Бергкамповият бръснач

Инстинкт, въображение, арогантност, балет, измама, техника, нахалство, изтънченост, безобразие, симфоничен оркестър, всичко това се събра в десет секунди, колкото продължи цялата атака, украсена с прослава, която е недостойна за гола и в същото време толкова благородна.

А понякога, понякога най-простите неща имат най-голяма стойност. Понякога това е очевидно, онова за което първо помислиш е просто най-доброто. Понякога демокрацията наистина е нещо добро.

Това е футболната версия на Бръсначът на Окам: между почти 26 000 постигнати гола за четвърт век съществуване на Висшата лига, най-хубав е онзи за който най-много хора са съгласни, че е най-хубав.

Енде. Капут.

Ясно е, винаги ще ги има и онези, които ще са за някой майсторски удар на Джерард, за ножиците на Шиърър, за бомбата на Тони Йебоа (иначе втори в големия избор в който са гласували без малко половин милион души, с име и фамилия и при чиста съвест и здрав разум), за триумфа на Рууни над Манчестър Сити, за дрибъла на забравения Йохан Елмандер, в мача, представете си, Болтън и Уулвърхемптън, но без конкуренция е, вярвайте, ако не на мен, тогава на привържениците, които казаха това в досега най-голямата проведена футболна анкета, това е онзи миг в който Никос Дабизас се записа с големи букви в историята на човечеството.

Никос Дабизас, да, защо? Не е вярно, че гъркът в екипа на Нюкасъл е само наблюдател на това което се случва около неговата ос, в неговата глава; той е собственик на поне четвъртина от стойността на това съкровище което се случи в присъствието на милиони директно заинтересовани свидетели, преди повече от петнадесет години, на втория ден от март през 2002, около 17 часа и 12 минути (българско време - б.р.).

Да не беше точно тук, точно такъв, да не се е борил и правил всичко да не пропадне в живото блато на унижението, да не се е трудил толкова, днес щяхме да пишем текст за Тони Йебоа и да оплакваме Лийдс за кой знае кой път, и днес бихме били несравнимо по-бедни. Благодаря ти, Никосе, брате...

Защо само Дабизас, и всеки от нас е бил малко участник във вододелния момент, въпреки че не беше "голям мач", нито някой финал, а се сещаме все пак къде и с кого сме били тогава, и кой е бил първата особа с която сме се погледнали и с която сме поделили радостта и едно гласно "ОООООООО" когато историята, първо забързано, като в старите филми където всички изглеждат малко смешно, а тогава на безбройните забавени кадри, се случи пред нашите очи във всички свои пропорции.

Да оставим за момент Дабизас на мира. И така не трябва много да говорим за това какво по-големият собственик и идеен творец и реализатор на това майсторство знаел и правил и заради какво е бил толкова ценен.

Четири години по-рано Денис Бергкамп е вкарал гол за който мнозина биха се заклели, че е още по-хубав, по-значим; статуята на която той завинаги овладява топката като при онова воле срещу Аржентина на Световното първенство се намира пред стадиона на Арсенал вече три години, сякаш някой може да забрави, сякаш всеки холандец не продължава да ползва тази картина в ума си, за да прогони кошмарите.

Но този март представлява същината на живота на Бергкамп не защото не е бил на най-голямата сцена, не и защото ролята е била по-малка, и едва 11-а минута на мача, нито защото холандецът губи място в стартовия състав на Арсенал, който преследва дубъл, а защото е необясним, мами първо нашите очи, а след това нашия мозък, и рационалното в нас неизбежно поставя въпроса дали той наистина искаше това или всичко е било случайно.

"А какво друго съм искал, мамка ви?", отговаря Денис Бергкамп в своята автобиография "Stilness and Speed".

Инстинкт, въображение, арогантност, балет, измама, техника, нахалство, изтънченост, безобразие, симфоничен оркестър, всичко това се събра в десет секунди, колкото продължи цялата атака, украсена с прослава, която е недостойна за гола и в същото време толкова благородна.

Човече, направи нещо което никога няма да се случи отново, а ти вдигаш ръка, почти кисело се усмихваш и тръгваш подтичвайки към своята половина на терена, почти махаш ръцете на Пирес и Вилтор, които те прегръщат; всеки от нас, уязвимите и тъжни смъртни би си дал задника и десет години от живота си да направи това което и ти, и би изскочил от своята кожа и крещял от щастие, а ти, Денисе, русокос вълшебнико на футбола, не те наричаха напразно "Ледения", ти се държиш така сякаш правиш това всеки ден.

А тогава ни става ясно онова което на него е било още тогава: че за най-големите дела не трябва истерия, че това ще унизи не само противника, а и момента.

Не минаваме ли, в края на краищата, мълчаливо покрай Мона Лиза, гледайки я отдалече?; не сме ли във ватиканските стаи и вертикално под Микеланджело прави и мълчаливи?; не задържаме ли, достойно и мъдро, в себе си целият ураган от чувства когато спрем пред Белия ангел в манастира Милешева?; и всичко това не означава, че не сме под влияние, а че то е толкова силно, че ще ни следва дълго и в тишина.

Колко е важно каква техника са ползвали Да Винчи и непознатите художници от Пирея и Цариград - прилично, но не решаващо - толкова е значим и контекстът на гола на Денис Бергкамп срещу Нюкасъл през март 2002 година.

Арсенал се надпреварваше за титлата с Манчестър Юнайтед, а добре се държаха и Ливърпул и домакинът на този мач Нюкасъл, а на Венгер още повече му е нужно нещо което да даде импулс на неговите уморени момчета, след като Тиери Анри не е на разположение, три-четири дни преди това играха в Шампионската лига срещу Леверкузен - да ги накара да вярват, че могат да настигнат Фъргюсън и да спечелят първенството.

Спечелиха го и то как. Всичко започна в половината на Арсенал, дългокракият Патрик Виейра печели и изнася една топка така както го прави Патрик Виейра, Бергкамп я приема някъде около бялата линия и я праща наляво към Робер Пирес.

Времето започва да се забързва. Пирес дърпа напред, гледайки право към Силвен Вилтор, който навлиза по лявото крило. Но Бергкамп я иска, иска я от момента в който се раздели с нея в средата на терена, започва да тича силно напред и вече на трийсет-четиридесет метра от вратата вдига ръка, за да го види французина с периферното си зрение или по усет.

Пирес решава да даде работа на Бергкамп. И Пирес, благодаря на всички футболни богове, не прави това добре. Холандецът чака топката на крак, умееше Робер да уцели и мигла ако трябва, но това подаване е, може би и заради натиска над него отстрана на Арън Хюз, малко небрежно.

През половината от своя професионален живот нападателите се ядосват на съотборниците, че им подават топката зад гърба вместо така както им трябва на тях, но Денис Бергкамп не е човек, който се ядосва. Денис Бергкамп е човек, който създава.

"Това не беше нещо което очаквах. Мина ми през главата, че трябва да измисля нещо друго", спомня си Бергкамп в своята автобиография.

"Можех да направя това което би било логично. Да се заградя, да поема топката и да я дам на някой съотборник. Но докато топката още пътува към мен, знаех какво ще направя. Знаех, че трябва да обърна Дабизас."

(Никос по-късно ще опита да се измие. И това е човешко, и това е природно. Казвал е, че не е сигурен, че Бергкамп е искал всичко това. Че е станало случайно. Ако така ще му е по-леко, ето, признаваме, станало е случайно. И така е по-добро от 25 700 гола от 1992 насам.)

Думите понякога наистина не са достатъчни.

Две докосвания са.

Леко докосване с лявото стъпало, с което мъдро използва кинетичната енергия на топката и сваля шапката на Исак Нютон и всички физици на този свят, Бергкамп тръгва в пирует.

Дабизас се дави, души, гърчи, но не се отказва, грациозността за миг да се оттегли пред силата: нападателят трябва да се загради и да се отърве от бека, последният пада след леко избутване с лявата ръка, а топката през това време изпълнява всичко което майсторът й е нашепнал, подскача и радостно идва точно там където й е казано.

И остава онова което е най-тежко и най-лесно, топката да се прати зад устремения, галопиращ Шей Гивън, право в ъгъла на мрежата.

Това е галерия на малко от Денис Бергкамп, това е Никос Дабизас и влизането на малкия човек в голямата история, това е цял микрокосмос в десет секунди, това е Арсенал в най-добрите дни, това е магия, която се случва пред нашите очи, това е да се послужим с Бръсначът на Окам и тавтология, най-добрият гол в историята на Висшата лига по простата причина, че е най-добрият гол в историята на Висшата лига, и заради нищо друго.

Автор: Марко Прелевич