Легендарният футболист и един от най-добрите нападатели на Югославия Предраг Миятович говори за своите спомени с Диего Армандо Марадона и какво означаваше аржентинецът за футбола.
"Гледал съм и се запознах с редица големи футболисти, с някои сме се забавлявали, но никой не беше като Марадона. Ценя и уважавам мнението на всеки любител на футбола, но за мен няма дилема: Диего е най-големият за всички времена", каза Миятович.
Както сподели, в последните години често е бил в контакт с Марадона, дали да се срещнат на живо или да разговарят по телефона, а всеки разговор с него за Педжа е бил "празник".
- Често ли бяхте във връзка с Марадона?
- Неговата харизма, мощ, доброта, спонтанност когато в близост усети приятел... Нещо невероятно - изтъкна Миятович.
"Да, беше най-добрият футболист на планетата, но, беше и фантастичен човек, наясно със своите добродетели и слабости, грешки, готов да утеши, помогне когато е тежко, винаги да е тук за истински приятел, от своя богат, твърде богат опит да извлече думи, които са най-подходящи в дадения момент, думи за окуражаване, подкрепа... Такъв вече не се ражда", допълни Миятович.
Той каза, че за него е била привилегия да го познава, да е негов приятел.
"Още не мога да повярвам, че си отиде. А, имаше и такива, които го приемаха различно, само заради това, че не го опознаха, а, да го бяха срещнали, да проведат само пет минути, биха разбрали, чак и за този кратък период, какъв човек е бил с тях, на страна, ще повторя, ненадминатите способности на играча Марадона", каза Миятович.
"Абсолютно най-добрият. Диего Армандо Марадона. Образ над образите. Легенда над легендите, някой който с появяването си озаряваше обстановката, давайки сила, вяра, любов, усмивка. Марадона. Божество", заключи Миятович.
"Неповторим Диего. Приятел на своите приятели, който в живота е спечелил много битки, не и, за съжаление, тази в сряда, най-важната. Лека му пръст, бог да прости душата му", каза Предраг Миятович.
Легендарният футболист на Партизан и Реал (Мадрид), член на югославския национален отбор, "златен чилиец", Предраг Миятович днес навършва 50 години.
Предраг Миятович е, без дилеми, един от най-добрите футболисти, които са играли в югославския футбол. А без дилеми е и един във върха играчи, които са носили екипа на белградския Партизан.
Легендарният "Мият" днес пълни 50 години! Възможност с този текст да му честитим "закръгления" рожден ден и да припомним неговите достижения и резултати във футбола, които бяха много. В края на краищата, ако някога сте бил член на Реал (Мадрид) и негова важна част, тогава наистина сте постигнали нещо във футбола.
А Миятович е постигнал много повече от това нещо.
Роден е в Подгорица във времето когато този град още се наричаше Титоград. На 19 януари 1969 година. С Деян Савичевич е най-голямото футболно име което е дала Черна гора.
Футбол е учил в местните клубове Ком и ОФК Титоград, за да от 1987 до 1989 година да играе за първия отбор на най-популярния клуб в Черна гора - подгоришката Будучност. Около него после кръстосват копия сплитският Хайдук и белградският Партизан. Хайдук беше готов веднага "на ръка" да му плати 50 000 немски марки (което за онова време беше огромна сума), но Партизан задвижил връзки, с оглед на това че белградският клуб е имал силна база в Черна гора.
Години по-късно, Миятович каза, че съжалява, че не отишъл в сплитския Хайдук, но не се е покаял, че е дошъл в Партизан, с който и днес е свързан и му е голям привърженик.
В скорошно интервю за ТВ Партизан, тогавашният генерален секретар на ФК Партизан и един от най-влиятелните хора в югославския футбол по това време, Жарко Зечевич си припомни как е текла "операция Миятович". Партизан е, всъщност, по-тежък начин научил урок от неуспешното ангажиране на Деян Савичевич.
"Що се отнася до Педжа Миятович, не се разговаря с него, а с неговия баща. Когато бяхме в Подгорица, той на практика тръгна за Сплит, но го върнахме от половината път. Взехме го в 12 без една минута и подписа за Партизан, благодарение на неговия баща. Миятович е един от най-добрите играчи на Партизан за всички времена, да не ми се обиди някой от по-старите поколения, които бяха изключителни личности и футболисти, да спомена, че бяхме първите финалисти в Купата на европейските шампиони през 1966 година... Миятович остави изключителна следа в Партизан, даде голям принос за титлите на Партизан и после се доказа във Валенсия и Реал Мадрид", заяви Зечевич.
Миятович е играл за Партизан четири сезона и допринесе за спечелване на шампионската титла на Югославия (1992/93), а предходно и трофея от Купата на Югославия с което Партизан успя да излезе от сянката на Цървена звезда, която по това време беше европейски шампион.
Интересно, първият гол за Партизан е вкарал срещу "своята" Будучност. Това се случва през февруари 1990 година.
След Партизан, отиде във Валенсия, за да получи пълно футболно признание и уважение в Реал (Мадрид), който с неговия гол във финала на Шампионската лига против Ювентус през 1998 година в Амстердам спечели титла №7 на Европа.
Това беше първа европейска титла за мадридчани след цели 32 години, първа след онази от 1966 година против Партизан! На улиците на Мадрид при празнуването имаше милион души...
"Това ми е най-милият гол в кариерата, защото с него влязох в историята на Реал (Мадрид). Гледал съм този гол милиард пъти... спомням си много анекдоти, детайли. Това беше специфичен финал и много чудни неща. Последната титла, която Реал спечели преди това беше точно против Партизан, а ето, аз като бивш капитан на Партизан, вкарах този гол за титлата, и то в 66-ата минута, па черно-белите екипи на Ювентус...", спомни си Миятович за тази амстердамска нощ.
ЗА ФИНАЛА С ЮВЕНТУС
"Помня, че главният ни фокус беше Зинедин Зидан. Потрошихме по-голямата част от времето и енергията, търсейки начин да се преборим с него. Беше им ключовият играч. Междувременно, преживяхме пълна катастрофа в Примера. Да не се бяхме върнали в Мадрид с купата, не знам как бихме излезли пред привържениците. А за да се случи това и да бяхме победили, трябваше да неутрализираме Зидан", разказа Педжа преди няколко години, припомняйки си този финал преди 21 години.
За изпълнение на тази "мръсна работа" е бил задължен сънародникът на Зидан - Кристиян Карембьо, на когото Миятович и до ден днешен дава най-големи заслуги за спечелената титла.
"Беше му съотборник във френския национален отбор и точно знаеше как да се бори и пребори с него. Спомням си, че Зизу започне добре мача и отправи няколко опасни удара, но ставаше все по-малко опасен докато времето напредваше... Да, постигнах този гол, който ни донесе титлата, чакана с десетилетия в Мадрид. Да, по този начин преживях радост за която всеки футболист мечтае от първия ден, но Карембьо свърши голяма, огромна работа в този мач", изяви в едно интервю Миятович, който от 2006 до 2009 година беше и спортен директор на Реал (Мадрид).
ЧИЛИ, ГРЕДАТА...
Югославия. Някога значителна европейска държава, с едно от най-силните футболни първенства и множество футболисти, които са пленили с игра, техника, вещина. И бяха много търсени на футболния пазар. Но, Югославия винаги остана недоизречена на големите турнири. Много надежди се възлагаха на "златните чилийци", които можеха, убедени са всички и днес, да направят нещо голямо.
Звонимир Бобан, Давор Шукер, Роберт Просинечки, Педжа Миятович... бяха част от поколението, което спечели младежката световна титла през 1987 година. Играеха чудесно.
"Нашият първи мач на турнира беше срещу домакина Чили и против 65 000 души на "Естадио Насионал" в Сантяго. Наистина играхме отлично, победихме и разбрахме че можем да направим нещо голямо. С напредването на турнира бяхме все по-близо и станахме отличен отбор, който играеше нападателно, постигна доста голове, а покрай това и добре се забавляваше", разказа Миятович за страницата на ФИФА преди няколко години.
След чилийците Югославия победи и Австралия, Того, Бразилия и Източна Германия, а във финала след дузпи сломи и Западна Германия.
Миятович пропусна финала, но никога няма да го забрави.
"Това беше моят първи трофей в кариерата и още всички помним този успех. Бяхме група млади играчи, които играеха съвършено. Мнозина от нас станаха професионалисти и по-късно играха в големи клубове по цял свят."
За съжаление, проклетата политика, а след това войната в бивша Югославия, попречиха на това поколение, което трябваше да бъде носител на мъжкия национален отбор, да направи нещо за което по тези пространства се мечтае откакто се е затъркаляла топка, от Моша и Тирке.
Светът не опозна границите на това талантливо поколение.
"Имахме всичко което беше нужно на един отбор да стане най-добър на планетата, но войната промени всичко. Отбори от Балканите четири години не можеха да участват в турнирите, от 1992 до 1996, така че пропуснахме да се докажем когато бяхме в най-добрата форма", изтъкна Миятович.
Най-тежко им е било когато Югославия успя да се класира за Европейското първенство през 1992 година, където трябваше да се докаже в пълен блясък, но не й беше позволено да се състезава.
"Това бяха много тежки времена. Войната едва започна и предизвика много проблеми. Имаше напрежение, натиск и много време провеждахме, размисляйки за неща, които нямаха никаква връзка с футбола. Не отидохме на шампионата, а по своите домове, в градове, които накрая са в различни държави", каза Миятович.
Години след това, СР Югославия (държава съставена от Сърбия и Черна гора), игра на Мондиала във Франция през 1998 година. Там беше и друга държава произлязла от някогашната голяма Югославия - Хърватия. В нея Давор Шукер, голям приятел на Мият от Реал Мадрид, съотборник, съквартирант. Хърватия на това Световно първенство завърши трета, което до Мондиала в Русия през 2018 година беше най-големият успех на тази държава.
В интервю пред РТС през миналата година Миятович си спомни за този Мондиал и онази известна греда от дузпа, заради която Югославия изпадна в отчаяние, а той го нарече "травма".
"Югославия във Франция вероятно можеше да бъде Хърватия... Шукер беше избран за най-добър голмайстор, спечелиха трето място, можехме и ние да не беше моята дузпа и този решаващ удар в гредата. Кой знае какво би се случило, но това е съставна част от футбола. Побеждава се, губи се, понякога се вкарва гол, понякога се уцелва греда...", заяви Миятович и допълни:
"Имало е нещастни моменти в историята на югославския футбол, но тази греда е по-модерна и някак е сложена като синоним за лош късмет...".
И днес когато гледа своята известна дузпа и удара в гредата над вече преодоляния Ван Дер Сар в елиминационния мач против Холандия, на Миятович не му е безразлично...
"Всякак не е приятно, защото това е травма, която имах в този момент и която ме следва. Забравят се някои неща, но травми като тази греда е неприятно и да се гледат. Както е хубаво да се гледа гола от финала на Шампионската лига, така и сега винаги като гледам (тази дузпа) се питам "Защо точно така стрелях?".
Любопитно, месец преди тази дузпа, Миятович направи нещо което го въведе в историята на Реал (Мадрид), в аналите на европейския футбол. А тогава - греда...
"Това е най-тежкият момент във футболната ми кариера. Беше логично да взема топката и да стрелям, защото в квалификациите бях най-добрият голмайстор, избиран за най-добър играч. Бях сигурен, че ще вкарам гол, не размислях твърде много, това ти е част от работата. Като сложиш топката на тази точка, с крайчеца на очите поглеждаш вратаря, а Ван Дер Сар е висок, има дълги ръце и ги разпери, па вратата изведнъж ми се смали и не беше нормално. Обикновено никога не съм бил дузпите силно и разбрах, че трябва малко да вдигна топката, да я ритна силно, високо, защото можеше да я закачи. Ритнах в средата, но малко блокирах... Това е трагичен момент в който ти се разпада всичко. Да бях вкарал гола отивахме напред, кой знае какво щеше да бъде... Колегите те утешават, сякаш "няма значение", а знаеш, че са щастливи, защото не са те, не са те трагиците", заяви Миятович в интервю за ТВ Прва през май 2018 година.
Казва, че тази дузпа ще го преследва до края на живота и на шега разказа, че когато хората го срещнат на улицата казват: "Браво за онзи гол за Реал, но как изпусна онази дузпа?".
Миятович има четири деца (Наджа, Нина и Лола) от брака с Анета Миличевич, както и син Лука от първия брак с Елена Карич. Имаха и син Андрей, който за съжаление, почина.
Матяж Кек е на крачка от завръщането на мястото селекционер на националния отбор на Словения. Опитният треньор стана един от главните кандидати за селекционерската скамейка, а досегашният наставник Томаж Кавчич беше освободен заради лошите резултати. Това потвърди и президентът на Съюза Раденко Миятович.
"Кавчич прие коректно решението за смяната, а до избора на нов селекционер националният отбор ще се води от някой от досегашните помощници", откри Миятович, който размисля за Кек, но и някой чуждестранен треньор, който би повдигнал Словения на по-високо ниво от сегашното и да подготви отбора за европейските квалификации.
Припомняме, Кавчич бе освободен заради серията лоши резултати. Неговата Словения победи само веднъж в последните девет мача, с шест загуби и две ремита. Словенците в Лигата на нациите имат една точка след четири кръга в нашата Група 4 на Лига С и са далеч от Кипър (4), Норвегия и нас (по девет точки), а ги заплашва и изпадане в Лига D.
От друга страна, Кек води националния отбор от 2007 до 2011 година, а най-големият му успех беше класирането на Световното първенство през 2010 година в ЮАР след бараж. За последно води хърватския Риека, с който успя да прекъсне дългогодишното надмощие на Динамо (Загреб) и стана шампион на страната световен вицешампион.
Мениджърът на Манчестър Юнайтед Жозе Моуриньо пристигна в Подгорица където тази вечер ще гледа футболния мач между Черна гора и Сърбия. Моуриньо е в столицата на Черна гора по покана на Педжа Миятович, известяват тамошните медии.
Мениджърът на Манчестър Юнайтед влезе в хотела сам с каскет на главата, сякаш желаеше да остане максимално незабележим за обществеността и медиите.
Педжа Миятович, в по-ранни изявления за Вийести, обясни, че Моуриньо използва всяка пауза в първенството да изгледа някой мач на национални отбори, така че след Белград и Загреб, на ред е дошла Подгорица.
Миятович изтъкна, че решението на Моуриньо да дойде в Черна гора е добро и за него и за черногорския футбол.
На този ден преди 30 години националният отбор на Югославия стана шампион на света за играчи до 20 години, надделявайки във финала над Западна Германия с 5:4 след дузпи.
На 25 октомври 1987 година в Сантяго в редовното време финалът завърши 1:1, "плавите" поведоха чрез Бобан в 85-ата минута, а изравни Витечек две минути по-късно от дузпа.
Тогавашната Югославия от 10 до 25 октомври наниза пет победи, във финала след дузпи надделя над тогавашната Западна Германия и се окичи със златото.
Югославският национален отбор беше съставен от Драгойе Лекович, Бранко Брнович, Роберт Ярни, Дубравко Павличич, Славолюб Янкович, Игор Щимац, Зоран Миючич, Звонимир Бобан, Роберт Просинечки, Милан Павлович (капитан), Предраг Миятович, Томислав Пиплица, Давор Шукер, Гордан Петрич, Перо Шкорич, Деян Антонич, Славиша Джуркович, Ранко Зиройевич. Треньор на отбора е бил Мирко Йозич.
За най-добър играч съответно "Златна топка" на турнира е обявен Роберт Просинечки. Най-добър голмайстор е бил Давор Шукер с шест постигнати гола.
В първата фаза Югославия побеждава домакина Чили с 4:2, головете са постигнали Бобан, Щимац и два пъти Шукер. Срещу Австралия резултатът е 4:0, с два гола на Шукер и по един на Брнович и Бобан. Накрая паднал и Того с 4:1, с два гола на Миятович и по един на Зиройевич и Шукер.
Тогавашният югославски национален отбор побеждава Бразилия с 2:1 на четвъртфиналите пред 60 000 зрители на националния стадион в Сантяго. Бразилия повежда с гол на Алсиндо в 44-ата минута, а обрата донасят Миятович (52 мин) и Просинечки (89).
В полуфинала е паднала Източна Германия също с 2:1. Щимац в 30-ата и Шукер в 70-ата минута са голмайстори за Югославия, докато Замер в 49-ата единствен бележи за източните немци.
Големият финал срещу Западна Германия е изигран на 25 октомври пред около 65 000 зрители. Югославия повежда с гол на Бобан в 85-ата минута, а само две минути по-късно Витечек от дузпа изравнил и отвел мача в изпълнение на дузпи. Точно Витечек в серията на наказателните удари изпуска първия и дава възможност на Югославия да стане шампион на света. Всичките пет изпълнители за балканците са били сигурни - Павличич, Шукер, Брнович, Зиройевич и Бобан.
"В Чили ни изпрати само един човек - Милян Милянич. Когато се върнахме ни чакаше маса народ, първо в Белград, а после и нас в Подгорица. Нас ни свързваше един език - футболният. Красеше ни чудесна атмосфера на тренировките, в хотела, самолета... Всичко това успяхме да пренесем на терена и бяхме наистина "пъклен" отбор", спомня си за тези моменти Ранко Зиройевич.
През тази 1987 година водещите спортни анализатори прогнозирали, че тези момчета в следващите десетина години ще станат доминираща сила в световния футбол. За съжаление, не са имали възможност да покажат това заедно в национален екип, макар че повечето от тях направиха отлични клубни кариери.
Къде са днес "чилийците"
Звонимир Бобан - живее в Цюрих, начело е на сектора за развитие на футбола във ФИФА Давор Шукер - начело на Хърватския футболен съюз Роберт Просинечки - селекционер на Азербайджан, скоро му изтича договорът Роберт Ярни - от юни 2017 година селекционер на хърватския национален отбор до 19 години Игор Щимац - футболен треньор, последната му работа е в Ал Шахани в Доха Томислав Пиплица - бивш вратар, живее в Германия и е скаут на Енерги Котбус Дубравко Павличич - за съжаление почина през април 2012 г в Испания Драгойе Лекович - треньор на вратарите в националния отбор на Черна гора Славолюб Янкович - собственик на футболна школа Балон Бранко Брнович - беше селекционер на Черна гора, чака нов ангажимент Славиша Джуркович - собственик е на футболна школа Полет Старс Милан Павлович - живее в Атина, занимава се с треньорство, инструктор е във ФИФА Деян Антонич - той е в Хонконг, тренира Рейнджърс Предраг Миятович - живее в Мадрид, беше директор на Реал. Остана във футбола след кариерата Петър Шкорич - живее в Германия, тренира Швайнфурт Зоран Миючич - почина преди осем години Мирко Йозич - селекционер на това поколение, наслаждава се на треньорска пенсия в последните десетина години, далече от очите на обществеността
Творците на едно от най-големите футболни чудеса отново се събират! Югославия през 1987 година в Чили покори планетата в младежката конкуренция, а този величествен подвиг е показан в документалния филм "Чилийци" на познатия спортен журналист Града Бранкович.
"Югославия, Югославия" се носеше по трибуните на стадион "Насионал" преди три десетилетия в Сантяго докато футболистите поздравяваха 70 000 привърженици със знамето и песента "От Вардар до Триглав". Това е била сцена от която хората и днес се наежват и от която тръгват сълзи. Някои от радост, други от тъга, защото успехът на младежкия национален отбор на СФРЮ на СП през 1987 г в Чили беше заявка за начало, но и край на на една държава, поколение, идеи...
За щастие, три десетилетия след историческия успех, спомените за златното поколение ще продължат да живеят чрез документалния филм "Чилийци", чиято премиера беше в "Opera & Theatre Madlenianumu" в Земун.
Така на публиката след три десетилетия отново се поклониха Предраг Миятович, Звонимир Бобан, Давор Шукер, Гордан Петрич, Бранко Брнович, вратаря Драгойе Лекович, докато не се появиха само Роберт Просинечки и селекционерът Мирко Йозич.
Световните младежки шампиони във филма са разказали редица анекдоти, но и събудиха най-хубави спомени. С гордост изтъкват, че са ги красили добрата атмосфера и другарство, което и главната причина за големия успех.
Предраг Миятович във филма се сеща и за първия си гол на Световното първенство.
- Толкова тичах, че щях да мина и през портата на стадиона, ако беше отворена - казва чудесният нападател.
Някогашните шампиони на планетата се сетиха и как са им стояли смешно костюмите, когато отивали в Чили. Игор Щимац и Звонимир Бобан се сетили и как заради девойки останали до пет сутринта, за което сега си спомнят с усмивка.
Особено емоционално е сещането за починалите Зоран Миючич, който ни напусна през 2009 година, както и Дубравко Павличич три години по-късно.
Селекторът Йозич във филма при споменаването на двамата златни футболисти беше в сълзи, докато Звонимир Бобан със сетен глас сподели:
- Искаме отново да заиграем футбол с тях, в някой по-хубав свят - каза Бобан и доведе много до сълзи.
Златният "чилиец" Славиша Джуркович не е направил кариера каквато се очаквала от него.
- Плитък ум и луда глава доведоха до това да не направя кариера. Мислех, че тя ще дойде от само себе си. Златото ми взе повече отколкото ми донесе, защото играех на картата, че съм "Чилиец" - заяви Джуркович.
Ранко Зиройевич сподели, че сега би играл в Барселона, ако "имаше този опит", тъй като Миятович, Ярни и Шукер са играли за Реал, докато други не са направили върховна кариера.
- Да мога, бих платил това отново да ми се случи. Успехът в Чили е голяма следа в кариерата на всички нас. Ние всички мечтаехме и трябва да направим атмосфера това да доживеят и днешните деца. С Педжа (Миятович - б.р.) веднага се договорих да се помогне на всички, кой колкото може - заяви Давор Шукер.
Припомняме, 30 години след спечелване на световната титла Драгойе Лекович е треньор на вратарите в националния отбор на Черна гора, Роберт Ярни води младежкия отбор на Хърватия, Гордан Петрич и Бранко Брнович са треньори, Игор Щимац се наслаждава на футбол и вино, Милан Павлович е треньор в Япония, Роберт Просинечки е селекционер на Азербайджан, Звонимир Бобан и селекционера Мирко Йозич са във ФИФА, Давор Шукер е президент на Футболния съюз на Хърватия, докато Предраг Миятович избира ново предизвикателство (беше директор в Реал Мадрид - б.р.).
Проектът е измислил и реализирал известният спортен журналист Града Бранкович, с помощ и асистенция на къща "Спортмедия". Бранкович казва, че идеята се е родила през 2012, когато е публикувал първата книга по повод успеха в Чили и оттогава е работил, за да филмът да е готов за юбилея - 30 години. Той през целия филм носи топка, защото, както казва, тя е разказала всичко.
- Аз само направих филм за чудесни хора и събития. След тренировка в ОФК Београд баща ми ми каза: "Искаш да играеш за националния отбор? Тоя филм няма да го гледаш" - заяви авторът Града Бранкович, на когото на първото снимане вратарят Лекович подарил екипа от мача срещу Бразилия на 1/4-финала.
Пазителят на мрежата на това поколение Драгойе Лекович е имал само едно послание.
- Чилийци, много ви обичам! Вие част от моя живот и професия. Благодаря ви - заяви той.
Капитанът на златното поколение Милан Павлович емоционално се сети как е изглеждало да предвожда съотборниците преди три десетилетия в похода на световния трон.
- Не съществуват думи, които биха описали какво е да си капитан на световни асове. Те са изключителни хора! Филмът е емоционален, вярвам, че ще бъде хит и ще спечели голяма награда. Съществува жал за старата Юга, голяма и хубава държава. Ние сме били възпитавани като югославяни. Нашите отношения не са се развалили и след три десетилетия - отправи силно послание предвождащият "чилийците".
Предраг Миятович е много щастлив, че един от най-големите успехи на югославския футбол е екранизиран.
- Градо, безкрайно благодаря на теб и твоя екип. Филмът има поучителна история младите да изберат правилния път и да бъдат истински хора. Ако Югославия беше останала както ние я изживявахме съм сигурен, че бихме направили успех и в мъжката конкуренция. Нашите приятели от Хърватия бяха трети на Мондиала през 1998 година, а гръбнакът беше от играчи от Чили - заяви Миятович.
Звонимир Бобан с радост си спомня за големия успех от 1987 година.
- Горд съм със своите приятели чилийци и на това, че останахме приятели и станахме хора. Колко е хубаво да усетя тази емоция и да съм тук - припомня си Бобан.
Чувствата не скри и Гордан Петрич.
- Във филма е описана изключително поучителна история. Надявам се да помогне на младите играчи и треньори. Главната поента е, че качеството идва до изразяване ако в съблекалнята атмосферата е добра, а нас ни свързваше огромно другарство. Покойният Милян Милянич има заслуга за всичко - заяви Петрич.
Роберт Ярни сега се намира в позицията в която е бил Мирко Йозич през 1987 година. Сега предвожда младежите на Хърватия и има възможност да им пренесе знание и опит.
- Разликите са много големи между сегашните времена и преди три десетилетия. Когато отивах от вкъщи в Сплит, трябваше да се боря да получа нещо. А децата днес всичко имат на длан, не са гладни. Те трябва повече да се занимават със спорт. Филмът изпраща много хубаво послание - заяви бившият защитник.
