следователно постнаджовски, унгарски футбол е заслужавал!), и в нея, "Германия в наказателното поле" е преводът, макар че на унгарски има някаква друга аура, в нея просто между другото, като сухо листо, цитат за Бразилия.
"Ето, тук са бразилците, които не са реалност, а все пак съществуват. Истина е всичко това което вярваме, че са, че знаят да се задържат във въздуха, стои всичко онова за танца, за пясъка, за Копакабана. Съществува надежда. И загорели жени. А това бразилско в нашето сърце не е свят на мечти, а е шанс за чудо което е в нас, възможност за нашето въображение, смелост, апетит. Бразилия е просто светлина, светлина която е затаена или скрита в нас."
Е това е, откакто сме чули за него докато като тийнейджър грееше пейката на Ромарио и Бебето на Световното в Америка, и когато премина в ПСВ като най-скъпият млад бразилец на всички времена - тогава се знаеше редът: първо Холандия, па в Испания, не като тези негови недостойни наследници, които веднага налитат на парите, спонсорските договори и шарените коси - и като дойде в Барса, това за нас беше Роналдо, повтарям, чак и ако не сме искали да спечели всеки трофей към който се затърчи.
Вкус и мирис, чувственост и разврат, секс и красота, чудо и реалност. Истина е било всичко което вярвахме, че е той, даваше ни надежда, днес мнозина със страстни въздишки си спомнят за неговите съотборници и противници, а той беше над това, над всички, нашето въображение, смелост, жажда и светлина. Той беше Бразилия в която се влюбихме и от която не се отказваме колкото и пъти тази Бразилия да опитва да ни изневери и остави и да намери друг и да ни каже, че е решил да се смири и да бъде рационален и да си намери постоянна работа.
Това и остана, чак и ако в този текст няма статистически информации, по-важно е, това вече някой по-добър журналист го е написал, по-важно е как ти засияват очите когато някой каже Роналдо, а ти знаеш кой Роналдо.
Онзи заради който целият стадион е на крака - в Италия, в Испания, във Франция, в Англия, в Бразилия, в Монголия - защото когато той вземе топката на центъра, може да премине всички до последния бек, а тогава да го направи отново.
Не съм голям специалист за футбола, обичам го неловко и аматьорски, както и повечето читатели, може би затова така добре се разбираме (освен когато пиша за Ливърпул, нали, тогава сме на враждуващи страни?), но едно знам: никой никога не е тичал с топката както Роналдо.
И никой не я е обичал както той, а тази любов е била споделена, и още продължава, колкото и сантиметра днес да му е обиколката на колана, колкото и дробовете му да са изнемощели от соления въздух на Ибиса или от нещо по-безобидно...
Нека ми простят двамата най-големи играчи на днешното време, от които единият е негов адаш, но Луиш Назарио много по-малко прилича на супер подготвена машина направена в някаква лаборатория и издоен до крайната граница на вкуса, и то не само защото контузиите го белязаха, макар че го има и това; беше най-добрият, а беше човек, със своите разкъсвания, със своите депресии, със своите изчезвания, със своите капризи, със своите тъгувания.
Беше един от нас, а беше Феномен. Както никой никога преди нито след него.
Това знаеше и сър Боби Робсън, пръв сред равни. В тази нощ когато Компостела стана някакъв фактор в нашите животи, казват че прекрасният англичанин видял какво е направил Роналдо и веднага се хванал за главата, така, да прикрие очите си; испанските журналисти на следващия ден написали че господин Робърт Уилям - никога няма да спре да ни липсва! - ослепил себе си, защото не могъл да приеме, че някой играе така, но по-скоро в този момент е разбрал, че никога няма да види нищо по-хубаво и че би могъл от този момент, дванадесети октомври 1996, след двадесет и два часа по местно време, да престане да гледа футбол, завинаги.
По-важно е всичко това от простото изброяване на неговите успехи, по-важно е това чак и от онова лято когато всеки член на ромското национално малцинство, а бога ми и множество членове на националните мнозинства у нас, носеше странната фризура само с бретон напред, и когато най-важната футболна нация на света приши на себе си петата звезда на сърцето.
По-важно е това, всъщност, от всичко което онези рационалните между нас ще опитат да ви продадат: като, можел е той повече само да не е имало контузии.
Не, не ни пука, и с това което е направил не знаем какво ще правим, беше точно колкото трябва, защото повече не би било хуманно, защото тогава днес някои биха се обидили като го видят така задръстен на Ибиса, и биха помислили, че не смеят да го нарекат Дебелака, нито Зъбатия, нито "Стария".
А така винаги бихме им отвърнали: можете да го наричате както искате, защото той е наш, както никой след него не е бил.
Автор: Марко Прелевич
Няма коментари:
Публикуване на коментар