Половин век Предраг Миятович!

Легендарният футболист на Партизан и Реал (Мадрид), член на югославския национален отбор, "златен чилиец", Предраг Миятович днес навършва 50 години.

Предраг Миятович е, без дилеми, един от най-добрите футболисти, които са играли в югославския футбол. А без дилеми е и един във върха играчи, които са носили екипа на белградския Партизан.

Легендарният "Мият" днес пълни 50 години! Възможност с този текст да му честитим "закръгления" рожден ден и да припомним неговите достижения и резултати във футбола, които бяха много. В края на краищата, ако някога сте бил член на Реал (Мадрид) и негова важна част, тогава наистина сте постигнали нещо във футбола.

А Миятович е постигнал много повече от това нещо.

Роден е в Подгорица във времето когато този град още се наричаше Титоград. На 19 януари 1969 година. С Деян Савичевич е най-голямото футболно име което е дала Черна гора.

Футбол е учил в местните клубове Ком и ОФК Титоград, за да от 1987 до 1989 година да играе за първия отбор на най-популярния клуб в Черна гора - подгоришката Будучност. Около него после кръстосват копия сплитският Хайдук и белградският Партизан. Хайдук беше готов веднага "на ръка" да му плати 50 000 немски марки (което за онова време беше огромна сума), но Партизан задвижил връзки, с оглед на това че белградският клуб е имал силна база в Черна гора.

Години по-късно, Миятович каза, че съжалява, че не отишъл в сплитския Хайдук, но не се е покаял, че е дошъл в Партизан, с който и днес е свързан и му е голям привърженик.

В скорошно интервю за ТВ Партизан, тогавашният генерален секретар на ФК Партизан и един от най-влиятелните хора в югославския футбол по това време, Жарко Зечевич си припомни как е текла "операция Миятович". Партизан е, всъщност, по-тежък начин научил урок от неуспешното ангажиране на Деян Савичевич.

"Що се отнася до Педжа Миятович, не се разговаря с него, а с неговия баща. Когато бяхме в Подгорица, той на практика тръгна за Сплит, но го върнахме от половината път. Взехме го в 12 без една минута и подписа за Партизан, благодарение на неговия баща. Миятович е един от най-добрите играчи на Партизан за всички времена, да не ми се обиди някой от по-старите поколения, които бяха изключителни личности и футболисти, да спомена, че бяхме първите финалисти в Купата на европейските шампиони през 1966 година... Миятович остави изключителна следа в Партизан, даде голям принос за титлите на Партизан и после се доказа във Валенсия и Реал Мадрид", заяви Зечевич.

Миятович е играл за Партизан четири сезона и допринесе за спечелване на шампионската титла на Югославия (1992/93), а предходно и трофея от Купата на Югославия с което Партизан успя да излезе от сянката на Цървена звезда, която по това време беше европейски шампион.

Интересно, първият гол за Партизан е вкарал срещу "своята" Будучност. Това се случва през февруари 1990 година.

След Партизан, отиде във Валенсия, за да получи пълно футболно признание и уважение в Реал (Мадрид), който с неговия гол във финала на Шампионската лига против Ювентус през 1998 година в Амстердам спечели титла №7 на Европа.

Това беше първа европейска титла за мадридчани след цели 32 години, първа след онази от 1966 година против Партизан! На улиците на Мадрид при празнуването имаше милион души...

"Това ми е най-милият гол в кариерата, защото с него влязох в историята на Реал (Мадрид). Гледал съм този гол милиард пъти... спомням си много анекдоти, детайли. Това беше специфичен финал и много чудни неща. Последната титла, която Реал спечели преди това беше точно против Партизан, а ето, аз като бивш капитан на Партизан, вкарах този гол за титлата, и то в 66-ата минута, па черно-белите екипи на Ювентус...", спомни си Миятович за тази амстердамска нощ.

ЗА ФИНАЛА С ЮВЕНТУС

"Помня, че главният ни фокус беше Зинедин Зидан. Потрошихме по-голямата част от времето и енергията, търсейки начин да се преборим с него. Беше им ключовият играч. Междувременно, преживяхме пълна катастрофа в Примера. Да не се бяхме върнали в Мадрид с купата, не знам как бихме излезли пред привържениците. А за да се случи това и да бяхме победили, трябваше да неутрализираме Зидан", разказа Педжа преди няколко години, припомняйки си този финал преди 21 години.

За изпълнение на тази "мръсна работа" е бил задължен сънародникът на Зидан - Кристиян Карембьо, на когото Миятович и до ден днешен дава най-големи заслуги за спечелената титла.

"Беше му съотборник във френския национален отбор и точно знаеше как да се бори и пребори с него. Спомням си, че Зизу започне добре мача и отправи няколко опасни удара, но ставаше все по-малко опасен докато времето напредваше... Да, постигнах този гол, който ни донесе титлата, чакана с десетилетия в Мадрид. Да, по този начин преживях радост за която всеки футболист мечтае от първия ден, но Карембьо свърши голяма, огромна работа в този мач", изяви в едно интервю Миятович, който от 2006 до 2009 година беше и спортен директор на Реал (Мадрид).

ЧИЛИ, ГРЕДАТА...

Югославия. Някога значителна европейска държава, с едно от най-силните футболни първенства и множество футболисти, които са пленили с игра, техника, вещина. И бяха много търсени на футболния пазар. Но, Югославия винаги остана недоизречена на големите турнири. Много надежди се възлагаха на "златните чилийци", които можеха, убедени са всички и днес, да направят нещо голямо.

Звонимир Бобан, Давор Шукер, Роберт Просинечки, Педжа Миятович... бяха част от поколението, което спечели младежката световна титла през 1987 година. Играеха чудесно.

"Нашият първи мач на турнира беше срещу домакина Чили и против 65 000 души на "Естадио Насионал" в Сантяго. Наистина играхме отлично, победихме и разбрахме че можем да направим нещо голямо. С напредването на турнира бяхме все по-близо и станахме отличен отбор, който играеше нападателно, постигна доста голове, а покрай това и добре се забавляваше", разказа Миятович за страницата на ФИФА преди няколко години.

След чилийците Югославия победи и Австралия, Того, Бразилия и Източна Германия, а във финала след дузпи сломи и Западна Германия.

Миятович пропусна финала, но никога няма да го забрави.

"Това беше моят първи трофей в кариерата и още всички помним този успех. Бяхме група млади играчи, които играеха съвършено. Мнозина от нас станаха професионалисти и по-късно играха в големи клубове по цял свят."

За съжаление, проклетата политика, а след това войната в бивша Югославия, попречиха на това поколение, което трябваше да бъде носител на мъжкия национален отбор, да направи нещо за което по тези пространства се мечтае откакто се е затъркаляла топка, от Моша и Тирке.

Светът не опозна границите на това талантливо поколение.

"Имахме всичко което беше нужно на един отбор да стане най-добър на планетата, но войната промени всичко. Отбори от Балканите четири години не можеха да участват в турнирите, от 1992 до 1996, така че пропуснахме да се докажем когато бяхме в най-добрата форма", изтъкна Миятович.

Най-тежко им е било когато Югославия успя да се класира за Европейското първенство през 1992 година, където трябваше да се докаже в пълен блясък, но не й беше позволено да се състезава.

"Това бяха много тежки времена. Войната едва започна и предизвика много проблеми. Имаше напрежение, натиск и много време провеждахме, размисляйки за неща, които нямаха никаква връзка с футбола. Не отидохме на шампионата, а по своите домове, в градове, които накрая са в различни държави", каза Миятович.

Години след това, СР Югославия (държава съставена от Сърбия и Черна гора), игра на Мондиала във Франция през 1998 година. Там беше и друга държава произлязла от някогашната голяма Югославия - Хърватия. В нея Давор Шукер, голям приятел на Мият от Реал Мадрид, съотборник, съквартирант. Хърватия на това Световно първенство завърши трета, което до Мондиала в Русия през 2018 година беше най-големият успех на тази държава.

В интервю пред РТС през миналата година Миятович си спомни за този Мондиал и онази известна греда от дузпа, заради която Югославия изпадна в отчаяние, а той го нарече "травма".

"Югославия във Франция вероятно можеше да бъде Хърватия... Шукер беше избран за най-добър голмайстор, спечелиха трето място, можехме и ние да не беше моята дузпа и този решаващ удар в гредата. Кой знае какво би се случило, но това е съставна част от футбола. Побеждава се, губи се, понякога се вкарва гол, понякога се уцелва греда...", заяви Миятович и допълни:

"Имало е нещастни моменти в историята на югославския футбол, но тази греда е по-модерна и някак е сложена като синоним за лош късмет...".

И днес когато гледа своята известна дузпа и удара в гредата над вече преодоляния Ван Дер Сар в елиминационния мач против Холандия, на Миятович не му е безразлично...

"Всякак не е приятно, защото това е травма, която имах в този момент и която ме следва. Забравят се някои неща, но травми като тази греда е неприятно и да се гледат. Както е хубаво да се гледа гола от финала на Шампионската лига, така и сега винаги като гледам (тази дузпа) се питам "Защо точно така стрелях?".

Любопитно, месец преди тази дузпа, Миятович направи нещо което го въведе в историята на Реал (Мадрид), в аналите на европейския футбол. А тогава - греда...

"Това е най-тежкият момент във футболната ми кариера. Беше логично да взема топката и да стрелям, защото в квалификациите бях най-добрият голмайстор, избиран за най-добър играч. Бях сигурен, че ще вкарам гол, не размислях твърде много, това ти е част от работата. Като сложиш топката на тази точка, с крайчеца на очите поглеждаш вратаря, а Ван Дер Сар е висок, има дълги ръце и ги разпери, па вратата изведнъж ми се смали и не беше нормално. Обикновено никога не съм бил дузпите силно и разбрах, че трябва малко да вдигна топката, да я ритна силно, високо, защото можеше да я закачи. Ритнах в средата, но малко блокирах... Това е трагичен момент в който ти се разпада всичко. Да бях вкарал гола отивахме напред, кой знае какво щеше да бъде... Колегите те утешават, сякаш "няма значение", а знаеш, че са щастливи, защото не са те, не са те трагиците", заяви Миятович в интервю за ТВ Прва през май 2018 година.

Казва, че тази дузпа ще го преследва до края на живота и на шега разказа, че когато хората го срещнат на улицата казват: "Браво за онзи гол за Реал, но как изпусна онази дузпа?".

Миятович има четири деца (Наджа, Нина и Лола) от брака с Анета Миличевич, както и син Лука от първия брак с Елена Карич. Имаха и син Андрей, който за съжаление, почина.