Пражка пролет

История за Славия от Прага, тазгодишната сензация в Лига Европа...

"Старата дама" на сръбския футбол вероятно би искала паралелите между нея и клуба по чийто модели е ушила екипите - чехите са донесли и онази сплитска топка, и любовта към тази нова игра се разширила набързо по целия Балкан - да са много по-силни.

Но е истина, че дори и Войводина, и то не само заради това, че в последните години се намира в срамно положение, няма много от онова което има Славия от Прага, малко изненадващият четвъртфиналист в Лига Европа, който изживява своята мечта, в същото време, ще обясним и това, може би и благия кошмар на всички онези хора, които са дишали за Славия когато не се е смяло да се прави това.

В Югославия, онази голямата, колкото и днес творците на някаква нова, измислена история, да опитват да ни уверят в това, не е имало истински дисидентски клуб; всички са, па чак и Войводина като най-стара и най-гражданска, били любимци, протежета или поне толерирани от комунистическата върхушка, на каквото и ниво да се е намирал този връх, от тайните служби до местните агнешки бригади.

Въпреки че на трибуните имаше и по някой антирежимен глас, това е било позволено, както бяха позволени вицовете, в края на краищата, някъде вентилът трябва да се отвие да не експлодира тенджерата под налягане.

В Прага, онази червено-бялата, онази в която е празнувана и след това давена "дунавската" школа на футбола (и няма никакво значение, че под Карловия мост тече Вълтава, а не синята река), е било различно, това с гордост ще ви каже всеки привърженик на исторически по-малкия, но по значение може би и по-големият градски клуб, който тези дни с онзи чудесен гол против Севиля в 120-ата минута на реванша донесе мирис на пражка пролет в Европа, половин век след нейната оригинална, политическа версия.

Славия е била най-големият футболен клуб в обединена Чехословакия, отборът на Пепи Бицан, състав, който е дал гръбнака на селекцията, която на Световното първенство през 1934 ще играе финал, клуб на гражданската класа, буржоазията, артистите, които са седели и писали стихове, драми, измисляли филми и разсипвали философия по пражките бирарии.

За Славия, като хлапе, по лявото крило, е играл Едвард Бенеш, най-голямата фигура на чехословашкия двадесети век - заедно с Вацлав Хавел - и кой знае дали всичко би било различно, ако бащата на общата държава не е счупил крак и трябвало да зареже тичането след топката, па записал факултет...

А тогава е дошла и отишла войната.

Чехословакия не е скрита веднага под съветската желязна завеса, няколко години след Втората Световна война продължавала да съществува привидна демокрация, но тогава големият московски брат решил, че стига толкова със западнячеството. Бенеш трябвало да се оттегли (разочарован и болен, набързо е и починал), либералната демокрация ще се оттегли през следващите двадесет години, а тогава ще минат още толкова преди да падне Берлинската стена.

Беше 1948 година.

И не е случайност, абсолютно никаква, че Славия е спечелила своята последна титла в предходната пролет. От тази 1947 в следващия половин век, клубът системно ще бъде газен, ще му сменят името и ще опитат да му променят ДНК и да променят хората, които го обичат, ще го изхвърлят от частта на града в която е създаден и израснал в мрачния индустриален край Вршовице, ще го бутат във втора лига и само временно ще му позволяват да вдигне глава - и това е, изглежда, бил онзи вентил? - ще изхвърлят Летна и безброй големи играчи, но градският съперник Спарта ще бъде протежиран по всякакъв начин, а ще го обича партията и лоялните клубове от Словакия, само не и Славия.

Беше лесно да се мисли, че Прага е имала два големи футболни клуба, които са се състезавали един против друг, като в Белград, като в европейските метрополии, но това просто не е истина: имала е само Спарта, официално, а техният етос, техният труд, техният колективизъм харесвал на пропагандата, апаратчиците, московските фигуранти и съветските шпиони (макар че е съществувал още един комунистически клуб, на име Дукла, сегашният участник в Първа лига само носи неговото име, не и историята); и имала спомена за годините когато Славия е била най-голяма.

Не са ги понасяли, просто, искали да ги няма, но не са могли против любовта, против традициите. Въпреки всичко, най-много хора се събирали на мачовете на Славия, чак и когато е била в по-нисшия ранг на първенствата.

Отдадеността на Славия е била и вик против безсмислието и начин да се изкаже бунт и надежда, че някога нещата ще се променят и че отново ще се гласува, живее, обича.

Било е важно да се играе футбол, и е било важно да се играе хубаво, титлите и така ги печелели онези другите...

Ето затова казваме, въпреки натегнатите опити, особено откакто е желателно да се измисля някакво различно, за някои по-хубаво минало, че не може да се направи паралел с нито един клуб от СФР Югославия.

За Славия, освен Бенеш, който до края на живота ще я подкрепя, бил и Алоис Елияш, единственият премиер в Европа когото са убили нацистите, член на движението на съпротивата във войната, и Ян Масарик, син на президента Томаш, загинал при съмнителни обстоятелства по време на тази турбулентна 1948; по-късно и Бохумил Храбал, онзи, който строго контролирал влаковете, и Милош Форман, който полетял над кукувичето гнездо и доживял и последната шампионска титла, преди да почине, с мирно сърце.

Славистките привърженици, известните и онези обикновените, приемали ситуацията мирно, с доза самоирония, сами наричали себе си "Вечно вторите" и търпеливо чакали.

Било е очаквано, мислели те - а са участвали, активно, и в "Плюшената революция" - когато е паднал комунизмът, когато се върнала демокрацията, когато свободата отново замирисала в златния град, мислело се, че ще се навакса всичко онова което е отнемано. Не, титлата е дошла едва през 1996 година, и е била изключение, никак правило.

Поне през този сезон е било като някога отдавна, и националният отбор на Чешката република, който ще играе финал на Европейското първенство против Германия ще има гръбнак в тогавашни и играчи произлезли от Славия: Патрик Бергер, Владимир Шмицер, Карел Поборски, Павел Кука и Радек Бейбъл, всички футболно са проходили в Славия и разнесоха славата й по целия континент през пролетта на 1995 (полуфинал в КНК, с Бордо на Зидан и Дюгари) и следващото невероятно лято.

Но ако старият режим е искал да удуши Славия, тя, нещастната, е намерила начин сама да се спъва в епохата на демокрацията: трофеи са спечелени още през 2008 и 2009, паднала е в ръцете на някакви обезчестени бивши политици, които само са я използвали и оставили, кокетирала е с банкрута, и през 2015 е изглеждало, че гордият клуб ще бъде съдебно и банкерски ликвидиран.

След това, почти внезапно, като дар от източното небе, пристигнали инвестиции и Славия е станала още веднъж шампион през 2017. На следващата година е била вицешампион, а сега има прилична преднина в първенството и ще се срещне с Челси в 1/4-финалите на Лига Европа, само...

... Само че на тези инвестиции, които са дали възможност да се оправи стадиона, да се доведат най-талантливите чешки и словашки играчи и чужденци, които са избухнали в тази част на Европа, не гледат всички благосклонно.

Защото въпреки емблемата в която винаги е стояла червената петокрака, повечето привърженици продължават да са традиционно антикомунистически настроени; и когато са чули, че мажоритарен акционер е станала китайската корпорация CEFC, енергиен и инвестиционен гигант - разбира се, близка с най-висшите ешелони на Комунистическата партия на Китай и под влияние на армията - това беше голям изпит за тях.

Толкова са се борили, толкова са пели против такива, толкова са залагали на прогреса, за патриотичните ценности, за свободата както когато се е въставало против Съветите, преди от сладката мечта да ги пробудят танковете на улиците, а сега трябва да подкрепят чужденци, и още да им бъдат благодарни?

Твърдото ядро привърженици бойкотираше клуба първоначално, онези малко по-умерените дипломатично се противопоставили на плана на екипа да се закачи още една червена звезда, с логото на компанията, и успели в това. А всички продължавали да са предпазливи към възможността обичаната Славия, винаги бранител на свободата, да стане онова което е била омразната Спарта през всички тези дълги, железни години - само средство за пропаганда на една държава, както и да се казва тя.

Но както са съобщавали чешките и европейските медии, китайците все пак са направили нещо добро: върнаха в клуба бивши играчи, привлякоха известните привърженици обратно на трибуните, зарекли са се, че ще уважават традицията и че няма да направят нищо което не би се допаднало на бохемския, свободолюбив дух, който продължава да се излъчва от бирариите и преминава до северната трибуна: в този чудесен за Славия сезон на сезонните карти се намират именно образите на Бенеш, Масарик, Храбал, Земан...

Не е случайно, следователно, и не е толкова романтично както изглеждаше в първия момент когато Славия изхвърли дежурния победител в Лига Европа и резервира място между осемте в европейски турнир.

Клубът на Пепи Бицан, който научи югославяните да играят футбол, а Войводина как се шият екипи, отборът на артисти, философи, дисиденти, шестедесетосмаши, сега е, подмазан с юани, чешка версия на Манчестър Сити или Челси, точно техният противник в следващия кръг.

Трябва ли да се жалват заради това, да се затварят отново в тесни кръгове и самоиронизират? Или е, всъщност, съвсем наред да оставим историята да бъде в историята, чак и ако е истинска, а не измислена, и ако сте толкова горди с нея, и да се наслаждаваме, колкото и да трае, на упойващите мириси на още една пражка пролет?

Автор: Марко Прелевич

Последният танц на Чехословакия и легендата за Петер Дубовски

Спомняме си как изглеждаше националният отбор на Сърбия и Черна гора на онзи Мондиал в Германия; беше тъжно да се представя държава, която вече я няма, да се пее химна на нещо което отдавна е изчезнало - а същото се случи на чехите и словаците малко повече от десет години по-рано...

Би могъл и на мача, който ще бъде изигран на онзи хубав (по много причини) стадион в Търнава, да се приспособи вица, който включва един неосведомен президент на едно неуспешно творение между два близки народа.

Някой получава такъв, и преди него един, който е бил много по-лош, а на някой му се пада Вацлав Хавел, голям дисидент и още по-голям писател.

Точно Хавел ще изкове два израза, които са широко приложими в Източна Европа, толкова приложими, че чак и капитанът на футболния национален отбор на Сърбия преди краткия полет към Подгорица се чуди "как ние сме две държави": първият е "Абсурдистан", това знаем какво е и често го преживяваме, а вторият "blba nalada", дословно "смешни времена", а преносно - недоверие в институциите и реформите, криза в обществото, нацията и всичко между тях.

На такива смешни времена ще напомни Лигата на нациите не само в тази група в която играят Сърбия и Черна гора ("А срещу кого?"), а и в по-висшия ранг, когато в събота ще се срещнат две бивши очи в една глава, за които продължава да не е най-ясно дали трябваше да се разделят, па макар и плюшено.

Ще заиграят Чехия срещу Словакия, макар че в Търнава всъщност ще е обърнато.

Не им е за пръв път, но всеки път е малко чудно...

Меланхолично или носталгично, може би е по-добре да се каже, това би знаел Хавел?

Защото чехите и словаците имат по-дълга и по-плодовита футболна история от сърбите и черногорците, поне заради онази титла точно в Белград, и затова тази среща, в новия турнир, който не познаваме (а и не ценим особено) е много повече от борба за оставане в група в която е още и Украйна, която победи бившите сънародници в двата мача през септември.

Това е спомен за триумф, за Паненка и "паненката", но и за бракоразводното дело и за едни чудни квалификации за Световното първенство през 1994.

Спомняме си как изглеждаше националният отбор на Сърбия и Черна гора на онзи Мондиал в Германия; беше тъжно да се представя държава, която вече я няма, да се пее химна на нещо което отдавна е изчезнало - а същото се случи на чехите и словаците малко повече от десет години по-рано...

Това е история за тези няколко мача, които е играл Националният отбор на чехите и словаците, както официално се наричаше, мачове, които означаваха всичко и не означаваха нищо; и за един момък, който имаше всичко и нямаше нищо, а който беляза последните дни на Чехословакия, държавата, която изчезваше пред очите на всички...

Не беше Търнава, но беше в Словакия, Кошице, този ден в който заблестя човек за когото, за съжаление, ще се говори само като за онзи, който някога е бил.

Въпреки че нито чехите, нито словаците не искаха това, въпреки че Вацлав Хавел се противи на това и приключи политическата кариера - не че и тя някога му е отивала, но това говореше повече за политиката отколкото за него? - на тази тема, от 1 януари 1993 година общата държава престана да съществува, без референдуми, без решение на народите, но ФИФА, поставена в задънена улица, позволи на приятелите да довършат тази квалификационна група.

И колко близо бяха да ги довършат добре...

"РЧС" (Република Чехословакия - б.р.) първо изигра две объркани ремита, в Кипър и у дома против Уелс, преди в Кошице да дойде Румъния.

Това беше Румъния, която през следващото лято ще омае футболния свят, лансирайки магьосник на име Георги Хаджи, на когото ще помагат Мунтеану, Радучою и разбира се Белодедич; но нищо не им помогна, защото словаците и чехите и чехите и словаците играха сякаш още са заедно и сякаш играеха за нещо което не е слава, и защото светът тогава се запозна с него.

За Петер Дубовски се говореше като за най-слабо пазената тайна на Братислава, но в този ден, в екипа на несъществуващата държава, ще завърти ума на Европа, включително и на Рамон Мендоза, президент на Реал, който беше такава марка, че успяваше да победи, на демократични и по-недемократични избори, чак и Флорентино Перес. Бележките бяха записани от директора Лоренцо Санц...

Имаше, ще ви кажат онези, които обичат да броят кръвните зрънца, в този слънчев юнски ден в Кошице много повече чехи отколкото словаци - и какво, в Белград през 1974 имаше много повече словаци отколкото чехи, и каква връзка има това? - в отбора, който би румънците с 5:2, но двама словаци бяха Любо Моравчик и Петер Дубовски (третият, Милош Глонек, ще влезе едва преди края на мача).

Може би тук се вижда разликата между сърбите и черногорците и чехите и словаците; докато първите в Германия изглеждаха сякаш им е неудобно, вторите се бориха въпреки всичко и на инат на всички; с двама играчи по-малко - съди добре познатият Ким Нилсен - постигнаха още два гола, а Петер Дубовски закръгли хеттрик.

През това лято, националът на несъществуващата държава ще стане първият - и засега единственият, и вероятно задълго единствен - словак, който ще облече екипа на Реал (Мадрид), и то в онова време когато броят на чужденците беше ограничен. В отбора, който водеше Бенито Флоро такива бяха Михаел Лаудруп, Роберт Просинечки, Иван Заморано и Петер Дубовски. Да споменем само някои, които с тях деляха белия екип: Мичел, Бутрагеньо, Мартин Васкес, Фернандо Йеро, Мануел Санчис...

Тази победа означаваше, че чехословаците, чехите и словаците, продължават да имат шанс да се домогнат до Америка; трябваше само да извлекат положителни резултати против Фарьорските острови, Уелс и Кипър (две победи и реми) и тогава да победят в Брюксел, през ноември 1993 година.

Не успяха. Последният мач на съюзната държава на два славянски народа завърши в сълзи и ридания; в колективното съзнание на двете държави е запечатано това 0:0 с Белгия, защото тогава, а не в онзи ден в който решението влезе в сила, когато получиха свои монети, когато трябваше да преминават някакви граници, които довчера ги нямаше, тогава наистина престана да съществува Чехословакия.

Би могло да се каже, въпреки липсата на черногорци, и Югославия, във всяка своя версия, всъщност престана да съществува когато аржентинците ни извозиха с онези милион подавания, преди да блокираме в незначителния дъжд против Брега на слоновата кост (Кот д`Ивоар - б.р.).

Нещастните държави умират със загуби или ремита без голове, както и да се казват, в който и турнир да са...

"Чудото не се случи", писа обединената словашка и чешка преса след тази среща преди двадесет и пет години; и кой знае какво би било ако Латал, Сухопарек, Кадлец, Кука и онези двамата словаци напред бяха съборили Кралство Белгия? Може би отново биха се целунали, плюшено па какво, словаци и чехи, може би държавата пак би се обединила на пътя за Мондиала?

Петер Дубовски, един от малкото най-известни словаци в историята на този народ - тук са Анди Уорхол, па Александър Дубчек, може би Адрияна Карембьо - ето го как тъгува на тревата на стадиона в Брюксел, можеше да се кае до края на живота, и единствената щета е, че не се кая много по-дълго отколкото му е дадено.

Дебютира за националната селекция на едва 19 години, и представляваше играч който, смяташе се, ще върне вярата във футбола на народите в цяла Бохемия, Моравия и Словакия, като достоен наследник на Юрай Шикора или Йозеф Адамец. Най-добрият стрелец на Слован от Братислава, с над 50 гола в само два сезона, омая против румънците пратениците на най-големия европейски клуб и се озова, на едва 21 години, на Чамартин.

Да не го следва този ореол "единственият словак в Реал", на стойност, каквото и да значи това днес, стотици милиони круни или, ако желаете, четиристотин милиона песети, и по-късно да не се случи всичко което се случи, Петер Дубовски би бил още една бележка под линия, още един момък, който не се е справил, младеж за който европейският великан просто е бил твърде голям залък.

Статистиката не е в негова полза, па чак и най-големите любители на футбола не помнят някакви негови успехи, макар че завинаги има тази фотография на която, заедно с младия момък когото ще наричаме Раул Гонзалес, държи титлата от Ла Лига за сезон 1994 на 1995; както и фактът, че в неговия дебют Реал разби Барселона с 5:0; но много повече за Петер Дубовски ще си спомнят горе на север, в Астурия, защото пълни пет сезона беше ударна игла на Реал Овиедо.

(Би имал, само да можеше да има, и спомен за деня когато Овиедо гостува на Бернабеу, а целият стадион стана да го аплодира...)

Дубовски беше бърз като куршум когато се появи, нещо като Майкъл Оуен преди Майкъл Оуен, но контузии направиха така, че неговата първа крачка много да отслабне, заради което престана и да бъде класически нападател и игра някакъв вид "десетка", макар че сега изглежда, че напрежението в толкова голям клуб все пак му е било твърде силно.

Неговият талант все пак е бил непресушим, неговото желание за победа държеше Овиедо (спомняме си и Онопко и Дели Валдес!) в Примера, макар че сигурно е имало жал за пропуснатия шанс в Реал, тамън колкото и за пропуснатия шанс в Брюксел, защото Словакия никога, през неговия живот, не помириса голям турнир.

В края на май 2000 Петер, след още един сезон в който спаси Овиедо от изпадане, изигра последният мач за своята страна: в Москва, в приятелски мач с Русия, било е 1:1.

Искал да отмори, казвал е, а винаги са го привличали екзотични дестинации, с годеницата Аурелия Чарабова отпътувал в Тайланд.

Дубовски е бил човек с разностранни интереси. Особено го интересувала фотографията, и често на приятелите, когато се връщал от пътувания, показвал снимките, които е правил.

Ко Самуи е, казват, прекрасен остров, с хотели, плажове и всичко останало което търсят туристите. На острова има и голям водопад, който е бил готин чак и преди Инстаграм.

Петер Дубовски, най-добрият словашки футболист през деветдесетте, най-добрият млад словашки футболист на всички времена (на него е кръстена и тази награда), единственият словак в Реал (Мадрид) и член на последното поколение на Чехословакия което е играло заедно футбол, се хлъзнал от повече от десет метра в опит да направи фотография на големия водопад на тайландския остров Ко Самуи, и починал няколко часа по-късно там в Далечния Изток.

Било е 2000 година, седем лета след последния танц в екипа на Националния отбор на чехи и словаци.

И всеки път когато Словакия играе, някой се сеща за Петер Дубовски, а в събота по обяд, когато Словакия ще играе срещу Чехия, може би за пръв път като фаворит в това ново съперничество, ще бъде още по-голям, още по-тежък, още по-меланхоличен спомен, точно както и онзи в Подгорица два дни по-рано.

За дните когато една несъществуваща държава е играла футбол, за дните когато (за малко) отидоха на Мондиал да представят държава, която вече я няма, за плюшените разводи, които трябваше, а и не трябваше да се случат...

Автор: Марко Прелевич