Защо така? Своето обиждаме, а чуждото вдигаме в небесата

Винаги са ме учили да уважавам и обичам своето, но и да бъда любезен към гостите, да се потрудя в моята къща да не усетят неудобство, а гостоприемство в истинския смисъл на тази дума.

И с годините забелязах, че това е част от възпитанието на повече или по-малко цялото мое обкръжение, ако ми позволите и нещо което се нарича сръбска традиция. И няма нищо лошо в това, смятам, че родителите са ме възпитали добре. Факт е също така, че с времето се променяме, че околностите ни карат да коригираме или променим мнението си.

От онова "гостите" да чакаме с разширени ръце, стигаме до момента когато разбираме, че може би им отдаваме твърде голямо значение, занемарявайки самите себе си... Питате се сега какво иска този, за какво говори той... Много съм стар и дълго в журналистиката, и трябва да призная, че отдавна ме мъчи темата свързана с отношението към чужденците, "гостите", които в спорта са все повече.

Ще се фокусирам над тази област, с това се занимавам, а не искам да закачам други сфери, макар че забелязвам прилики и в живота, който не се касае до спорта. Да се хвана за перото ме подтикна обявлението на новия селекционер на баскетболния национален отбор Игор Кокошков, че в националния състав може да заиграе Франк Камински, момче родено в Америка със сръбски корени. Веднага да се разберем, нямам нищо против ако споменатият ни помогне да спечелим олимпийското злато, ако е толкова добър, че във всеки мач вкарва по 30 и повече точки. Но за това нека пишат Сърджан Радойевич и Дарко Плавшич, по-наясно са от мен всякак.

Знаете ли с какво имам проблем? Че мога да си представя дебюта на известния, и че предварително знам, че ще получи по-силни аплаузи от Богданович, Йокич, Теодосич... нашите герои, които отдавна ни задължиха с големи спортни постижения. Вече виждам, че съответният няма да бъде белязан като дежурен виновник в случай на неуспех на националната гордост, а баскетболът е такава. Чак всички биха били освирквани, него не. Е, заради такива неща започнах да преизпитвам себе си, трудно да стигам до заключение къде се загубихме като народ, защо за нас е по-добро всичко което идва "отвън", защо по-малко уважаваме един друг, защо в краен случай позволяваме други да ни кроят шапката и на много по-сериозно ниво отколкото като става въпрос за спорт. Защо за нас "гостът" стана по-важен от нас самите.

Ще подкрепя своята история и с конкретни примери. Преди да дойда в Спорт Клуб, бях някой за когото писането представляваше и любов и работа. Работех в две фирми, и главно пишех за ФК Партизан. В този сектор, гледайки мачовете, започнах да забелязвам аномалиите в поведението на повечето за които пишех, споделях с приятелите впечатленията. Днес рядко гледам домашен футбол, отвратиха ме хората, които живеят от него, но и течението за което пиша също така ме отдалечи от стадиона.

Най-свежият пример на отношенията към домашното и чуждото производство са Сейдуба Сума и Умар Садик. Играл съм футбол и не мога да разбера защо тези момчета получават овации от трибуните, а не да речем Страхиня Павлович или Филип Стеванович? Обиждайте ме свободно, но не знам някога в историята на Партизан да е играл толкова скъп футболист като Сума, а на терена да изглежда като ритащ за здраве, който за тактика не е чел дори и във вестниците. Мога да разбера, че получава овации от ложата, защото там седят хора, които трябва да го продадат и поне да върнат вложените пари, потрошени за "продукт", който преди купуването не са и погледнали както трябва.

Човекът беше представен с медийна помпа, жонглира пред привържениците... Ето и до ден днешен никак да престане да жонглира. Така в Партизан не е представен своевременно ни Милко Джуровски. Садик? Момъкът, който седи на оградата и разговаря по мобилния телефон, докато мачът тече, нападател на който трябват десет положения да постигне гол? А, ако това не е Линг Лонг лига. И отново нямам нищо против, ако същото могат да направят Милетич, Иванович, Урошевич или Остойич. Честно, дали някога тези момчета биха получили овации от трибуните, а преди това да са телефонирали насред мач, седейки на оградата? Или завинаги биха останали белязани от привържениците и цялото общество, както да речем Никола Нинкович, който дръзна да се разправя със запалянко, който му засегна всичко живо...

Защо сме към скъпо платените и средняшки чужденци толерантни, а нашето гълчим след всяка грешка. Искате да изброявам лошите ходове на Садик и Сума, или няма нужда? По-добре помните онези на Милетич? В свежата памет ми е престоят в Партизан и на българина Валери Божинов. Вярвам, че това му е най-добрият период в живота. За футбол за здраве и непрекъснатия излишък килограми бе награждаван с овации, въпреки че не вкара гол в нито един важен мач за клуба. Неговото ангажиране да беше поне добър маркетингов ход... Може би беше по-добре управата да опита с легендарния Пеле, ефектът на терена би бил същия. Онова което със сигурност знам е, че местен играч с такова постижение би бил "изгорен на клада", да не припомням момчетата, които заради българина губеха минути.

Обичам града, па обичам и да излизам и до днес... И като такъв виждам всичко, понякога и каквото не трябва. Спомням си, че своевременно в кафенето в което ходех непрекъснато идваха бивши баскетболисти на Партизан, американци.  Няма да пиша имена, въпреки че мисля, че и двамата завършиха кариерите. Обичаха да остават до късно през нощта, наслаждаваха се на голямо уважение от трибуните, никога не са наказвани за "неспортен живот", дори не бяха етикетирани по негативен начин. Да се разберем, от онези съм, които смятат, че всеки трябва да живее както иска, ако нощният живот няма последици за работата, защо би пречило на някого. Но отново говорим за различни аршини, нашите спортисти се етикетират като сплавари, пияници, па по този начин ги третира и широката общественост, чети привържениците. Достатъчно е някой да бъде видян в града, и ето история. А, чужденците, които взимат "бърдо пари" имат подкрепа във всеки смисъл на тази дума. И то главно средняшки чужденци.

Гледал съм почти всеки баскетболен мач на Партизан. Цялата зала скандира "Мозли, Мозли..." Добър, сърдечен американец. Но не по-талантлив, напротив, от Загорац или Ярамаз. Какво да направят те двамата да им скандира цялата зала? Със Загорац съм имал възможността да разговарям, чудесно момче и баскетболист, посветен на спорта, истински пример. Някой който заслужава непрекъснато да получава подкрепа, и би му означавала, защото може да бъде от помощ и на националния отбор. Освен това, премина един трънлив, тежък път да сбъдне своите мечти и да заиграе за Партизан.

Бях свидетел и на наскорошното баскетболно дерби. Главното впечатление ми е онова, което се случи след мача, по-точно атаките срещу Филип Чович. Звездашите намериха главния виновник в плеймейкъра, който след отличен мач искаше да бъде герой и направи два лоши хода в решителните моменти. Преди това държеше отчайваща Звезда в равенство и беше най-добър играч на своя отбор. Чакайте, а какво с Гист, Браун, Дженкинс... Каква производителност имаха играчи, които "танцуват" за много пари, а се крият от отговорност, играят сякаш за пръв път са на паркета. Ако някой американец беше направил точно същото както Чович, нямаше да чуем нито дума критика. И не помисляйте да ми лепите етикет приятел на семейство Чович. Не познавам хората, и нямам намерение да разширявам кръга на своите приятели.

Звезда във футбола преди някоя нощ доживя убедителна загуба от Байерн в Шампионската лига. За съжаление, не е някаква изненада. За съжаление, не е и реакцията след мача. Слушам, чета, Ньегош Петрович не е дораснал, Милунович е бавен, Гобелйич не може... А, какво могат Каняс, Гарсия, Боачи... или Ван Ла Пара, Томане, които не играха? Нима чужденците със своето качество и парите, които получават трябва да изнесат силни мачове, да помогнат на по-младите и неопитните по-добре и по-бързо да се адаптират. Хора подкрепете Ньегош Петрович, защото има качество и ще бъде по-добър играч от всички амнистирани от критика след мача с Байерн. Средняшките, изброени чужденци ще напуснат клуба с пълни джобове, и без помисли за срамните издания в дуела с баварците. Това че целуват емблемата на екипа е част от научен ритуал, който на нас по тези пространства изглежда буди специални емоции и умее да заблуди следата... Хареса ми изявлението на Милан Борян след мача, не като каза, че Звезда не е за Шампионската лига, а че на отбора липсват играчи, които знаят какво е и коя е Звезда, намеквайки за Филип Стойкович и Вуядин Савич. Подписвам!

Дали си спомняте може би Едуард Пачеко? Бразилец, нападател, игра в Партизан. Доведен с трансфер за над милион евро. Вкара един гол и веднъж направи шпагат на центъра! И за това получи овациите на целия стадион! В същото време един местен момък Марко Шчепович преминаваше истинска голгота, а играч с голямо И в сравнение със споменатия. Но, бразилецът добре боравеше с нашите навици, може би добре и разпозна отношението, което имаме към всичко което идва отвън. Искрено, от този Пачеко започнах да забелязвам нещата от горепосочените примери, и да разбирам колко всъщност ме нервира, че сме се променили в сравнение с някакъв мой период на отрастване.

Признавам, притеснява ме колко всъщност не уважаваме сами себе си, комшията, ближния, колко сме станали снизходителни, без достатъчно гордост... Гледам и на улицата как хората реагират различно когато някой им се обърне на английски. Заблестяват очите, искат да покажат как знаят език, да се покажат на другите в най-доброто възможно издание. Но като чуят майчиния, отговарят в стил "къде точно мен намери."... Наистина не уважаваме себе си достатъчно, па се чудим защо не ни уважават. Може би е по-добре тук да спра, обещах да се фокусирам само на спорта. Мога да получа "комплименти" ако тръгна нататък.

Във всеки случай, добър домакин съм, така са ме учили, не фокусиран на своето, което в моето възприятие на живота винаги ще има предимство в сравнение с гостите. Знам, че сте разбрали метафората...

Автор: Павле Живкович