Милан Вилотич: С тумор с размер на юмрук играх мачове

Сръбският футболист и бивш капитан на Цървена звезда сумира своята турбулентна кариера, борбата с рака и днешния футбол.

За своите 32 години е променил пет клуба. Във всичките пет е бил капитан. Любим сред съотборниците. Сред треньорите и управата? Па, не точно. Борец, състезател и бунтовник с причина. Неговият път от Баново бърдо до Цюрих не е бил равна писта поръсена с рози. В кариерата е изиграл безброй важни мачове.

Най-важният мач е играл срещу опаката болест. Игра и победи рака. Изтанцува "тангото на смъртта" в стила на най-добрите уестърн герои. Дръзко и гордо. Без патетичност и самосъжаление. С остър поглед изпрати нечестивия злодей от сцената. Главният герой Милан Вилотич, който някак далеч от очите на сръбската спортна общественост вече шест години играе футбол в Швейцария, в момента за Санкт Гален.

"Професионалният футбол вече не е здрав спорт. Иван Ергич даде най-доброто описание на сегашната ситуация във футбола, сравнявайки футболистите с модерни гладиатори. Жал ми е заради това, защото продължавам да обичам футбола; по детски, искрено. Парите унищожиха всичко. Няма вече идентичност. Как днес да се привържеш към някой клуб, да се идентифицираш с него, да станеш негов привърженик? Всичко е мигновено. Чак и клубове с традиции губят своята идентичност. Няма вече играчи към които да се привържеш. Шампионската лига стана лига на мощните и богати клубове. Но това не са шампиони. Всичко по примера на Америка, който има пари този играе. Продава се картина. От стадиона, публиката до играчите. На ТВ не изглежда хубаво стадион с атлетическа писта, публика, която пали пиротехника, играч, който се бунтува заради грешни съдийски решения. Играчите като вкарат вече не могат да тичат към привържениците и да споделят радостта с тях. Сега по трибуните са туристи с фотоапарати. Губи се атмосферата. Всичко е някак без емоция. Това не ми харесва. Вярвам, че хората в някакъв бъдещ период ще се обърнат и ще кажат - е, стига толкова, това вече няма връзка с футбола", изговаря на дъх Милан Вилотич, няколко дни преди новата 2019 година в интервю в центъра на Белград.

- Но ФИФА пласира историята, че повечето от тези неща прави, за да се попречи на насилието и да отдалечи хулиганите от трибуните. Виждаме как изглежда сръбското дерби?

- Аз съм закоравял привърженик на Цървена звезда, но винаги съм имал здрав поглед към дербито с Партизан. Никога не съм давал някакви изявления, за да се създава лъжливо напрежение. Една от интересните ситуации ми се случи когато седях в една кръчма. Бяха заети само две маси. В един момент при мен дойде Чеги, лидер на привържениците на Партизан, и се поздрави с мен. Накрая събрахме двете маси и останахме до сутринта. Искрено вярвам, че съществува повече здраво съперничество, но системата функционира така, че е по-добре да се пласира и подсилва негативната история, около каквото и да е, а така и със запалянковците.

- Като вече сме при страстта и емоцията, ти си останал запомнен като играч, който е имитирал Просинечки на тренировките, като някой който непрекъснато влиза в сблъсък с треньорите и съотборниците. Чак и веднъж си и отстранен и от отбора на Звезда. Какво точно се случи? Колко истина има във всички тези истории?

- За пръв път някой да пита мен какво се случи наистина. Поемам отговорността в смисъл, че изобщо някога съм опитвал да реша някои неща за които не е трябвало и да размислям. Но всичко от моя страна е било от добри намерения. Далеч от това да съм имитирал Просинечки. Исках ние като отбор да поставим основи на някаква система. Не срещнах подкрепа. Моят характер и енергия се разминаваха с енергията, която носи Просинечки. Добрата тренировка и мотивирана група са ключ към успеха. Играчите би трябвало да знаят по какъв път се върви, да знаят защо са дошли на тренировка. На мен ми изглеждаше в този момент, че при Просинечки това не се знаеше. Всичко кулминира с отнемането на капитанската лента. Решението на клуба понесох тежко, но го приех и не съм правил никакви проблеми. От дистанцията на сегашното време смятам, че Звезда е над всички нас и не е било моя работа да търся правда или да поправям някои неща.

- Малко след това се стигна до конфликта със съотборника Борха?

- Конфликтът с Борха се случи шест месеца по-късно, след дербито на Маракана което загубихме с 0:2. Това дерби беше много важно за нас в този момент. Бях много бесен заради загубата, и такъв влязох в съблекалнята. Чужденците не разбираха ситуацията. Мислеха, че моето недоволството е насочено към тях. Борха, като твърд тип, застана в защита на чужденците и се стигна до конфликта. Вестниците после писаха, че аз съм против чужденците, но това също така е абсолютна неистина. Разни интереси доведоха до това историята да се обърне. Да не се говори за загубата в дербито, а да се обърне историята, че аз съм виновен за всичко. Бях преместен във втория отбор със забрана да влизам в съблекалнята. През следващите шест месеца, по-точно до края на сезона, не играх изобщо. Но това е само още една лекция.

- Но и поред всички истории и твоето неучастие се появи Грасхопърс с добро предложение? И тук се появиха проблеми около сумата на трансфера?

- Вярвам че ако всички имаме същия интерес, тогава лесно ще намерим път до решение на всяка ситуация. В този момент всеки имаше някакъв свой интерес. От управата на клуба до привържениците. Искрено, нямах много предложения. Появиха се хората от Грасхопърс и ми предложиха договор. Спортният директор ми каза: "Мен не ме интересува какво се пише по вестниците в Сърбия, аз видях каквото видях, и искам да ни помогнеш."

Казаха ми, че са ме следили, знаят за моя характер, и искат да бъда лидер. Тогава те реконструираха отбора. Вкараха много млади играчи, млад треньор. Не съществуваше изискване за резултати. Всички ни прогнозираха изпадане от първенството, а ние завършихме сезона на второ място само с три точки по-малко от, в този момент, мощния Базел. Успяхме и да спечелим Купата на Швейцария, точно в директен дуел с Базел.

- След добрите игри в Грасхопърс преминаваш в Йънг Бойс.

- Това е най-големият трансфер между два швейцарски клуба. Макар че тук се подредиха доста парчета от пъзела. Искаха ме и Базел и Йънг Бойс, така че чрез тяхното наддаване се стигна до силен договор. Трябва да кажа, че на мен ми беше много хубаво в Грасхопърс и не търсех трансфер на всяка цена. Обаче, Грасхопърс не стоеше добре финансово и за тях с моята продажба беше възможност да си облекчат ситуацията. В Йънг Бойс се чувствах супер. Тренирахме добре, добре играехме. Опитвахме се да стигнем до титлата, но не успяхме. Накрая, когато аз си тръгнах те я спечелиха. Много ми е драго заради това, защото като град и като клуб всякак заслужават това.

- След две години се връщаш в Грасхопърс?

- Грасхопърс беше в много лоша ситуация когато ми се обадиха. Имаха осем поредни загуби. Бяха в зоната на изпадането. Дойдоха с историята да им помогна да останат в лигата. Да завърша кариерата при тях и да остана да работя в спортния сектор на клуба. Успяхме да осигурим оцеляването. Обаче, в момента когато ни тръгна добре се стигна до внезапна смяна на треньора. Доведоха Мурат Якин. Той опита да направи свой частен клуб. Чак и управата влезе в проблем, че трябваше да му отстъпва. На мен това не ми хареса. Аз имах една вътрешна разправия с него. По-късно това използва страна, която също искаше да поеме клуба. Нашата вътрешна писмена комуникация дадоха на журналисти, в която аз реагирах на неща, които не ми харесваха и това директно казах и на Якин. Разбира се, отново аз излязох като някой, който търси правда, иска да смени треньора, подрива отбора... Въпреки че всички хора работещи в клуба заедно с играчите застанаха на моя страна. Но хората там са малко роботи, плашат се да имат свое мнение и мислене. Течението което даде тази комуникация на журналистите използва ситуацията и успя да изгони Мурат Якин и да поеме клуба.

- Тогава си отиде от Грасхопърс.

- Ситуацията в клуба беше много лоша, нездрава. Двете страни, които се бореха за надмощие гледаха изключително своите лични интереси, а не интересите на клуба. Не исках повече да участвам в това. Санкт Гален се появи с ясна идея. На мен ми отговаряше и напуснах Грасхопърс. В клуба точно знаят какво очакват от мен. Да тренирам добре, да съм подготвен и да вляза когато на отбора е нужна помощ. Доброто нещо е, че не трябваше и да променям града. Останах да живея в Цюрих.

- Твоята кариера за съжаление беше белязана от болест. Успя да победиш тумор и да се върнеш на терена. Как изглеждаше тази борба?

- Много се писа за това. Правеха се патетични истории, а това много ме нервираше. Аз съм дал едно единствено интервю и то за списание Здраве, за да по някакъв начин да окуража хората, които преминават през онова през което минах аз. Гостувах и в предаването на Иван Иванович, но щом започна снимането съжалих, че съм дошъл. И той искаше да направи патетичност, всички да получим евтини точки сред зрителите. Всичко се изписа. Имаше много неистини. Хората седяха с доктори и записваха под маса на коляно, а не разбират медицинските термини, и накрая публикуват тотални неистини. Съществуваше интерес да се замазват очите на хората с тази тема. Истина е, че се стигна до промяна в лопатката на лявото рамо.

Отидох на прегледи и докторите ми поставиха грешна диагноза. Казаха ми, че това е безвредно и не трябва нищо да се пипа. Шест месеца по-късно злокачественият тумор израстна до размера на юмрук. Болките бяха непоносими, не можех да спя, тренирах под лекарства, но бях заслепен, че трябва да постигнем добър резултат в квалификациите за Европа. Когато отпаднахме от квалификациите на Лига Европа, седях в съблекалнята и разбрах, че половината мач не го помня от болки.

Реших да отида на по-детайлни анализи. Направиха ми биопсия на Банйица, но за такъв вид тумор не трябва да се прави биопсия. Тогава започна състезание с времето. Трябваше спешно да се направи истинска операция, за да не се разрасне тумора, тъй като биопсията разби пашкула в който той се намираше. В този момент се появи Деян Станкович на когото никога няма да мога да благодаря достатъчно. Той направи контакт и ми даде възможност след две седмици да бъда на операционната маса в Болоня, при най-добрия ортопед на света, професор Марио Меркури. Направени бяха две операции. Първата от пет часа, и на следващия ден втората, от два часа и половина. След операцията професорът ми каза "Ще играеш ти футбол още". В този момент не мислех за футбола и продължението на кариерата. Единствено ми беше важно да оздравея. Операцията премина отлично. Аз се оправих по-бързо отколкото се очакваше. И след четири месеца бях в Италия на контрола, след която получих разрешение от професор Меркури, че мога да продължа да играя футбол. Върнах се и играх по-добре футбол отколкото преди. Най-големият проблем беше да убедя хората в Звезда, че съм готов.

- След победата над болестта продължаваш с футбола сякаш нищо не се е случило. Ставаш капитан на Звезда, в Швейцария правиш отлична кариера. Като награда стига повиквателна и за националния отбор. За националния отбор, обаче, изигра само три мача. Дали мислиш, че можеше да заслужиш и повече?

- Аз съм много щастлив и за тези три мача. Тогава в националния отбор играеха феноменални играчи с които аз не можех да се меря; Видич, Иванович, Суботич. Па, Бишевац беше четвърта опция, а той тогава играеше в Лион и е обявен за най-добър защитен играч във френското първенство. Идваха младите Настасич и Райкович, трябваше и тях полека да ги въвеждат в системата.

- В един мач си играл против Роналдо, Зидан, Фиго, Карембьо...?

 - Този мач се играе с хуманитарни цели. Роналдо и Зидан съставяха отборите и решиха да играят двубой против Йънг Бойс. Спомням си когато дойдох на стадиона и видях списъка с имената и буквално замръзнах. Тук имаше 35 играчи, а аз не знам кого от тях обичах повече. Заради тях и започнах да играя футбол. За мен Роналдо е най-добрият играч на всички времена. Знам че нашите физиотерапевти играха "хартия, камък, ножица" кой ще бъде в техния отбор. Имам усещането, че съм играл против тях докато още бяха активни, в един момент само спрях, гледах какво правят и се наслаждавах.

- Накрая, какво след футболната кариера? Оставаш във футбола?

- Евентуално като треньор в младежките категории, но не съм сигурен. Не ми харесва как изглежда сегашният футбол. Смятам че всичко това може да изглежда различно. Но засега още нищо не съм решил. Може би, когато отново се срещнем след шест месеца ще съм взел някакво решение.