Спомняме си как изглеждаше националният отбор на Сърбия и Черна гора на онзи Мондиал в Германия; беше тъжно да се представя държава, която вече я няма, да се пее химна на нещо което отдавна е изчезнало - а същото се случи на чехите и словаците малко повече от десет години по-рано...
Би могъл и на мача, който ще бъде изигран на онзи хубав (по много причини) стадион в Търнава, да се приспособи вица, който включва един неосведомен президент на едно неуспешно творение между два близки народа.
Някой получава такъв, и преди него един, който е бил много по-лош, а на някой му се пада Вацлав Хавел, голям дисидент и още по-голям писател.
Точно Хавел ще изкове два израза, които са широко приложими в Източна Европа, толкова приложими, че чак и капитанът на футболния национален отбор на Сърбия преди краткия полет към Подгорица се чуди "как ние сме две държави": първият е "Абсурдистан", това знаем какво е и често го преживяваме, а вторият "blba nalada", дословно "смешни времена", а преносно - недоверие в институциите и реформите, криза в обществото, нацията и всичко между тях.
На такива смешни времена ще напомни Лигата на нациите не само в тази група в която играят Сърбия и Черна гора ("А срещу кого?"), а и в по-висшия ранг, когато в събота ще се срещнат две бивши очи в една глава, за които продължава да не е най-ясно дали трябваше да се разделят, па макар и плюшено.
Ще заиграят Чехия срещу Словакия, макар че в Търнава всъщност ще е обърнато.
Не им е за пръв път, но всеки път е малко чудно...
Меланхолично или носталгично, може би е по-добре да се каже, това би знаел Хавел?
Защото чехите и словаците имат по-дълга и по-плодовита футболна история от сърбите и черногорците, поне заради онази титла точно в Белград, и затова тази среща, в новия турнир, който не познаваме (а и не ценим особено) е много повече от борба за оставане в група в която е още и Украйна, която победи бившите сънародници в двата мача през септември.
Това е спомен за триумф, за Паненка и "паненката", но и за бракоразводното дело и за едни чудни квалификации за Световното първенство през 1994.
Спомняме си как изглеждаше националният отбор на Сърбия и Черна гора на онзи Мондиал в Германия; беше тъжно да се представя държава, която вече я няма, да се пее химна на нещо което отдавна е изчезнало - а същото се случи на чехите и словаците малко повече от десет години по-рано...
Това е история за тези няколко мача, които е играл Националният отбор на чехите и словаците, както официално се наричаше, мачове, които означаваха всичко и не означаваха нищо; и за един момък, който имаше всичко и нямаше нищо, а който беляза последните дни на Чехословакия, държавата, която изчезваше пред очите на всички...
Не беше Търнава, но беше в Словакия, Кошице, този ден в който заблестя човек за когото, за съжаление, ще се говори само като за онзи, който някога е бил.
Въпреки че нито чехите, нито словаците не искаха това, въпреки че Вацлав Хавел се противи на това и приключи политическата кариера - не че и тя някога му е отивала, но това говореше повече за политиката отколкото за него? - на тази тема, от 1 януари 1993 година общата държава престана да съществува, без референдуми, без решение на народите, но ФИФА, поставена в задънена улица, позволи на приятелите да довършат тази квалификационна група.
И колко близо бяха да ги довършат добре...
"РЧС" (Република Чехословакия - б.р.) първо изигра две объркани ремита, в Кипър и у дома против Уелс, преди в Кошице да дойде Румъния.
Това беше Румъния, която през следващото лято ще омае футболния свят, лансирайки магьосник на име Георги Хаджи, на когото ще помагат Мунтеану, Радучою и разбира се Белодедич; но нищо не им помогна, защото словаците и чехите и чехите и словаците играха сякаш още са заедно и сякаш играеха за нещо което не е слава, и защото светът тогава се запозна с него.
За Петер Дубовски се говореше като за най-слабо пазената тайна на Братислава, но в този ден, в екипа на несъществуващата държава, ще завърти ума на Европа, включително и на Рамон Мендоза, президент на Реал, който беше такава марка, че успяваше да победи, на демократични и по-недемократични избори, чак и Флорентино Перес. Бележките бяха записани от директора Лоренцо Санц...
Имаше, ще ви кажат онези, които обичат да броят кръвните зрънца, в този слънчев юнски ден в Кошице много повече чехи отколкото словаци - и какво, в Белград през 1974 имаше много повече словаци отколкото чехи, и каква връзка има това? - в отбора, който би румънците с 5:2, но двама словаци бяха Любо Моравчик и Петер Дубовски (третият, Милош Глонек, ще влезе едва преди края на мача).
Може би тук се вижда разликата между сърбите и черногорците и чехите и словаците; докато първите в Германия изглеждаха сякаш им е неудобно, вторите се бориха въпреки всичко и на инат на всички; с двама играчи по-малко - съди добре познатият Ким Нилсен - постигнаха още два гола, а Петер Дубовски закръгли хеттрик.
През това лято, националът на несъществуващата държава ще стане първият - и засега единственият, и вероятно задълго единствен - словак, който ще облече екипа на Реал (Мадрид), и то в онова време когато броят на чужденците беше ограничен. В отбора, който водеше Бенито Флоро такива бяха Михаел Лаудруп, Роберт Просинечки, Иван Заморано и Петер Дубовски. Да споменем само някои, които с тях деляха белия екип: Мичел, Бутрагеньо, Мартин Васкес, Фернандо Йеро, Мануел Санчис...
Тази победа означаваше, че чехословаците, чехите и словаците, продължават да имат шанс да се домогнат до Америка; трябваше само да извлекат положителни резултати против Фарьорските острови, Уелс и Кипър (две победи и реми) и тогава да победят в Брюксел, през ноември 1993 година.
Не успяха. Последният мач на съюзната държава на два славянски народа завърши в сълзи и ридания; в колективното съзнание на двете държави е запечатано това 0:0 с Белгия, защото тогава, а не в онзи ден в който решението влезе в сила, когато получиха свои монети, когато трябваше да преминават някакви граници, които довчера ги нямаше, тогава наистина престана да съществува Чехословакия.
Би могло да се каже, въпреки липсата на черногорци, и Югославия, във всяка своя версия, всъщност престана да съществува когато аржентинците ни извозиха с онези милион подавания, преди да блокираме в незначителния дъжд против Брега на слоновата кост (Кот д`Ивоар - б.р.).
Нещастните държави умират със загуби или ремита без голове, както и да се казват, в който и турнир да са...
"Чудото не се случи", писа обединената словашка и чешка преса след тази среща преди двадесет и пет години; и кой знае какво би било ако Латал, Сухопарек, Кадлец, Кука и онези двамата словаци напред бяха съборили Кралство Белгия? Може би отново биха се целунали, плюшено па какво, словаци и чехи, може би държавата пак би се обединила на пътя за Мондиала?
Петер Дубовски, един от малкото най-известни словаци в историята на този народ - тук са Анди Уорхол, па Александър Дубчек, може би Адрияна Карембьо - ето го как тъгува на тревата на стадиона в Брюксел, можеше да се кае до края на живота, и единствената щета е, че не се кая много по-дълго отколкото му е дадено.
Дебютира за националната селекция на едва 19 години, и представляваше играч който, смяташе се, ще върне вярата във футбола на народите в цяла Бохемия, Моравия и Словакия, като достоен наследник на Юрай Шикора или Йозеф Адамец. Най-добрият стрелец на Слован от Братислава, с над 50 гола в само два сезона, омая против румънците пратениците на най-големия европейски клуб и се озова, на едва 21 години, на Чамартин.
Да не го следва този ореол "единственият словак в Реал", на стойност, каквото и да значи това днес, стотици милиони круни или, ако желаете, четиристотин милиона песети, и по-късно да не се случи всичко което се случи, Петер Дубовски би бил още една бележка под линия, още един момък, който не се е справил, младеж за който европейският великан просто е бил твърде голям залък.
Статистиката не е в негова полза, па чак и най-големите любители на футбола не помнят някакви негови успехи, макар че завинаги има тази фотография на която, заедно с младия момък когото ще наричаме Раул Гонзалес, държи титлата от Ла Лига за сезон 1994 на 1995; както и фактът, че в неговия дебют Реал разби Барселона с 5:0; но много повече за Петер Дубовски ще си спомнят горе на север, в Астурия, защото пълни пет сезона беше ударна игла на Реал Овиедо.
(Би имал, само да можеше да има, и спомен за деня когато Овиедо гостува на Бернабеу, а целият стадион стана да го аплодира...)
Дубовски беше бърз като куршум когато се появи, нещо като Майкъл Оуен преди Майкъл Оуен, но контузии направиха така, че неговата първа крачка много да отслабне, заради което престана и да бъде класически нападател и игра някакъв вид "десетка", макар че сега изглежда, че напрежението в толкова голям клуб все пак му е било твърде силно.
Неговият талант все пак е бил непресушим, неговото желание за победа държеше Овиедо (спомняме си и Онопко и Дели Валдес!) в Примера, макар че сигурно е имало жал за пропуснатия шанс в Реал, тамън колкото и за пропуснатия шанс в Брюксел, защото Словакия никога, през неговия живот, не помириса голям турнир.
В края на май 2000 Петер, след още един сезон в който спаси Овиедо от изпадане, изигра последният мач за своята страна: в Москва, в приятелски мач с Русия, било е 1:1.
Искал да отмори, казвал е, а винаги са го привличали екзотични дестинации, с годеницата Аурелия Чарабова отпътувал в Тайланд.
Дубовски е бил човек с разностранни интереси. Особено го интересувала фотографията, и често на приятелите, когато се връщал от пътувания, показвал снимките, които е правил.
Ко Самуи е, казват, прекрасен остров, с хотели, плажове и всичко останало което търсят туристите. На острова има и голям водопад, който е бил готин чак и преди Инстаграм.
Петер Дубовски, най-добрият словашки футболист през деветдесетте, най-добрият млад словашки футболист на всички времена (на него е кръстена и тази награда), единственият словак в Реал (Мадрид) и член на последното поколение на Чехословакия което е играло заедно футбол, се хлъзнал от повече от десет метра в опит да направи фотография на големия водопад на тайландския остров Ко Самуи, и починал няколко часа по-късно там в Далечния Изток.
Било е 2000 година, седем лета след последния танц в екипа на Националния отбор на чехи и словаци.
И всеки път когато Словакия играе, някой се сеща за Петер Дубовски, а в събота по обяд, когато Словакия ще играе срещу Чехия, може би за пръв път като фаворит в това ново съперничество, ще бъде още по-голям, още по-тежък, още по-меланхоличен спомен, точно както и онзи в Подгорица два дни по-рано.
За дните когато една несъществуваща държава е играла футбол, за дните когато (за малко) отидоха на Мондиал да представят държава, която вече я няма, за плюшените разводи, които трябваше, а и не трябваше да се случат...
Автор: Марко Прелевич
Няма коментари:
Публикуване на коментар