Сирия: футбол на фронтовата линия

Стените на спортната зала треперят когато още една бомба пада наблизо.

Двеста деца, състезаващи се в регионален таекуондо турнир, едва се успокояват при звука на детонацията.

Това е част от всекидневния живот в разкъсаната от войната столица на Сирия Дамаск. Децата се опитват да спечелят медали в тази петъчна сутрин и не познават нищо друго в своя кратък и турбулентен живот.

"В този спортен комплекс паднаха повече от 170 бомби", заяви бригаден генерал Мовафак Джума, президент на Олимпийския комитет на Сирия, който е в публиката.

"Ако се крием след всяка бомбардировка, терористите скоро ще пристигнат в нашите домове."

Не може да говориш за всекидневния живот в Сирия без да видиш влиянието на насилието - спортът не се различава.

През последните шест години страната беше опустошена от война и историите, които бяха разказани са ужасяващи и нечовешки в еднаква мярка.

От началото на въстанието през 2011 г, малко положително е казано във връзка с държавата, но я има невероятната история на националния отбор на Сирия.

Връзката, която съществува между националния отбор и народа изобразява силата на спорта на лично, културно и политическо ниво.

Показва сърцевината, която прави спорта значим.

МЕЧТАТА

На повече от 7240 км - в лобито на петзвезден хотел в Малайзия южно от Куала Лумпур - група сирийски футболисти чакат настаняване.

Някои демонстративно спорят за Реал Мадрид - имената на Зидан и Роналдо се смесват с техния страстен арабски. Други седят тихо с мобилните телефони в ръце.

Това е националният отбор по футбол на Сирия и тяхното присъствие тук в Малайзия е кулминацията на пътешествие изминато за повече от тях самите и техните съотборници.

През октомври миналата година, в квалификация за Световното първенство играна в Пекин, този състав представящ разрушената от война нация от 23 милиона души победи Китай - страна с население от 1,4 милиарда души, която похарчи стотици милиони долара според плана на своя президент за футболен успех.

Играчите празнуваха, отивайки на пазар с техния бонус за победа.

През тази седмица (материалът е от 22 март 2017 г - б.р.), те се подготвят да играят срещу Узбекистан в може би най-важния мач във футболната история на нацията - който ще ги изведе до реална възможност за плейофите за място на Световното първенство в Русия следващата година.

Ако спечелят мача ще получат по 1000 долара бонус за всеки, приблизително годишната заплата за средния сирийски футболист и пари за които повечето от населението може да мечтае в страна, чиято валута се обезцени с около 1000% от началото на войната.

Защо Малайзия?

Икономически санкции, както и страхове около сигурността, означават, че мачове не могат да се играят в Сирия и са принудени да домакинстват на неутрален терен пред много малко привърженици.

Това е по-лесно да се каже отколкото да се направи, когато си държава с много малко приятели на глобалната сцена. Те били на един ден да се откажат напълно от квалификациите за Световното първенство, след като липсвали възможности за домакинство.

Всичко това служи да направи техните постижения само по-невероятни.

Има ли някой друг национален отбор за когото победа и две равенства в квалификации не само ще означават толкова много, но ще бъдат и възприети и като велико постижение?

Месец преди победата срещу Китай, Сирия направи равенство срещу бившия полуфиналист на Световно първенство Южна Корея. Тези резултати означаваха, че футболният свят започна да обръща внимание на Сирия по спортни причини.

Но това не е история напълно от добри новини.

Няма игнориране на контрола на президента Башар Асад и опитът на неговия режим да се наложи над гражданите, като спортът отново не прави изключение.

Относителният успех на отбора е заобикаляща панацея и възможност за пропаганда, първата за хората, а втората за президента.

Да се представи процъфтяваща футболна култура пред света се вписва напълно с програмата за нормализиране, за потушаване на бунта, за стабилизиране и контрол.

Както открихме реалността е далеч от това.

Има привилегия да си спортен журналист, отразяващ някои от най-големите спортни събития и истории по света.

Въпреки че имаме повече от 30 години опит тази задача беше като никоя друга и ни отведе в Сирия, Ливан, Йордания и накрая Малайзия.

В края на краищата, това е история за 23 сирийски футболисти, 23 милиона сирийци, 4,9 милиона бежанци, шест години война и един президент.

НАЦИОНАЛНАТА ИГРА

"Искаме нашите играчи да играят извън Сирия, нуждаем се нашите играчи да играят извън Сирия".

Може би няма по-ясен обвинителен акт за кризата в сирийския футбол от активното окуражаване на помощник-треньора на националния отбор към най-добрите играчи да напуснат страната и да играят зад граница.

Тарек Джабан не само треньорства за родината си, но е бил един от най-успешните футболисти в историята на сирийското първенство. Играч преди войната, той знае по-добре от повечето колко националната игра е спаднала след началото на боевете преди шест години.

Първенството е в такова състояние на упадък, че играчите нямат нито подкрепата, нито достъп до съоръженията, които могат да се предложат в чужбина.

Мнозина вече са напуснали, по-голямата част от 23-те играчи, които са в Малайзия тази седмица в момента играят зад граница, много от тях са звезди, включително капитанът Ахмад Ал Салих, който играе за Хенан Джианйе в Китай. Фирас Ал-Халиб един от най-опитните в състава играе за Ал Кувейт.

Омар Кхарбин е друг, който е имал късмет за сирийските стандарти да играе за един от най-известните отбори в Близкия Изток - Ал-Хилал в Саудитска Арабия. Може би най-добрият играч все още в Сирия е неговият братовчед Осама Омари, той играе в Ал-Вахда в Дамаск, като е голмайстор на първенството.

За разлика от другите, Омари няма възможност да излезе навън. Той е зачислен в армията и е пуснат във футболен клуб Ал-Вахда от Министерството на отбраната. Мнозина напуснали преди войната и други млади мъже, включително Кхарбин, избегнали мобилизация заради това че били единствено дете.

Като резултат от конфликта, първенството се сви географски, отборите играят само в региони под контрола на правителството. На практика шампионатът е съсредоточен в два големи града - Дамаск и Латакия. Но режимът си върна обратно региони владени от бунтовниците в най-унищожените места от войната, футболът започна да се разширява отново през януари тази година и се завърна в Алепо. Мачове също се играят и по на юг в Хомс сега.

Бързото завръщане на футбола в тези райони показва желанието на правителството да използва играта, за да покаже как животът се завръща към нормалност и победа във войната. Какво може да бъде по-нормално от отиването на футболен мач?

Но като нормалността, това "порастване" на играта е илюзия.

Истината е, че първенството е в криза.

Години на икономически санкции и сривът в стойността на сирийския паунд означават, че няма пари в първенството. Няма пари в Сирийския футболен съюз, който управлява първенството.

Казаха ни, че частните инвестиции са минимални, а държавните пари поддържат провеждането. Посещенията са слаби на всички мачове с изключения на шепа от тях, защото привържениците имат малко пари и има основателни страхове за сигурността при събирането в големи тълпи на обществени места.

Средната заплата на добър сирийски играч в местното първенство е само 200 долара месечно. Това е добра заплата за сирийските стандарти, но не може да се сравнява с парите, които се предлагат другаде. Отборът, който спечели първенството получава само 10 000 долара.

В този контекст най-добрите играчи са напуснали, а клубовете не могат да привлекат чуждестранни таланти. Не е изненадващо, че няма чужденци в първенството.

Един играч, който е напуснал преди войната е Моханад Ибрахим, той е продукт на школата на Ал Карамах в Хомс, един от най-старите клубове в страната. Сега на 30 години, той е бил утвърден национал, но заминал в Саудитска Арабия и Чехия преди настоящия си отбор Куфр Сом в Йордания.

"Генерално икономическата ситуация в Сирия сега е трудна и това, разбира се, се отразява на спорта", казва Ибрахим. "Познавам много членове на отбора и съм в контакт с тях и всички те срещат много трудни условия за живот. Много от тях търсят възможност да играят професионално извън страната, за да могат да напуснат и да изведат семействата си от нея, за да имат по-добър живот."

Той за последно е играл за националния отбор през 2011 г. Казва, че е получавал много покани оттогава да играе за отбора, но отказал поради лични причини, а не политически. "Разбира се, че ми се иска да съм с тях, но както знаете има много условия, които ме спират да съм с отбора, тези същите условия ме накараха да се извиня, че не съм с отбора, но сърцето ми е с тях и им желая късмет. Искам да се представят на най-доброто ниво на което могат и да се класират, да бъдат измежду най-добре класиралите се отбори."

Отидохме да гледаме мач от местното първенство между Ал-Шорта (отборът на полицията) и Джаблех, който е от близкия Латакия на средиземноморския бряг.

Мачът се играе на стадион Тишрийн в Дамаск в петък следобед. Армията охранява входовете към този комплекс с автомати, напомняне за страховете около сигурността, което означава, че мнозина няма да дойдат и заради това посещението остава слабо.

Това игрище, повече от което и да е, е доказателство затова. Преди четири години в хотел в комплекса, Юсеф Сюлейман, играч на клуба от Хомс Ал-Уатхбах, е бил убит от бомба, докато се подготвял да играе в мач от сирийското първенство.

В стадиона привържениците вдигат добър шум. Барабани и песни от малък ъгъл се отразяват от ехото в празните три сектора. Има около 300 души.

Един фен, който е довел младото си семейство не е възпрян.

"Много е важно да запазим надежда и да останем оптимисти", ни казва. "Да живеем живота си по нормален начин, в спорта, във всичко. Децата се нуждаят от нормален живот, това което се случва не е по тяхна вина, те трябва да гледат спорт, да ходят на училище, да ходят в парковете, имат нужда. Винаги трябва да гледаме напред, да сме оптимисти и да имаме надежда, иначе животът ще спре."

На полувремето ни е позволено да слезем на атлетическата писта, която обикаля терена. Там сме, за да се срещнем с човека начело на сирийския национален отбор и основно отговорен за серията резултати в квалификациите.

Докато чакаме, имаме по-близък поглед към терена - лоши парчета суха земя и много груба зеленина, която едва напомня трева. Не е чудно, че първото полувреме беше удължено толкова много заради контузии.

Старши треньорът Айман Хакийм знае проблемите добре: "Тези резултати, които направихме досега са чудо, заради много лошите обстоятелства в които живеем, всички други отбори играят в страните си, а ние не можем, ние играем навън през цялото време. Това което направихме досега е доказателство за високия дух, който нашите играчи имат."

Зад рамото му, на огромен билборд с образа на президента Башар Асад доминира в празната трибуна зад вратата. Това е напомняне за войната, която е фона на всичко в Сирия. Нейните ефекти върху местния футбол, както и неутралните терени и липсата на приятелски мачове за националния отбор означават, че всички шансове са срещу Сирия повече отколкото срещу всеки друг отбор, но треньорът не се предава.

"Във футбола нищо не е невъзможно, винаги има надежда, ние опитваме да останем оптимистични през цялото време въпреки всички трудности пред които сме изправени и ще дадем най-доброто от себе си. След следващия мач ще знаем повече дали ще направим чудо и ще пристигнем на Световното първенство".

Докато се завръщаме на трибуните, вървейки с националния треньор, публиката започва да скандира "Русия, Русия, Русия". Ние мислим, че е свързано с квалификациите за Световното първенство, но нашият преводач ни казва, че скандират, защото мислят, че сме руснаци. Те предполагат, че единствената западна медия, която е допусната или проявява интерес към сирийския футбол ще е руска.

Мачът завършва 3:2 за Джаблех, като множество голови срещи качеството е слабо, което потвърждава очакванията.

Не винаги е било така.

Футболната култура е дълбоко вкоренена в Сирия и преди въстанието да започне националната игра е била в разцвет. Пример за популярността и обхвата идва през 2005 г когато женският национален отбор играе първия си състезателен мач. Сега мъжете привличат цялото внимание, но женският отбор на Сирия е на път към предварителни квалификации за Световно първенство, по много начини значим като мъжкия.

За разлика от мъжките им колеги, мачовете са спрени изцяло заради войната. Не са играли състезателен мач от 2011 г и след шест години сега ще играят четири мача за осем дни във Виетнам.

Ноор Джрийс е на 21 и е в състава, който е в сградата на СФС преди да се отправи към Ханой.

"Имаме силата да участваме, а имаме и надежда, че ще постигнем добри резултати, разбира се, с подкрепата, която имаме от треньорите, които ни помагат много, ще направим добри резултати", споделя Джрийс.

Дали са жени или мъже, национален отбор или клуб, определено има ентусиазъм за футбол тук, но е въпреки ситуацията, борейки се с атрофията в инфраструктурата и качеството на местния футбол, срещу фона на войната.

Ибрахим ни каза, че сирийските привърженици са "усмивката" на играта.

Не са имали много поводи за усмивки напоследък, но техните национални отбори дават най-доброто от себе си да променят това.

РЕАЛНОСТИТЕ НА ВОЙНАТА

Когато затворите очи можете да сте в който и да е друг град в Близкия Изток.

Зовът за молитва от близката джамия, постоянно бучене на движението и отдалечения вой на полицейска сирена представят познат саундтрак.

Но тогава отваряте очи и това не е всеки друг град.

Това е Дамаск.

Това е сърцевината на президента на Сирия, Башар Асад, който води война срещу опозиционните сили в своята страна през повече от шест години. Както на всеки футболен стадион, портретът на Асад може да бъде видян навсякъде из града. Това е лидерство по метода на култ към личността и неговото лице те гледа от всеки магазин, такси, обществена сграда, контролно-пропускателен пункт и кафе. На моменти е комично за чужденец. Малкото паспортно бюро на границата между Сирия и Ливан има девет негови снимки в мачо пози. Една е в рамка във формата на сърце. Няма нищо забавно в него за тези, които са в границите на държавата или живеят под авторитарното му управление. Мнозина тук няма да говорят открито за него. Мнозина дори няма да смеят да изрекат името му запитани за чувствата си към него. Обхватът и заплахата на режима е дълбоко в сирийската психика. Това което започна като мирни демонстрации, част от популярно въстание в региона през 2011 г известно като Арабската пролет, бързо се превърна в зловеща и кървава война. Сирия смята въстанието за употребено от външни врагове - например Турция, Катар или някои в Саудитска Арабия - които искали да отслабят или свалят правителството и неговият покровител Иран.

Режимът също твърди, че води екзистенциална битка срещу насилственото сунитско сектантство което иска да изкорени малцинството алоуит към което принадлежи президентът Асад.

Войната въвлече световните сили във водовъртеж, а групировки като т.нар. Ислямска държава опита да се възползва от създалия се хаос. Това разруши тази древна земя.

Стотици хиляди цивилни са убити, жизнени градове бяха доведени до руини, милиони бяха вътрешно разселени и беше създадена бежанска криза на ниво невиждано от Втората Световна война.

Сирийското правителство е обвинявано за военни престъпления срещу собствения си народ за редица груби нарушения на човешките права като употребата на забранени химически оръжия и бомбардиране на питейни водоеми.

Многото му врагове контролират големи територии, но военната подкрепа на Русия за Асад промени траекторията на конфликта от 2015 г. Северният град Алепо беше брутално овладян отново от сирийските сили миналата година, подкрепени от Кремъл.

Междувременно, животът продължава за тези, които наричат Дамаск свой дом, но насилието редовно отеква за жителите му.

Скоро получихме своя собствена яростна демонстрация.

Присъединявайки се към бригаден генерал Мовафак Джума на детския регионален турнир по таекуондо ни напомни, че бомбения огън - двустранен от бунтовническите позиции в предградията и обратно от режима - е част от всекидневния живот в Дамаск.

Като президент на Олимпийския комитет и член на парламента, генерал Джума е най-силното спортно официално лице в държавата и глас на режима.

"Ситуацията е безопасна тук, безопасна е в много сирийски градове като Хомс, Латакия и дори Алепо", казва той, а портрет на Асад виси на стената зад него.

Взривът, който току що усетихме противоречи на думите му. Как е "безопасно" когато артилерийски шрапнели често падат от небето?

"Животът тук е нормален, но не е като преди (началото на войната). Бомбардировките и тероризма работят, за да спрат живота на сирийците. Ние вярваме, че тази държава трябва да продължи."

А какво за тези, които казват, че Сирия не трябва да участва в международния спорт заради обвиненията, че бомбардира болници, училища и е извършила военни престъпления срещу собствените си хора?

"Истинското лице на сирийското правителство беше преди 2011 г. Сирия и народът й, болници и училища бяха сигурни", казва генерал Джума.

"Когато тероризмът и джихадистите дойдоха в Сирия, беше наше задължение да защитим нашите училища и болници. Ако крадец влезе в твоя дом, ще го оставиш ли да краде или ще защитиш къщата и семейството си? Сирийското правителство защитава нашите хора и да задържи Сирия обединена, като територия и население."

На следващия ден получаваме графичен израз колко е потресаваща наистина ситуацията.

Докато работим, на около километър и половина в бърза поредица се чуват детонации, разделени от няколко минути, за да нанесат максимална щета.

След кратко шофиране до гробището Баб Ал-Сагхир в най-старата част на Дамаск, ни казаха, че две устройства са се взривили от близкия автобусен парк.

Първото е крайпътна бомба.

Второто е когато бомбаджия-самоубиец - с колан натъпкан с шрапнели - е разпръснат сред оцелели, основно иракски шиити поклонници, докато войници и медици бързат да им помогнат.

Военен командир ни дава разрешение да влезем на мястото, а миризмата, която се надига от земята е непреодолима. Дизел е изтекъл от повредените превозни средства и се е смесил с кръвта на загиналите.

Често ни се налага да избегнем да стъпим на малки, раздробени фрагменти от човешки кости, докато опитваме деликатно и с уважение да преминем.

Счупена инвалидна количка, разкъсани сандали, портфейл и смачкани слънчеви очила са изоставени в последвалата касапница - последните останки от 74 жертви, както обяви Сирийската обсерватория за човешки права.

Атаки с такъв размер са редки в Дамаск, но местните хора, които дойдоха да разследват какво се е случило изглеждат странно откъснати и до известна степен безчувствени.

Някои се разхождат безцелно втренчени в мрачната сцена, преди да се приберат по домовете си.

Това е кратко, ужасяващо и лично прозрение как живеят сирийските хора повече от шест години и е невъзможно да почувствате нещо различно от съчувствие и състрадание за тези, които са засегнати от последствията от войната.

Реалността на това на което бяхме очевидци е в дори по-остър ъгъл когато завръщайки се в нашата кола под наем, местният шофьор ни пита дали сме измили кръвта от обувките си. Той не иска по килимчетата му да останат петна.

Намерихме малки локви от свежа дъждовна вода на чакъления път и гледаме как те бавно се превръщат в сенки на мръсно престъпление.

Твърдението на бригадния генерал, че всичко тук е безопасно и нормално никога не прозвуча убедително.

БЕЖАНЦИТЕ

"Кризата започна и избухна войната, снаряд удари къщата ни и уби брат ми. Бяхме принудени да напуснем и да станем бежанци".

Думите са на Мохамад Ал Кхалаф, но историята е позната на мнозина от 80 000 бежанци в лагера Заатари в северна Йордания.

"Почти всяка къща в лагера има същата история, дали имат някой починал, ранен, изчезнал или арестуван. Това са историите на нашия лагер."

Дойдохме тук, защото нито една история за днешна Сирия не е пълна без перспективата на бежанците, а футболът не се различава.

Седнахме заедно на продънен диван пред кафене, което като всички сгради тук е направено от метални плоскости, собственост на ООН. То е на главния път в лагера известен като "Шанз-Елизе".

Но това не е Франция, много по-трогателно е.

Ал Кхалаф е играл футбол за клуб Ал Мажд в Ал-Кадам, а войната го принудила да прекрати кариерата си. Като мнозина, той е ядосан, като малцина той го показва.

"Ядосани сме, защото нашите семейства са разделени заради войната. Всички сирийски семейства са разделени, затова имаме толкова много гняв. Но какво да направим? Трябва да приемем съдбата си и да се адаптираме. Ние не искахме това да се случва, но не беше в нашите ръце, те опитват да унищожат хората. Ние се надяваме, че това ще свърши и по божията воля ще можем да се върнем в страната си веднага щом е възможно."

Разположен на 15 км от сирийската граница, лагерът е открит през 2012 г и сега е четвърти по големина в държавата и всеки тук се опитва да построи отново живота си по някакъв начин. Ал Кхалаф не се различава, той има работа с една от неправителствените организации, но по-важното е, че е намерил друг футболен клуб.

Позволено му е да напуска лагера, което му дава възможност да тренира с отбора, документът трябва да се подновява на всеки две седмици. Повечето жители тук имат право на един такъв документ годишно.

Това е клуб от втората дивизия на Йордания и той не получава заплащане, но е някакво начало.

Пътуваме надолу по прашната пустинна пътека, която минава от единия до другия край на лагера, като от двете страни има още малки бизнеси в метални кутии.

В една от тях крака на агне висят в прахоляка на прозореца, а вътре има дървен блок за нарязване. Това осигурява работно място за касапина, но има повече разговори, отколкото кълцане.

Няколко врати надолу, малко радио е включено, звучи музика от жанр известен просто като "тенекиен". В своята работилница човек седи на стол, с цигара в устата си и дим в очите. Той поправя спици на счупено колело, докато още велосипеди чакат поправка отвън. Лагерът има своя автобусна система, но повечето хора вървят или карат колела.

Минавайки между пешеходци, велосипеди и камиони за събиране на отпадъчни води сме се отправили да се срещнем с Исам Ал Масри. Като Ал Кхалаф, той изоставил футболната си кариера, когато напуснал Сирия. Той бил едва на 18. Живее до "Шанз-Елизе". Зад ограда от гофрирано желязо с врата от същия материал, неговият дом е колекция метални кутии с прозорци.

Сега на 22, Ал Масри живее тук с неговите майка и баща, шест сестри и един брат. Преди войната те са живели в Дараа, близо до границата с Йордания, където започва сирийското въстание през 2011 г.

След две години на война през 2013 г, семейството напуска дома си и минава границата. Всеки от тях взел по една торба пълна с дрехи.

"Войната, която започна в нашата страна и трудните условия за живот, които не можехме да понесем, ни принудиха да напуснем както направиха много други, така че завършихме тук в Заатари. Не можехме да намерим работа или не можехме да работим, за да храним децата и семействата си".

Запитан дали е ядосан или тъжен, той повдига рамене, прави жест на примирение с ръцете си и се усмихва.

"Всеки от нас трябва да прикрива чувствата си..."

В хола на семейството, в килим съшит от кръпки и възглавнички около стените, за да се седи на тях, Ал Масри е в ъгъла с баща си, а по-малкият му брат е седнал в скута на баща си.

На маса и стената до тях са трофеите и медалите от футболната кариера на Ал Масри. Това е впечатляваща колекция.

Казаха ни, че той е най-добрият футболист в лагера, а медалите подкрепят твърдението.

Когато напуснали Сирия пред него била обещаваща кариера с клуба от Висшата лига на Сирия Ал Шула в Дараа.

"Всеки има мечта в живота. Моята мечта беше да стана популярен играч... но, честно казано, досега не съм имал възможност да сбъдна мечтата си."

Не се е предал. "Все още имам надежди и много мечти, първата ми мечта е да стана известен футболист и да играя за популярен клуб".

Казва, че е трябвало да остави много трофеи вкъщи - "имаше два пъти повече", допълва, със смесица от гордост и тъга.

Докато се подготвяме да си тръгнем, майка му ни пита дали можем да направим нещо, за да помогнем на кариерата на сина й. Тя може би повече от всеки знае колко е важно това за него. Ние й казваме, че много хора ще видят тази история и надяваме се ще предложат "иншалах" (божията воля). За съжаление не можем да обещаем повече.

Въпреки че все още не е играл за клуб, Ал Масри сега преподава футбол в лагера. Той е назначен по проект финансиран от УЕФА и програмата за развитие на футбола в Азия да предложи футболно обучение на деца от всякаква възраст.

Пристигаме на място което изглежда училищен двор.

В ъгъла, малки момчета около шестгодишни правят каквото животът тук им дава малък шанс да правят, усмихват се и са деца, докато преследват футболна топка по парче чакъл. Хаотично е и неструктурирано, наблюдавано, но не тренирано, те просто са окуражавани да се забавляват.

В друга част по-големи момчета получават структурирано обучение от Ал Масри, практикуват удари с глава, спиране на гърди и близък контрол - той ги окуражава и инструктира в равни мерки, неговият арабски е прекъсван понякога от "браво".

Проектът е отбелязал четвъртата си година, започнат с надеждата да се използва футбола, за да помогне на тези деца да забравят, макар и за кратко, ситуацията в която се намират.

"Всички тези деца са виждали войната", казва Адуалах ал Нахасис, координатор на проекта. "Войната, дори за възрастен е трудна за гледане, убийствата и кръвта. Когато за пръв път дойдоха тук беше трудно за тях да излизат от караваната си, но после започнаха да се адаптират към ситуацията. Първоначално беше за момчетата, но когато видяхме, че няколко момичета се интересуват, предложихме им, така че накрая може да направим всички момичета и момчета щастливи сега."

Когато за пръв път предложили трениране на момичета имали само три деца. Културната чувствителност на бежанците, мнозина от които идват от миньорски райони на Сирия, е голяма пречка - те отказвали да позволят на дъщерите си да играят на открито.

Брандираните с Евро 2016 брезенти, които обикалят проекта не са циничен маркетинг инструмент - това е отговорът на организаторите към тази чувствителност, позволявайки на момичетата да тренират без да са наблюдавани. Сега има над 1000, които участват.

Проектът управлява организирани първенства с 12 отбора представящи кварталите в лагера. Благотворителните организации също имат отбори. Футболът, справедливо е да се каже, се е установил като централна част от живота в лагера.

Това е тази способност на спорта, в този случай на футбола, да събира хората заедно, което означава че Ал Масри и Ал Кхалаф ще подкрепят националния отбор в пътешествието към Световното първенство.

"Спортът няма нищо общо с политиката", заяви Ал Кхалаф. "Трябва да продължим напред, а спортът има послание и ние трябва да предадем това съобщение. Ако сирийският отбор играе с всяка друга страна, със сигурност и от все сърце ще го подкрепям и поддържам."

Успехът на Ал Кхалаф в намирането на отбор за който да играе докато е в лагера, без значение колко малък, дава на Ал Масри и следващото поколение надежда, че те могат да направят футболна кариера извън Сирия.

Надеждата е важна тук. Както и футболът.

НАЙ-ТРУДНИТЕ ПРОФЕСИИ ВЪВ ФУТБОЛА

Кутейбах Ал Рефай е притеснен човек.

От седмици той прави все повече искрени обаждания в опит да организира подготвителен мач за мъжкия сирийски отбор преди решителната световна квалификация срещу Узбекистан.

Като главен секретар на футболната федерация на своята страна, той има най-трудната професия във футболния свят. Трудно е да се организират приятелски мачове когато представяш държава смятана за страна на парий от по-голямата част от международната общност.

Обикаляйки офиса си в централата на Сирийската футболна асоциация, цигара виси от устните му, той изброява извиненията, които му дават и малкият брой отбори, които са готови да играят.

Залата за конференции в централата на СФС е била ударена от бомба и в ъгъла на офиса на Кутейбах има панел с разбито стъкло от шрапнел.

"Всички държави с които влязохме в контакт не могат да играят на датите, които ние имаме на разположение. Ирак ни предложи приятелски мач в Техеран, но датите не са възможни за нас. Това е проблемът от който страдаме през тези години", казва той.

Да се намери стадион на който да се играят световните квалификации било задача с подобна трудност като се има предвид невъзможността на Сирия да домакинства заради страховете около безопасността.

Малайзийската футболна асоциация най-накрая дала съгласие, в последната минута, след сделка с Макау, малка територия позната като "Вегас на Китай", се разпаднала.

Макау се съгласил да плати на сирийците 150 000 долара на "домакински" мач, изкушен от факта, че Китай и Южна Корея са в тяхната квалификационна група. Домакинството на мачовете ще доведе отборите и привържениците, които ще похарчат пари в техните хотели и казина.

Санкциите под които функционира Сирия означавали, че парите не може да се преведат официално и имало молба да бъдат платени в кеш което усложнило нещата до такава степен, че сделката пропаднала. "Притеснения за сигурността" били цитирани като официална причина.

Пари не получават директно нито от ФИФА, нито от Азиатската футболна конфедерация (АФК) заради санкциите.

А трудно има и пари за заплати.

Въпреки това от АФК се съгласили да покрият разходите на Сирия за хотели, самолетни билети и други разходи чрез 2 милиона долара от субсидии, които се полагали на Сирия за класирането на този етап от световните квалификации. Трябва да се харчи разумно като се има предвид, че домакинските мачове в момента включват двупосочно пътуване от 14 840 км до Югоизточна Азия.

Това е за повече от парите и политиката.

"Ние опитваме да дадем най-доброто от себе си, за да помогнем на хората, използвайки футбола", каза Кутейбах.

"Това е инструмент на любовта. Събира сирийците заедно. Нашите резултати играят тази роля в опита да се съберем както бяхме преди войната."

По коридора от неговия офис седи Фади Дабас, един от водещите директори на СФС.

Когато въпросът за политиката, войната и спорта се повдига пред него има мълчаливо признаване, че те са неразделни.

"Когато сирийският отбор играе, първото нещо в мача е изпълнението на сирийския химн", казва той.

"Футболът е много важен в политиката. Дава реална картина на Сирия, че Сирия е добре въпреки войната. Футболът и политиката са свързани, ние представяме държавата и сирийският отбор е от цяла Сирия."

ФИФА настоява, че политиката не трябва да има роля във футбола и поради това Сирия има свободата да се състезава международно, ако играе на неутрален терен.

Положителните резултати срещу Китай и Южна Корея в тяхната група дойдоха при такива изпитателни условия.

Помощник-треньорът Тарек Джабан казва, че работи от любов към страната си. Това определено е необходимо условие като се има предвид месечната му заплата от 100 долара.

Така е въпреки че Джабан е един от най-успешните играчи в историята на сирийския футбол. Той е прекарал кариерата си във водещия клуб на Дамаск Ал Джаиш, ставайки шампион шест пъти и носител на купата пет пъти. Също така е играл и е бил капитан на страната си в почти 100 мача.

В дома си в предградие на Дамаск, със съпругата си и отглеждайки четири дъщери, той дава мнение как се представя отборът напоследък.

Неговите дъщери прекарват следобеда правейки шоколадова торта, за да ни посрещнат в дома си, а Тарек се надява, че ще се върнем, ако Сирия оползотвори малкия си шанс да се класира на Световното първенство.

"Във футбола нищо не е невъзможно, винаги има надежда."

Ситуацията за Джабан също е трудна. Като мнозина в Сирия той трябва да се справя с последствията на конфликта, които включват и драстично ограничение на електричеството. Спирането на тока е всекидневно явление, а улиците на града тънат в тъмнина нощем, за да се пести енергия.

За да е сигурен, че може да гледа ключови мачове в дома си без прекъсване той използва малък телевизор захранван от батерии.

"Опитваме да останем оптимистични през цялото време, въпреки всички трудности пред които сме изправени", казва той.

Сега той трябва да подготви играчите си за мача на техния живот и се надява неговият опит от участие в големи мачове да помогне.

Той е бил част от сирийския национален отбор през 1994 г, който печели Младежкото първенство на АФК, побеждавайки Япония с 2:1 на финала.

Джабан пази мили спомени как е бил носен на рамене от привържениците когато пристигнали у дома с купата.

Сграбчил медала в ръка той си спомня как те са били посрещнати от 40 000 привърженици при завръщането си на летището в Дамаск.

"Това е нещо което никога няма да забравя", казва той.

Неговият съсед изпълнил обещанието си преди турнира да го носи по 12-те стълбища до върха на блока на родителите му, ако спечели.

Джабан крие медалите си добре. Тревожи се, че може всичките му награди да бъдат откраднати. По тази причина неговата шестгодишна дъщеря Джури вижда множеството отличия на баща си за пръв път.

Вкусът на този успех от 1994 г и да видиш какво означава той за неговия народ е нещо което той иска неговите футболисти също да изпитат сега.

"Ще дадем най-доброто от себе си. След първия мач ще знаем повече дали ще направим чудото и ще пристигнем на Световно първенство", заяви той.

Съставът със задачата за правене на чудеса е наясно с по-широките отговорности на неговите рамене.

На 22 години, Омар ал Мидани има повече грижи от просто да води защитната линия на Сирия.

Централният бранител, който играе за клуба от Дамаск Ал Вахда, има 17 мача за родината си и един гол. Висок, силен играч, неговото присъствие в защитната линия на Сирия е ключов фактор в последните им успехи.

Националните състезатели из цял свят често се оплакват, че тежестта на очакванията върху техните плещи от публиката да спечелят може да е твърде много понякога.

В Сирия, ситуацията е обърната. Играчите са поели задачата да осигурят известно време за отдих от войната на своите сънародници.

"Въпреки цялата болка в която живеят, хората вярват и ни подкрепят през цялото време", заяви Мидани.

"Минимумът който можем да направим е да им дадем щастие за няколко часа, молим бог да ни помогне да го направим."

Повечето играчи на неговите години не са затормозени с такива неща. Омар има амбиции да играе в чужбина и да развие кариерата си, но докато гледаме младежкият отбор на Ал Вахда да тренира си личи, че личната мотивираност е второстепенна докато войната продължава.

"Футболът беше много по-добър преди войната. Бяхме щастливи, единственото за което се грижехме беше футбола и училище. Сега единственото за което се грижим е да си върнем страната каквато беше."

Този ден може би няма да дойде скоро.

Междувременно всичко което Кутейбах, Джабан и Мидани могат да направят е да продължат да планират и да играят.

МАЛАЙЗИЯ

Свежата сирийска пролет даде път на жегата и проливният дъжд на тропическия климат.

Малайзия е "дом" на отбора на Сирия от миналия септември и тук, на ръба на екватора и далеч от тяхната страна, те трябва да се състезават.

Отборът пристигна почти седмица преди мача срещу Узбекистан, за да се отърси от часовата разлика, да играе мач срещу местен клуб и да се аклиматизира към горещото време.

В предпочитания им хотел в град Серембан, на един час шофиране южно от столицата Куала Лумпур, съставът познава персонала добре. Готвачът пригажда техните диетични изисквания и, след вечерната тренировка, играчите и щаба сядат в резервирана част от ресторанта преди да се завърнат по стаите си.

Членовете на отбора знаят, че трябва да използват тази временна база в свое предимство. Те са научили всичко за местните условия на близкия стадион Туанку Абдул Рахман и неговата кална баня за терен.

Двата съперника срещу които се изправиха тук досега - Иран и Южна Корея - се провалиха да вкарат.

Ако Сирия иска да стигне в Русия следващото лято за Световното първенство трябва да използва всеки възможен ъгъл, който се открие.

Нещата ще бъдат различни при това гостуване.

В много къса бележка на местните власти в Серембан оповестяват, че стадион Рахман няма да е на разположение заради събитие в града.

Мачът ще се проведе в Малака, на 64 км на юг.

И така, само 72 часа преди първия съдийски сигнал в мача, който ще определи тяхната съдба за Световното първенство, тази банда от футболни номади събира багажа, позира за снимки с мениджмънта на хотела и отново потегля на път.

Да си гъвкав за футбола е нещо което сирийските хора са свикнали след шест години война.

Докато в Дамаск ни беше разказана история как всеки уикенд един определен войник на фронтовата линия слага оръжието си на земята и взема свирка.

Той прави относително късо пътешествие обратно до столицата навреме да свири местен футболен мач, заменяйки камуфлажната си униформа с черни шорти и съдийска тениска.

Когато мачът свършва той се преоблича отново в униформата, грабва АК-47 и се завръща в провинцията, за да поднови битката.

Такива анекдоти показват Сирия като нация в която любовта към футбола е дълбока колкото и в Европа или Южна Америка.

Историята за войника съдия също илюстрира как изискванията на войната са станали напълно внедрени във всекидневния живот в Сирия и не само за тези зачислени в армията.

Футболът, като всеки друг аспект на обществото, трябва да се пригоди около основната цел на режима да се наложи над множеството си врагове.

Като резултат, животът в Дамаск е клаустрофобично преживяване - постоянните контролни пунктове за сигурност, претърсвания, реките от задушаващ трафик и държавно спонсорираната параноя култивирана от Асад са задушаващи.

В допълнение на това са всекидневните спирания на тока, недостигът на вода, подозрение към изкуствата и културата и невъзможност да се напуска страната често заради визовите ограничения.

Мнозина трябва да намерят свободата за която копнеят във всекидневния живот чрез играенето или гледането на футбол.

От професионалната страна на спорта, играчите се придържат към търговията си. Местната игра е в криза, но тези, които все още се прехранват от нея са благодарни, че не трябва да се бият в смущаващ, горчив конфликт.

Тези, които играят за сирийски клубове са изправени пред осквернени мечти за начина на живот, който футболна кариера може да предложи, но като всеки друг, те отчитат своите привилегии и се справят с раздадените карти.

Дори за тези играчи, които бягат от страната, няма истинска свобода. Те може да имат лична сигурност в чужбина, но големите им семейства у дома, както и мисълта за коварния дълъг обхват на Асад подсигурява, че повечето ще останат тихи относно политиката.

Политиката на войната доведе до 11 милиона души, които са прогонени от домовете си през последните шест години. Мнозина са открили убежище със семейството или приятели в контролирани от режима градове или в бежански лагери като Заатари.

Междувременно други, в търсене на нов живот далеч от Сирия, са отплавали на крехки съдове към бреговете на южна Европа. Тези, които са имали достатъчно късмет още да дишат са се изправили пред опасни пътувания към континент нарастващо разделен около отношението си към тяхното тежко положение.

Едно от общите неща между сирийците, без значение дали подкрепят режима или са част от опозицията, е любовта към тяхната страна.

Това се отнася и за тези с които говорихме, а бяха загубили членове на семейството си или са били принудени да напуснат домовете си, за да оцелеят.

Всички те копнеят за по-добри дни пред тях.

Един играч, който предходно изразил негативно мнение за режима и е бил наказан се завръща в националния отбор.

Фарис ал Кхатиб, считан за един от най-великите играчи на страната, декларира подкрепата си за сирийската опозиция през 2012 г и не е играл за отбора оттогава.

Сега, след предупреждения от старши треньора, той се завръща и е готов да изиграе своята роля в опит да заведе Сирия напред.

Добрата новина около възможно класиране за Световното първенство е добре дошло разсейване от озъбения живот по време на война и начин сирийският патриотизъм да бъде изразен по различен начин от стрелянето с оръжие.

Ако този отбор се класира за Русия следващото лято то могат да очакват много повече от 40 000, които се появили да понесат победителския младежки отбор на рамене от летището през 1994 г.

Като помощник-треньор Тарек Джабан изтъква, като се имат предвид условията на парична оскъдица при които работят, задачата не е просто да се класират в най-елитното световно футболно първенство. Тя е да направи чудо.

Без значение от евентуалния край, въодушевлението от това футболно приключение дава на сирийското правителство ПР тласък - но също така дава много неща на народа включително надежда, бягство от действителността и гордост.

Обратно в Малайзия - настанен в нов хотел - съставът е съсредоточен. В стария колониален град Малака - обиколен от палмови дървета и гумени плантации - те знаят какво трябва да направят. Да победят.

Победа срещу Узбекистан ще им даде нова вяра, че могат да се класират за регионалния плейоф. Победа в него и тогава те ще играят срещу противник от Северна или Централна Америка или Карибите за място в Русия. Това е високо препятствие за преодоляване.

В крайна сметка, класиране за Световното първенство може да се окаже недостижимо, но постиженията на този сирийски отбор ще бъдат възхвалени, имайки предвид какво трябва да преодолеят.

Точките скоро ще бъдат събрани и крайният резултат ще е известен.

Само ако можеше същото да бъде казано и за войната, която сирийците трябва да изтърпят и дългосрочното бъдеще на тяхната страна.

Автори: Ричард Конуей и Дейвид Локууд