Ах, Тино Асприля, отново го направи. Яхна своя кон, облечен в розовия костюм на тиранозавър рекс, и лудостта в главата отвори някакъв процеп във вселената: над твоето имение, там във Валие дел Каука, където плодната долина на реката прегръща Тихия океан, отвори се черна дупка, и от нея, като от кутията на Пандора, отново излезе миналото, опияняващ латино коктейл от наркотик, престъпления, носталгия и най-добрия южноамерикански футбол, който изчезна в мига, в стрелбата, която покоси Андрес Ескобар в твърде горещото лято на 1994 г.
Всеки ход на някой от героите на колумбийския футбол от деветдесетте, както и всеки дрибъл на Хамес Родригес или всяка издънка на Радамел Фалкао, отново сваля катинара от най-невероятните истории, които футболът може да сервира, хладни като отмъщение и ясни като огледало с което се правят чертите кокаин, онези за Нарко-Футбол.
И колкото пъти да я чуете, отново имате нагон да прекъснете разказвача, да му кажете да не прекалява, че не може това да се случва в края на двадесетия век. Само че е могло, и е.
Бихте помислили, на първа топка, че историята започва с чудесния гол на Хаджи, от Карпатите, на първия мач на всеобщия фаворит и този на Пеле на Мондиала в Америка, и кресчендото е глупавият автогол на Ескобар след неадресирано центриране на Джон Харкс в 35-ата минута, но историята като "шмъркащ" филм, започва години по-рано и получава маховик на Световното първенство през 1990 г.
И отново тук са югославяните. В Болоня, в средата на юни 1990 г, във втория кръг от Група D на най-грозния от всички планетарни турнири в новата история, се срещнаха две държави, които съществуваха само на хартия.
Югославия, усещаше се вече във въздуха, играеше своя последен танц, уморена за всичко освен за война и национализъм, двадесет момчета, които Ивица Осим поведе в Италия вече отдавна не са братя и не са обединени, "Хей Славяни" се пее на полуглас или не се пее изобщо.
Ако Югославия е пример, че футболът не може да обедини държава, противниците в този следобед в Болоня са доказателство, че може. Само за кратко, несъмнено.
Колумбия е изтерзана от гражданска война, насилие което е прекрачило всяка граница на разума, властта е съществувала формално, но вече е била безсилна пред наркокартелите, които са контролирали всяко всекидневие и всяко щастие. Двадесет дни преди началото на Мондиала, в Колумбия са проведени странни президентски избори, след като от четири кандидата трима губят главите си в атентати.
Онзи, който ще преживее (въпреки че и в неговия самолет е поставена бомба, но по чудо изпуска този полет), и побеждава, Сезар Гавирия, все пак няма да е белият гълъб с клончето на мира в клюна: не, той ще направи сделка с Пабло Ескобар в създаването на отделен затвор за capo di tutti capi. Домът на КП се наричал La Catedral, катедралата, и от него наркобосът можел безгрижно да си движи работата. Имал огромна зала за забавление, имало джакузи, имало водопад, който бил измислен лично от Ескобар, и това което е най-важно за нашата история, имало е огромен футболен терен, с всички трибуни и специално място за Шефа.
Пабло и Гавирия гледали - може би и заедно,кой ще управлява повече в този водовъртеж от корупция и грях - мача в Болоня и имали какво да видят. Югославяните, потресени от загубата от Западна Германия с 1:4, се хвърлиха срещу Колумбия, с Валдерама, Ринкон, едно момче на име Рене Игита и още едно момче на име Андрес Ескобар.
Мачът беше борбен, залогът голям, особено за онези типове с шест факли на гърдите, и много чуден, за решаващия гол, който все още би се въртял в пиковите часове, ако не се беше разпаднала държавата.
На Ивица Осим не му беше ясно - или само на него е било ясно? - откъде в 75 минута пред колумбийското наказателно се намираше либерото, Давор Йозич, както и на нас не ни беше ясно как успя така добре да приеме топката от Сафетов и да направи ванбастеново воле, което Игита можеше само да украси с парад...
СФРЮ скоро ще спре да съществува, въпреки или благодарение на футбола, както искате, а Колумбия, Колумбия ще се обедини.
Ако на вас през последните години ви се струва, че цяла Сърбия, примерът работи, се държи на една ракета (Новак Джокович - б.а.), тогава знаете как е било в ранните деветдесетте за колумбийците: освен футбола, освен една топка, всичко друго е било грозно... Първата асоциация за Колумбия навсякъде по света били дрогата и насилието, а тогава 11 момчета в жълти екипи започнаха да променят имиджа на държавата. Футболистите станаха герои на цялата нация.
Президентът Гавирия, Пабло Ескобар и всички други големи и малки ескобари започват, след това лято и загубите от Югославия и Камерун, да влагат много пари в колумбийските клубове - тогава Атлетико Насионал (отборът на Пабло), Америка де Кали (собственик наркобосът Мигел Родригес), Милионариос (под контрол на неговия брат, също наркобос Хосе Гонзало Родригес) и Депортиво Кали от чували за бой стават редовни участници в последните етапи на Копа Либертадорес - да градят терени и стадиони, да плащат много пари на най-големите таланти, които вече не трябва да ходят в Аржентина или Бразилия, или още по-далече, в Европа.
Ескобар е искал те да бъдат тук, пред неговите очи, понякога и буквално: водел играчи в своята Катедрала, да го забавляват и да се забавляват - Карлос Валдерама ще е първият, който ще признае какво се е случвало зад решетките, а след това ще разкажат и всички останали...
Мислите, че сме видели всичко когато Фаустино Асприля, най-добрият футболист между всички неописуемо талантливи играчи от това поколение, яхнал розов динозавър и учил своя кон да играе футбол? Това не е нищо в сравнение с онова, което се случвало през 1992 и 1993 г над увити долари, между линиите на терен със съвършена трева в един затвор, линии, които понякога и дословно са били поръсени с кокаин.
Когато хубави неща се случват на повърхността, никой не се и труди да загребе на дълбоко: стремглавият полет на колумбийския футбол е бил подмазан с пари от продажбата на дрога, работа одобрена от най-важните хора в държавата. Всичко е било подредено около футбола, всяка болка ще се излекува, а всяка смърт забрави, мислели, когато Колумбия се изкачи на покрива на света в Америка през 1994 г...
Това вдъхновение не е било прекалено, наистина, и не трябва да се шегуваме с Пеле, че посочи колумбийците да бъдат хит на първенството. Всичко е, всъщност, предсказвало това.
Август 1993 г в квалификации за Мондиал, Колумбия в Баранкила побеждава Аржентина с 2:1, с голове на Валенсия и Валенсиана, две седмици по-късно за пръв път в историята побеждават и комшиите от Перу със селектор Владица Попович на свой терен (и то с 4:0), а тогава дошъл 5 септември и мачът, който промени всичко. И унищожи един живот...
В дните преди мача, улиците на Меделин, Богота, Кали, Баранкила, прозвънявали песните на Карлос Вивес, който смесил валиенато и рок енд рол, и дишали с футбол. Победителят отива на Световното първенство, а загубилият на допълнителни квалификации срещу Океания.
Диего Армандо Марадона през тези дни лее отрова. "Колумбийците нямат какво да правят на Мондиал", гърми Ел Пибе, който ще гледа от трибуните своите другари - Симеоне, Руджери, Редондо, Батистута, Гойкочеа.
Случило се невъзможното. Първо Ринкон, преди края на първото полувреме, след като вратарят Кордоба спаси всичко което Батигол пробва, а после в другата половина: Асприля, а после пак Ринкон, пак Асприля, пък Валенсия. Пет на нула за Колумбия против световния вицешампион, 5:0 за 26 мача без загуба, за усмивка на къдравия капитан, за оригващия се Марадона, за гордост на нацията. И в един единствен ден, сякаш тях никога не ги е имало, изчезна четиридесет години партизанска война и двадесет години нарко трафик.
Този мач е представен така от El Tiempo:
"От насилието в нашата държава се отрони топка. Може това да ви се струва фриволно в съпоставката с болката заради толкова смърт, но такава победа беше необходима държавата да тръгне към оптимизъм. Не смеем да мислим, че спортът е най-важното нещо в една държава, но това което се случи в юга на континента е знак, че националността, обединението, не могат да бъдат победени от куршуми, изнудвания, отвличания. Вива Колумбия! Това е държава, в която футболът победи насилието, студа и болката..."
Президентът Гавирия отиде и още по-далече, награждавайки всеки от отбора с Орден Бояк, най-голямото национално признание за геройство, и ги сравни с освободителя Симон Боливар.
Само че, под онази повърхност, която никой никога не рови, нищо не е било толкова красиво, нито освобождаващо. Ако началото на възхода на нарко-футбола е загубата от Югославия, неговият край е 5:0 на Монументал: и тази нощ, когато Колумбия е била обединена, 82 души са загинали, а 725 ранени по време на "голямото празнуване", като увод за онова което тепърва ще се случи.
Гордостта много бързо ще се превърне в пъкъл. Сънят в най-големия кошмар.
Декември 1993 г Пабло Ескобар е убит. Без най-влиятелния между тях започват още по-брутални сблъсъци, а човешкият живот в севера на Южна Америка ще има по-малка стойност и от нещастния югославски динар.
В Америка, тогава четвъртият в класацията на ФИФА отбор ще отиде с товар, който не биха издържали и най-опитните и хитри състави. Провалът на старта срещу Румъния изби много пари от ръцете на картелите, които искаха да ги "легализират" чрез залози, преди мача със САЩ се създаде мъчна атмосфера в отбора, смъртни заплахи за играчите и селектора Франсиско Матурани. "Ако сложиш Габриел Гомес в отбора, всички ще бъдете убити", гласяла една от тях, и щателният мустак от средата на терена в този ден напуснал хотела, и напуснал футбола.
Андрес Ескобар нямаше този късмет. В страховита тежест, колумбийците играли сякаш на краката имат бетонови обувки, изгубили от САЩ с 1:2 и при завръщането в родината, 3 юли 1994 г, пред една дискотека в Меделин в 3 сутринта, в защитника на националния отбор ще бъдат изстреляни 12 куршума, всеки с посланието "Това е за онзи автогол".
Тогава държавата ще се освести. Братята Родригес ще бъдат хванати и осъдени на 30 години затвор в САЩ, Америка де Кали ще стане първият футболен клуб, който ще бъде сложен в официалния списък на ЦРУ за терористични организации, ще бъде убит и основателя на Енвигада (клубът от който ще изплува Хамес Родригес) Хорхе Артуро Бустаменте, а тогавашният президент на Футболния съюз на Колумбия, Хуан Хосе Белини, ще прекара шест години зад решетките заради корупция и пране на пари. На делото признава:
"Разбира се, че възходът на колумбийския футбол е благодарение на пари от дрога. Всички позволихме това. Всички участвахме в това. И всички прикривахме това."
Правдата, все пак, стигна прекалено късно за Андрес Ескобар и колумбийския футбол.
Някои играчи успяха да се оправят от шока, като лудия Фаустино Асприля, някои никога не са. А националният отбор дълги години лутал в безнадеждност: от 1998 до 2014 г не са се класирали за Световно първенство - единственият успех е спечелването на Копа Америка през 2001 г, но този турнир беше наистина странен, с Хондурас, който победи бъдещия световен шампион Бразилия на 1/4-финалите и с аржентинците, които не участваха от страх от терористични атаки от левичарите от партизанския ФАРК - водещите отбори играели под червената линия на банкрута или напълно пропадали финансово.
Трябваше да минат пълни двадесет години, за да може Колумбия да победи своите демони.
През лятото на 2014 г, липсваше само малко храброст и дързост, които имаше поколението на Асприля и Валдерама, за да колумбийците на Пекерман с Хамес Родригес да нападнат и преборят Бразилия на 1/4-финалите на Мондиала. Но няма значение. Бъдещето, за пръв път, изглежда приятно за втората по големина държава в Латинска Америка, която е започнала да решава проблемите един по един, и за състав в който има все повече млади играчи необременени от миналото и небелязани от грешките на своите родители. Освен това, и бизнесът на наркотрафикантите се пресели на север, в Мексико.
Ах, Тино Асприля, отново го направи. Яхна своя кон, облечен в костюм на розов тиранозавър рекс, и отново лудостта в главата отвори някакъв процеп във вселената и ни накара да се сетим за най-невероятните истории, които футболът може да сервира, онези за Нарко-Футбол, и Давор Йозич и Фреди Ринкон. Само, може би от тези черни дупки този път не се усеща мирис на престъпления от паралелен свят на кутията на Пандора, а следа надежда че една голяма, футболно луда държава, може отново да бъде обединена. И в Русия 2018, като не успя на своя континент, да избърше последната бяла следа, която подлудяваше и измами Пеле и цялата планета.
Автор: Марко Прелевич, главен редактор на списание "Седмичник"
Няма коментари:
Публикуване на коментар