Фауст на Гьоте е подписал пакт с дявола, и Маурицио Сари, този март, когато Наполи чака титлата, първа след Диего а еднакво, вярвайте, важна, търси в ръкописа на Гьоте само едно нещо... Къде се, брате, подписва това?
С цигарата в устата, дрон над главата, псувня полугласно отправена към съдиите, пред швенк камерата на Паоло Сорентино който идва на всяка тренировка когато е в града и който отдавна е разбрал, че това е най-добрият филм, който никога няма да заснеме.
Тоскански акцент, който така чудно се лепи на кръщелно в което пише Банйоли, Неапол, па милиард сметки в главата, да, този банкер гледа терена, а вижда таблица в Ексел, колони пълни с някакви бройки, разбираеми само за него.
В тях се крие Марек Хамшик, в тях се крие Лоренцо Инсиние, син на този град, който трябвало да посещава Канос преди да го заобичат, защото най-трудно заобичваш своята кръв и месо; в тях е Дрис Мертенс на квадрат, защото този сезон играе за двама, в тях се крият и онези лъжливи бразилци, които играят като италианци...
На теория това е както трябва, в сбора всичко се свежда до закръгления номер 1, чак и когато там в Рим отекне някой гол, а тогава дойдат някакви други римляни да утихнат стадиона, да предизвикат сълзи в очите на най-младите и малко по-големите привърженици, да доставят покер голове като шамар.
Това било "Дерби на Слънцата", а някой дръзнал да лети прекалено близо до звездите...
Затова е тук, с всичко изброено, и неизбежната книга в ръцете на Маурицио Сари.
Не, Маурицио Сари това неделно утро, докато е гледал раните, които му е нанесъл Еузебио ди Франческо, не е чел своя любим писател Джон Фант. В края на краищата, приключенията на Артуро Бандини той знае наизуст, както знае какво е да си южняк между северняци, ренегат сред благородници, неаполитанец в Италия, банкер във футбола.
Сари след Рома мисли за Гьоте. Най-големият немски писател е тук, в улиците на този град, на пътешествие което ще му отвори очите и заради което ще стане това което е, заслепен от красотата, и страстта, и цветовете, и Везувий, казал онази фраза. "Vedi Napoli e poi muori." (Виж Неапол и умри - б.р.).
Сари превежда Фауст. Превежда? Да, това е правилната дума. Той през този март настина е Фауст. Този финансов експерт знае, че няма безплатен обяд, нито безплатен живот, нито безплатно безсмъртие. Всичко това струва, а цената не е малка.
Фауст на Гьоте е подписал пакт с дявола, и Маурицио Сари, този март, когато Наполи чака титлата, първа след Диего а еднакво, вярвайте, важна, търси в ръкописа на Гьоте само едно нещо...
Къде се, брате, подписва това?
Милиони хора, синове и дъщери на Везувий, потомци на сирената Партенопе, се питат същото. Аурелио Де Лаурентис най-вече. В Секондиляно, в Сокаво, между добре облечения свят в Посилипо, във всичките тридесет квартийереа, същият рефрен, в ритъма на шума на стадиона, по матрицата на онази музика, която прилича на нашия турбо-фолк, която толкова обичат в Кампания.
Към кого да се обърнем да предадем на Нечистивия съдбата, не търсим щастие, не търсим вечност, не търсим нищо, само титла, първа след почти тридесет години, първа след почти седем години жестоко владение на Ювентус.
Като някога, когато Най-големият беше тук, когато на гробищата се появи онзи транспарант, но в гробището не е имало никого, всички са били, и живите и покойните, на Сан Паоло.
"Виж титлата на Наполи и умри."
Знаем, ще ги има онези, които ще ни укорят - благо, ако са привърженици на който и да е друг клуб в Италия, но чак и те биха искали тази кална Пепеляшка в скъсани чорапи, но хубава както никоя дама със синя кръв никога няма да бъде, накрая да завърши усмихната и окъпана в светкавиците на фотоапаратите; а грубо и обещаващо, защото могат, ако в сърцето са им израснали черно-белите цветове - и ще кажат, че мечтаем, че не сме реални, че винаги има някой по-силен и от Дявола и от неговия шеф.
Той живее в Торино, и кара "фиат", не се ли показа това хубаво в 93-ата минута на Стадио Олимпико?
Бихме могли, ние неутралните (макар че това никак не означава, че сме обективни!) които сме чакали март, скърцайки със зъби, ломейки пръсти, утихвали един друг, а тогава казали, окей, сезонът на стрелбата е официално открит, бихме могли да прекъснем да търсим причини защо това е сезонът на Наполи. А особено да се обърнем към хороскопа, старите книги, ума на Маурицио Сари, миналото, усмивката на Диего Марадона.
Да не кажем, че никога не е била такава пролет. Не е проработил още Везувий, това чакаме, за това говори една от най-дивните песни от трибуните на Сан Паоло - "forse un giorno esplodera" - но паднал сняг, най-големият в последния половин век, побелял града да прикрие не неговите редица проблеми, а неверниците, които имали съмнения.
Сняг в Наполи? И тогава кажете, че това е обикновена година...
До третия ден на март, преди голът на Дибала да отекне и на стотици километри на юг, нещо друго вливало увереност: Маурицио Сари по професия е стар лихвар, а лихварството е третият най-стар занаят в тази страна, и онзи кредит отпреди две години, когато тук бил Игуаин, но е било твърде рано, трябвало да бъде платен. Банката винаги печели, сякаш сме забравили това?
Италианските журналисти, които повече обичат страстта от статистиката, изровили информацията, че през цялата 2017 година Наполи е бил най-добрият отбор в Италия. Спечелили са 99 точки, срещу 96 на Ювентус. Имали голова разлика 96:31, пак по-добри от "черно-бялата" 89:29.
Смисълът не е сезонът да трае от януари до декември, а продължителността, навикът да се побеждава - чак и когато не се играе хубаво, чак и когато на някакъв СПАЛ набута гол в първите десет минути и тогава се чака да изтекат следващите деветдесет! - самоувереност, ментална сила, конкурентите да знаят, че можете да направите всичко както трябва, а тогава отново внезапно да се случи някой Кайехон, когато най-малко се надявате.
Сари и неговите ученици през 2017 са освободили тайната рецепта, която Юве е държал в леда на Алпите, онова брутално наказване на всяко отпускане, когато мислите, че ги държите в шах, а тогава пешката се превръща в царица и ви разрушава плана.
Сари тази година не е довел подсилвания, които да променят кръвната картина на отбора, макар че Де Лаурентис, който за това е мечтал на голямото платно и когато неговият клуб се влачил в Серия С, сигурно би му подарил и събраните дела на Чинечита за едно обещание за титла.
Напротив, той само педантично решавал невралгичните точки - от грешките на Пепе Рейна, през милиметър капаните за засада на задната линия, които до безсъзнание обиграва на онези технологично напреднали тренировки, до жълтите минути и седмици на ударно вълнение - всичко докато тези страстни южняци не са започнали да приличат на наказателна експедиция в която се знае кой взема водата в залива, а кой дежури пред вулкана и оповестява селото, че се приближават завоеватели.
Тази самоувереност е била най-очевидна и по говора на тялото на Маурицио Сари и капитана Хамшик, на който само титла недостига, за да застане рамо до рамо с Марадона във фолклора на града, който Стендал е нарекъл единствената истинска столица на Европа (той продължава да е това, баш на днешна Европа, заслепена, объркана, ранена, нападната).
Но и чрез вербализация: за разлика от преди две години, когато Скудетото беше забранена дума в съблекалнята в непосредствена близост до Виа Клаудио, играчите на Наполи сънували с отворени очи и напрегнати гласни струни.
Нещо подобно се случи с Лестър, спомняме си и завинаги ще си спомняме. Този feel-good фактор, който излъчваше цялата дружина се излъчваше и на терена; когато играете като шампион, тогава чак и арбитрите, в Италия винаги обвинявани, че са в полза на "Рубентус", започват да ви гледат с друга свирка.
И затова не е никакво чудо, нито филмовият продуцент е трябвало в маниера на галантния Уайнстийн да прати най-хубавите италиански актриси в хотелските стаи в нощта преди мача, това че толкова съмнителни решения отидоха в полза на небесносините през този сезон, нито това че ВАР не ги е измамил. А в Италия, знаем, синьор арбитро може да бъде разликата между върха и дъното наречено второ място, и Сари понякога прилича на Жозе Моуриньо, защото винаги има какво да каже на хората в черно... И това е бил неговият план, през всички тези години.
Не е незначително нито онова отказване от купата и от Европа, заради което целият фокус е насочен към титлата, нито това че, макар несъзнателно, и привържениците на всички други клубове искат да видят краля свален. Срещу Наполи на стадионите из Апенините тази пролет ще се вика с по-ниска октава, няма да ги има онези транспаранти, които ще се подиграват с мръсните южняци, няма да има твърде много обидни песни за смрада, имигрантите, безработицата, замърсената вода и улиците пълни със смет. А това ще се, искали не искали, отрази малко и на онези долу на тревата, и те са живи хора, и на тях са им пълни чорапите от Ювентус и неговия терор...
Какво е сега това, дали сме толкова смели, че и след Сан Паоло и 2:4, и след всички онези коментари, че Наполи се е задавил, уплашил, да твърдим, че може до титлата?
Разбира се, че сме: това беше необходима плесница точно заради онова наречено самоувереност. Не сте вие Юве, сякаш поръча разтърсената Рома, вие трябва да се мъчите и да треперите... Ще се видим, следващият уикенд на Меаца, скептици, ще бъде тук и Фауст, онзи който е казал: "Нито една радост не бива без тъга", ще експлодира и този Везувий, може би на пролет, може би следващата, но ще.
Автор: Марко Прелевич
Няма коментари:
Публикуване на коментар