Mamba out

Него беше лесно да не го обичаш. Него беше невъзможно да не го обичаш.

Mamba out. Това бяха неговите последни думи след прощаването с паркета, след онзи известен мач против Юта Джаз в който постигна 60 точки и така се прости с баскетбола. Mamba out. Това беше мисълта, която ми мина през главата, след като вчера беше потвърдена новината как е загинал Коби Брайънт. Всички се надявахме първата вест да не е истинска, фактът, че сериозните американски медии дълго не обявяваха нищо само подгряваше тази надежда, но накрая трябваше да се примирим с факта - загина Коби Брайънт, отиде си един от най-големите, които някога са играли баскетбол. Отиде си Коби.

А него беше лесно да не го обичаш, да не употребим някоя по-тежка дума, която не е премерена в този момент. Така е с онези най-големите, онези, които развиват своята вещина до такива размери, че тях е почти невъзможно да победиш, а при това не играят за "твоя" отбор. Коби беше един от тези, онзи за когото обичаме да казваме "убиец". Играеше да победи, наслаждаваше се на играта, но още повече на побеждаването, а въпреки че за него не идваха вести като за Майкъл Джордан и фактът, че великанът на Чикаго не обича да губи дори и на карти, знаеше се, че Коби не обича да играе само заради играта. Правилото на Кубертен за него не важеше. Но така е с най-големите.

А най-големите са най-големи точно заради факта, че и те знаят колко са големи. Без това самочувствие, или както обичаме да казваме ние по тези пространства, без това перчене, трудно биха могли да осъществят всички свои успехи, а такъв подход умееше да нервира онези от противниковите отбори. Били те баскетболисти, треньори или привърженици - напълно без значение. И заради това не беше чудно, че не го обичах, защото "нанизваше" всеки път колкото си искаше когато играеше против "моя" Чикаго, правеше това с израз на лицето, който ясно показваше, че се наслаждава на това което прави. Не е лесно да се гледа как някой ви "убива" и напълно се наслаждава на това.

И всички онези вести, които идваха от лагера на Лейкърс за неговия тежък характер, за сблъсъка с Фил Джексън, Шакил О`Нийл или Пау Гасол бяха хубава добавка към този недостиг на любов от моя страна. Защото е по-лесно, разбира се, да не обичаш някого когото не обичат и неговите най-близки. И се наслаждавах на това, сигурно се наслаждавах на факта, че никой, съответно малцина го обичат, по-лесно беше да се омаловажава всичко онова което е направил в живота, всичко онова което показваше на паркета.

А тогава в някакъв момент разбираш, че нямаш представа.

Трудно ми е да кажа в кой момент в моето отношение към Коби започна да влиза любов. Най-лесно би било да свържа един мач с този факт, но процесът е бил по-дълготраен. Не беше възможно да не обичаш човека, който обича баскетбола повече от каквото и да е, който беше готов да рискува тежки контузии само за да е на паркета, който игнорира всички американски лекари и прие някои съмнителни медицински методи, за да спаси коляното, съответно да му удължи срока на годност само за да бъде по-дълго на паркета. И "убиваше" съперниците.

Тази непоносима лекота на постигане на точки, невероятната мощ и физическа експлозия в ранната фаза на кариерата, спокойствието и баскетболната интелигентност и чудесната адаптация във втората фаза е нещо в което просто трябваше да се влюбите. Коби направи всичко което можеше, за да играе по-дълго на най-голямо ниво. Ясно му беше, че по-младите баскетболисти са по-експлозивни от него, па промени играта, за да извлича от нея онова най-доброто. Вместо силни влизания разви техниката в гръб, па наказваше противниците по "центърски" начин. Правеше каквото искаше, вкарваше кошове както му идваше наум и беше удоволствие да го гледаш.

Да, от онзи, който едно време не можеше да го гледа станах онзи, който се наслаждаваше на неговите мачове. Наслаждавах се и когато не му вървеше, когато хвърляше "тухли", наслаждавах се и когато се мъчеше заради травми и изглеждаше като ветеран, наслаждавах се на всеки негов мач, защото беше ясно, че човекът е роден баскетболист. И не му беше важно нищо друго освен баскетбола. А това за мен, като човек, който се буди и ляга с баскетбола, беше най-важното.

Ядосваше мнозина Коби, но никой не можеше да му открадне тази негова любов, тази страст към баскетбола. А това се видя и след кариерата в неговите чудесни баскетболни анализи, в неговата любов към щерката Джиана, която загина с него, а трябваше да върви по неговите стъпки. Искаше Коби да дели с другите своето знание, но още повече и след кариерата искаше да бъде победител. А колко е бил такъв показва, че спечели Оскар за анимационен филм, който продуцира. Просто, победителите са победители, най-големите са най-големи, без оглед какво правят.

И затова продължавам да не вярвам, че се случи това което се случи. Трудно беше да се следят всички новини, и аз бях сред онези на които не им беше ясно защо НБА не отложи вчерашните мачове, въпреки че, сигурен съм в това, Коби би бил против отлагане. Ако тъгуваш - вземи топката и стреляй към коша, би казал.

А Коби и Джиана, вярвам, още вчера са заиграли нов мач. В който сигурно, който и да е стоял от другата страна, ще победят.

Mamba out.

Автор: Емир Фулурия