Неаполитанският уличен пес

Нека някъде там да е и символиката на снега, който забелил, и за Маурицио Сари, който би изпълнил завета на своите предци, и за Марадона, който най-накрая ще получи наследник на тази планета, и за изпращането в Торино в събота следобед, и всички емоции, които като видите това, трябва да ви погодят. Освен ако сърцето ви не е от волфрам и/или направено във фабриката на ФИАТ...

Няма, този път сме по-умни, да кажем нищо за съдбата и коментарите, нито дума за това колко би било невероятно Наполи тази вечер да победи в Торино, та през последните три кръга да гледаме, не е прекаляване, борба на живот и смърт за Скудетото.

Остави го онова гробище, нека почиват в мир щастливците, които са напуснали този свят след втория и последен триумф, през пролетта на 1990 година, а вече няколко сезона предусещат неканени гости на вечния дом.

Нека някъде там да е и символиката на снега, който забелил, и за Маурицио Сари, който би изпълнил завета на своите предци, и за Марадона, който най-накрая ще получи наследник на тази планета, и за изпращането в Торино в събота следобед, и всички емоции, които като видите това, трябва да ви погодят.

Освен ако сърцето ви не е от волфрам и/или направено във фабриката на ФИАТ...

Няма да говорим само по една причина: научили сме, предполагаме, досега колко потентна, колко непоколебима, умее да бъде scaramanzia (на добър час - б.р.).

Суеверието на Апенините е важно колкото и онова братство в сърцето на Рим, и не трябва да го предизвикваш. Недейте никак да разсипвате зехтин на пода, защото няма да имате пари, не позволявайте да ви докосне метла когато някой мете къщата, защото няма да се омъжите или ожените, не слагайте никога своята шапка на нечий креват, защото това му предрича бърза смърт, и недейте да пишете за това, че Наполи след близо три десетилетия може да спечели титлата, защото това, нашите съболезнования, няма да се случи...

Това е, затова, без влагания в прогнози - макар че малко фишове днес ще бъдат без тази среща? - и без никакви привърженически пристрастия, история за момчето което заслужава победата, и гол на стадиона на Ювентус, и цялото щастие на този свят.

Не, не е Лоренцо Инсиние, роденият неаполитанец, който е имал много да докаже първо на своя град и своите хора, а чак тогава на остатъка на планетата, а за неговият ортак от, поне за този сезон, най-добрият нападателен тризъбец в континенталната част на Европа, чак и ако не забравяме Париж.

Онова което са Салах, Мане и Боби Фирмино там във Висшата лига, това е в Серия А малко чудноватия триъгълник Инсиние - Кайехон - Мертенс, за който логиката вероятно би казала, че няма да има големи шансове да бъде толкова успешен.

И какво щастие само изживяваме, че логиката не играе футбол, а го играят Дрис, който навлича със себе си двама защитници и оставя пространство Лоренцо да бъде "десетка", за да изнесе топката на крилото където я чака Хосе за съвършена парабола, която върви, как футболът понякога умее да бъде прост, право към човека, който е виновен за всичко и който ще бъде тема на това четиво, като вече не смеем да прокълнем Наполи.

А сякаш някой би смял, нека ни прости и онзи другият осиновен неаполитанец, Хамшик, да бъде във фокуса преди вечерното дерби, освен Дрис Мертенс, най-добрият стрелец на небесносиния отбор, който тази вечер е в ролята на наперчен предизвикващ, чудесният белгиец чийто сдържан и дълъг възход към върха (преминал е от ПСВ в Серия А когато вече е имал навършени 26 години, и бил някак най-скромен между талантливото белгийско поколение) му липсва само корона?

Всичко някак започва с кучета. Онези уличните. Песове, помияри, наречете ги както искате.

Било е март миналата година когато разбрахме за тази необичайна любов на малкия белгиец - висок е колкото Меси, а иска да остави печат като един друг аржентинец - към четириногите приятели.

Мертенс е получил една топка на Олимпико, измамил вратаря на Рома Войчех Шчесни, а тогава се запътил към флагчето за ъгловия удар и - хайде да не търсим евфемизми - започнал да пикае. Сякаш искал символично най-накрая да си маркира територията, да каже, че тук и ще остане.

Първоначално помислихме, че е налице само голяма гъвкавост на интелигентното момче от Леувен, дълбок поклон към Финиди Джордж и чудесните нигерийски орли, които ни подариха толкова радост на Мондиала през 1994. В мача срещу Гърция Финиди имаше подобен "удар", а после се спусна на четири крайника и символично се изпика по терена.

И да, смял се после главният герой, но е имало и нещо зад това. Дрис Мертенс, ето, много обича псета. Онези най-обикновените, онези нещастните, онези, които треперят на дъжда и търсят малко хлад в тесните неаполски улици, онези, които преживяват с остатъците в боклука, и които са единствените, предполагаме, благодарни когато някога най-красивият град в света, след несъбирането на боклука, замирише като голямо сметище.

Мертенс недълго преди този гол със своята съпруга Катрин е осиновил едно бездомно куче, а скоро в социалните мрежи се появил клип как харчи добър дял от огромната си заплата, събирайки храна за изоставени кучета.

"Кучетата те обичат за това което си; не им пука дали си футболист и колко пари имаш. Понякога хората са добри към теб само защото си известен. А кучето няма представа дали си известен. То вижда само какъв човек си".

Не е, да не гракнат веднага онези с манталитет на средностатистическите злобни и наконтени баби от Ташмайданския парк, не е Дрис Мертенс да се ръководи изключително от "колкото повече опознавам хората, толкова повече обичам кучетата".

Той редовно посещава болници - понякога се и дегизира, защото не желае да се пише за това - посещава болни деца и апелира към всички свои последователи и привърженици да бъдат малко по-добри хора и да отделят от своето време, ако не могат от своите пари, за онези които нямат. В света на обещаващи и отчуждени звезди, крале на Инстаграма, които само не броят пари върху тоалетната чиния, Дрис Мертенс, този тих, упорит, достоен тип, изглежда като аберация...

Но да се върнем за момент към кучетата. На тези песове, които някой би нарекъл помияри, а някой друг, например, свободни души и единствените истински градски типове, целият им живот зависи от късмета. Ще ги удари ли кола или своя предимно кратък живот ще завършат в някой бесен сблъсък в глутницата, ще ги ритне ли или ще ги погали някой на улицата, ще види ли някой в тях предаността, па да ги осинови, всичко е една голяма рулетка, която се играе, защото не ти остава нищо друго.

Дрис Мертенс го е погледнал късметът преди година и половина, и за радост на стадион Сан Паоло, който продължава да произвежда най-хубавите песни, ако не и най-силният звук, не изглежда, че ще престане.

Кариерата на бързия белгиец е била малко в застой, особено при Рафаел Бенитес. Умеел е да направи някои чудесни мачове - някои като играе вдясно, десният му е и силният крак, макар че би бил смъртоносен и когато тръгне да марширува по лявата страна на терена, а тогава се вмъкне в средата - но това било едва спорадично, и с едва двадесетина гола за три сезона.

Белгийците вече му предвиждали преминаване в някой по-малко значим английски клуб, в сезона в който Уотфорд влезе във Висшата лига беше разпитвал за неговото здраве, а тогава точно в Юве отиде Гонзало Игуаин и след колективното хващане за главата и сърцето, в Наполи разбраха, че продължават да нямат централен нападател.

Аркадиуш Милик, който за момент заприлича на много пристойна замяна на побягналия аржентинец, се контузи тежко и никога повече, за съжаление, не беше онзи старият.

А тогава Маурицио Сари видя нещо заради което и днес по Секондиляно, Монтекалварио и Пендино ще идват при него осемдесетгодишни да му се поклонят, пожелаят късмет и целунат ръка, а заради което и самият Сари немалко пъти ще се удря по задника, не само от щастие.

Сари е, започвайки от мача срещу Бешикташ, който Наполи ще загуби, но в перспектива ще спечели много повече, разбрал, че Мертенс може да играе нападател. Всъщност, че Мертенс трябва да играе нападател.

Четириокият банкер от Баньоли много пъти ще, искрен и решителен какъвто е, и явно ще укорява себе си заради това. Защото, Маурицио Сари много късно, ще каже, осъзнал, че Мертенс може да играе нападател. Всъщност, че Мертенс трябва да играе нападател.

С нисък център на тежестта, бърз и неудобен точно толкова, че бековете да мислят, че могат да го укротят, а тогава им се измъкне и ги оставя задъхани зад него, Мертенс ще се разлюти ако днес го наречете "лъжлива деветка", което е прозвище, което главно му лепят футболни коментатори.

Не съм роден като нападател, нито някога съм го играл, ще обясни и така ще опита да се изкупи за немалкия брой пропуснати възможности, особено в първите дни при преминаването към новата функция, но изобщо не съм лъжлив, по никакъв начин.

Как би могъл и да бъде, като е успял да се прехвърли от крилата към центъра и то на прага на четвъртото десетилетие на живота, когато много негови набори търсят по-лесни начини да се наслаждават на остатъка от кариерата или вече биха намекнали на своите агенти да им търсят някакви китайски пари...

Той е, накратко, мелез като тези които обича, в неговата игра има съвсем всичко, и от баща му, който е бил преподавател по физическо в едно училище (откъдето го подготвя) и от майка му, която е била професор в университет (откъдето къщата му е пълна с книги и, още по-важно, коефициент на интелигентност с който на терена вижда онова което на другите убягва), и холандската школа във футбола на която принадлежи и по език и по професионално обучение, и южняшката страст и фламандската пресметливост.

Ще остане завинаги грехота, че Мертенс не е бил класически нападател от малък, защото кой знае дали бройките биха били още по-невероятни от 28 шампионатни гола през миналия сезон и още 17, досега, в този.

Но ако тази вечер, а и в следващите три кръга, благодарение на тази истинска "деветка", се случи онова което не смеем да споменаваме - scaramanzia е опасна работа, не трябва да я предизвикваме нито да се съмняваме в нея, не през пролетта на 2018 - никой няма да размисля за това.

Никой, всъщност, няма да размисля за нищо.

Само някой, може би точно юнакът на тази история, ще забележи, че неаполитанците, онези истинските, са като улични кучета. Онези, които те обичат заради това което си, и каква особа си, и те обичат предано, до края, до кокал.

А от вселената искат, ето, само малко късмет.

Автор: Марко Прелевич
22.04.2018 

Ще проработи веднъж и този Везувий

Фауст на Гьоте е подписал пакт с дявола, и Маурицио Сари, този март, когато Наполи чака титлата, първа след Диего а еднакво, вярвайте, важна, търси в ръкописа на Гьоте само едно нещо... Къде се, брате, подписва това?

С цигарата в устата, дрон над главата, псувня полугласно отправена към съдиите, пред швенк камерата на Паоло Сорентино който идва на всяка тренировка когато е в града и който отдавна е разбрал, че това е най-добрият филм, който никога няма да заснеме.

Тоскански акцент, който така чудно се лепи на кръщелно в което пише Банйоли, Неапол, па милиард сметки в главата, да, този банкер гледа терена, а вижда таблица в Ексел, колони пълни с някакви бройки, разбираеми само за него.

В тях се крие Марек Хамшик, в тях се крие Лоренцо Инсиние, син на този град, който трябвало да посещава Канос преди да го заобичат, защото най-трудно заобичваш своята кръв и месо; в тях е Дрис Мертенс на квадрат, защото този сезон играе за двама, в тях се крият и онези лъжливи бразилци, които играят като италианци...

На теория това е както трябва, в сбора всичко се свежда до закръгления номер 1, чак и когато там в Рим отекне някой гол, а тогава дойдат някакви други римляни да утихнат стадиона, да предизвикат сълзи в очите на най-младите и малко по-големите привърженици, да доставят покер голове като шамар.

Това било "Дерби на Слънцата", а някой дръзнал да лети прекалено близо до звездите...

Затова е тук, с всичко изброено, и неизбежната книга в ръцете на Маурицио Сари.

Не, Маурицио Сари това неделно утро, докато е гледал раните, които му е нанесъл Еузебио ди Франческо, не е чел своя любим писател Джон Фант. В края на краищата, приключенията на Артуро Бандини той знае наизуст, както знае какво е да си южняк между северняци, ренегат сред благородници, неаполитанец в Италия, банкер във футбола.

Сари след Рома мисли за Гьоте. Най-големият немски писател е тук, в улиците на този град, на пътешествие което ще му отвори очите и заради което ще стане това което е, заслепен от красотата, и страстта, и цветовете, и Везувий, казал онази фраза. "Vedi Napoli e poi muori." (Виж Неапол и умри - б.р.).

Сари превежда Фауст. Превежда? Да, това е правилната дума. Той през този март настина е Фауст. Този финансов експерт знае, че няма безплатен обяд, нито безплатен живот, нито безплатно безсмъртие. Всичко това струва, а цената не е малка.

Фауст на Гьоте е подписал пакт с дявола, и Маурицио Сари, този март, когато Наполи чака титлата, първа след Диего а еднакво, вярвайте, важна, търси в ръкописа на Гьоте само едно нещо...

Къде се, брате, подписва това?

Милиони хора, синове и дъщери на Везувий, потомци на сирената Партенопе, се питат същото. Аурелио Де Лаурентис най-вече. В Секондиляно, в Сокаво, между добре облечения свят в Посилипо, във всичките тридесет квартийереа, същият рефрен, в ритъма на шума на стадиона, по матрицата на онази музика, която прилича на нашия турбо-фолк, която толкова обичат в Кампания.

Към кого да се обърнем да предадем на Нечистивия съдбата, не търсим щастие, не търсим вечност, не търсим нищо, само титла, първа след почти тридесет години, първа след почти седем години жестоко владение на Ювентус.

Като някога, когато Най-големият беше тук, когато на гробищата се появи онзи транспарант, но в гробището не е имало никого, всички са били, и живите и покойните, на Сан Паоло.
"Виж титлата на Наполи и умри."

Знаем, ще ги има онези, които ще ни укорят - благо, ако са привърженици на който и да е друг клуб в Италия, но чак и те биха искали тази кална Пепеляшка в скъсани чорапи, но хубава както никоя дама със синя кръв никога няма да бъде, накрая да завърши усмихната и окъпана в светкавиците на фотоапаратите; а грубо и обещаващо, защото могат, ако в сърцето са им израснали черно-белите цветове - и ще кажат, че мечтаем, че не сме реални, че винаги има някой по-силен и от Дявола и от неговия шеф.

Той живее в Торино, и кара "фиат", не се ли показа това хубаво в 93-ата минута на Стадио Олимпико?

Бихме могли, ние неутралните (макар че това никак не означава, че сме обективни!) които сме чакали март, скърцайки със зъби, ломейки пръсти, утихвали един друг, а тогава казали, окей, сезонът на стрелбата е официално открит, бихме могли да прекъснем да търсим причини защо това е сезонът на Наполи. А особено да се обърнем към хороскопа, старите книги, ума на Маурицио Сари, миналото, усмивката на Диего Марадона.

Да не кажем, че никога не е била такава пролет. Не е проработил още Везувий, това чакаме, за това говори една от най-дивните песни от трибуните на Сан Паоло - "forse un giorno esplodera" - но паднал сняг, най-големият в последния половин век, побелял града да прикрие не неговите редица проблеми, а неверниците, които имали съмнения.

Сняг в Наполи? И тогава кажете, че това е обикновена година...

До третия ден на март, преди голът на Дибала да отекне и на стотици километри на юг, нещо друго вливало увереност: Маурицио Сари по професия е стар лихвар, а лихварството е третият най-стар занаят в тази страна, и онзи кредит отпреди две години, когато тук бил Игуаин, но е било твърде рано, трябвало да бъде платен. Банката винаги печели, сякаш сме забравили това?

Италианските журналисти, които повече обичат страстта от статистиката, изровили информацията, че през цялата 2017 година Наполи е бил най-добрият отбор в Италия. Спечелили са 99 точки, срещу 96 на Ювентус. Имали голова разлика 96:31, пак по-добри от "черно-бялата" 89:29.

Смисълът не е сезонът да трае от януари до декември, а продължителността, навикът да се побеждава - чак и когато не се играе хубаво, чак и когато на някакъв СПАЛ набута гол в първите десет минути и тогава се чака да изтекат следващите деветдесет! - самоувереност, ментална сила, конкурентите да знаят, че можете да направите всичко както трябва, а тогава отново внезапно да се случи някой Кайехон, когато най-малко се надявате.

Сари и неговите ученици през 2017 са освободили тайната рецепта, която Юве е държал в леда на Алпите, онова брутално наказване на всяко отпускане, когато мислите, че ги държите в шах, а тогава пешката се превръща в царица и ви разрушава плана.

Сари тази година не е довел подсилвания, които да променят кръвната картина на отбора, макар че Де Лаурентис, който за това е мечтал на голямото платно и когато неговият клуб се влачил в Серия С, сигурно би му подарил и събраните дела на Чинечита за едно обещание за титла.

Напротив, той само педантично решавал невралгичните точки - от грешките на Пепе Рейна, през милиметър капаните за засада на задната линия, които до безсъзнание обиграва на онези технологично напреднали тренировки, до жълтите минути и седмици на ударно вълнение - всичко докато тези страстни южняци не са започнали да приличат на наказателна експедиция в която се знае кой взема водата в залива, а кой дежури пред вулкана и оповестява селото, че се приближават завоеватели.

Тази самоувереност е била най-очевидна и по говора на тялото на Маурицио Сари и капитана Хамшик, на който само титла недостига, за да застане рамо до рамо с Марадона във фолклора на града, който Стендал е нарекъл единствената истинска столица на Европа (той продължава да е това, баш на днешна Европа, заслепена, объркана, ранена, нападната).

Но и чрез вербализация: за разлика от преди две години, когато Скудетото беше забранена дума в съблекалнята в непосредствена близост до Виа Клаудио, играчите на Наполи сънували с отворени очи и напрегнати гласни струни.

Нещо подобно се случи с Лестър, спомняме си и завинаги ще си спомняме. Този feel-good фактор, който излъчваше цялата дружина се излъчваше и на терена; когато играете като шампион, тогава чак и арбитрите, в Италия винаги обвинявани, че са в полза на "Рубентус", започват да ви гледат с друга свирка.

И затова не е никакво чудо, нито филмовият продуцент е трябвало в маниера на галантния Уайнстийн да прати най-хубавите италиански актриси в хотелските стаи в нощта преди мача, това че толкова съмнителни решения отидоха в полза на небесносините през този сезон, нито това че ВАР не ги е измамил. А в Италия, знаем, синьор арбитро може да бъде разликата между върха и дъното наречено второ място, и Сари понякога прилича на Жозе Моуриньо, защото винаги има какво да каже на хората в черно... И това е бил неговият план, през всички тези години.

Не е незначително нито онова отказване от купата и от Европа, заради което целият фокус е насочен към титлата, нито това че, макар несъзнателно, и привържениците на всички други клубове искат да видят краля свален. Срещу Наполи на стадионите из Апенините тази пролет ще се вика с по-ниска октава, няма да ги има онези транспаранти, които ще се подиграват с мръсните южняци, няма да има твърде много обидни песни за смрада, имигрантите, безработицата, замърсената вода и улиците пълни със смет. А това ще се, искали не искали, отрази малко и на онези долу на тревата, и те са живи хора, и на тях са им пълни чорапите от Ювентус и неговия терор...

Какво е сега това, дали сме толкова смели, че и след Сан Паоло и 2:4, и след всички онези коментари, че Наполи се е задавил, уплашил, да твърдим, че може до титлата?

Разбира се, че сме: това беше необходима плесница точно заради онова наречено самоувереност. Не сте вие Юве, сякаш поръча разтърсената Рома, вие трябва да се мъчите и да треперите... Ще се видим, следващият уикенд на Меаца, скептици, ще бъде тук и Фауст, онзи който е казал: "Нито една радост не бива без тъга", ще експлодира и този Везувий, може би на пролет, може би следващата, но ще.

Автор: Марко Прелевич

И Англия има Партизан

Запознайте се с клуб от Англия, който е създаден преди две години и е наречен по белградския Партизан. Със "З"! "Знаем всичко за вашия Партизан, той ни беше вдъхновение, искаме да ни подкрепят и Гробари", казват от този клуб.

Клубът, който носи същото име като сръбския шампион - Партизан Букам - е основан през 2015 година в град Букам, окръг Сари (40 км югозападно от Лондон). Участва в местната "бетон лига, която се нарича Leatherland&District Division 2.

Помощник мениджърът на Партизан Букам ФК, Скот Хичман в разговор за страницата "Черно-бяла носталгия" обясни, че името Партизан се харесало на основателя на клуба, който знае всичко за белградския клуб и неговите привърженици.

Казва, че очаква английският Партизан да стане любим на Гробарите в Сърбия и Европа и би искал те да се появят един ден на мач в Англия и да дадат пламенна подкрепа като на оригиналния Партизан.

"Името Партизан се харесало на основателя на нашия клуб, който знае всичко за вашите много пламенни и верни привърженици. Partisan на английски език означава някой който е посветен и страстен, и същевременно някой който обича да се забавлява (to party). Всичко това хубаво се вписва в имиджа на нашия клуб. Нашият отбор е добре известен по силата и борбеността. Технически не сме най-изпипани, но това компенсираме с пожертвователност и желание", казва Хичман.

Английските "партизановци" следят резултатите на своя сръбски "по-голям" брат. Дори на официалния профил на клуба в туитър са публикували, че са заложили Партизан да победи Скендербег в Елбасан с 3:1, а един от головете ще вкара Зоран "Бамби" Тошич.

Вложили са пет лири, а ако бяха уцелили щяха да спечелят 605.

#UpTheParti #Partizan pic.twitter.com/iouYLGrzTQ

— Partizan Bookham FC (@PartizanBookham) 19 октомври 2017 г.

За малко да уцелят, че Тошич ще е голмайстор, защото в последните мигове на мача в Албания, изпълни отличен пряк свободен удар, но вратарят на Скендербег феноменално спаси.

Цветовете на английския Партизан не са черно и бяло, а синьо, защото основателят на клуба е привърженик на Челси и Глазгоу Рейнджърс.

"Също така, много клубове в нашето първенство вече носят черно-бял екип, така че искахме да се различаваме. Синьото изглеждаше логичен избор. Трябва да изтъкнем, че нашата комбинация за гостувания е сиво-бяла, с черни гащета и чорапи, което прилича на оригиналния Партизан. Не ни беше позволено да изберем напълно черна гарнитура, заради правилата в лигата само съдиите да носят черно", казва Хичман.

Интересно, никой от тези момчета няма връзка с Партизан, нито някога са били в Белград, Сърбия.

"Никой от нас досега не е бил в Сърбия, но се надяваме да организираме това в много близко бъдеще. Бихме искали да гледаме някой мач на стадион ЮНА, да се запознаем с привържениците, и може би дори да изиграем и приятелски мач с един от отборите на "големия Партизан", който ни послужи като вдъхновение."

Този клуб, чийто прякор е "Парти", е аматьорски, и е съставен от момчета от 17 до 36 години. Играят на терена Lower Road Recreation Ground, по думите на Хичман, това е на практика местен парк.

"Имаме задължението преди всеки мач да монтираме врати и мрежи", казва през смях.

pic.twitter.com/uG2e3oP6mG

— Partizan Bookham FC (@PartizanBookham) 29 април 2017 г.

Очакват да ги подкрепят и Гробари от Сърбия, защото...

"Средният брой зрители на нашите мачове е 10 (смях). Обикновено ни гледат приятели, родители и гаджета, защото играем в неделя сутринта и повечето обикновени хора вероятно им е много трудно да се измъкнат от кревата! Имахме рекордна посещаемост миналия сезон, когато нас във финала за купата ни подкрепиха над 200 привърженика! Атмосферата беше чудесна, но за нас още повече би означавало присъствието на привърженици на Партизан от Сърбия, със знамена и пиротехника! В последно време в Туитър и Инстаграм започнаха да ни следват и партизановци. Искаме хората да ни разпознаят и заобичат като свой втори клуб", казва представителят на Партизан Букам.

Най-големият им противник е комшийският Ефингам Парк Юнайтед.

"Последният път ги смачкахме със 7:1 и трябва да кажа, че нямат понятие. С клуба Прийст Хил развихме съперничество заради закачки в социалните мрежи и някои много груби мачове, които изиграхме по-рано през сезона. Миналата година ги изхвърлихме от купата", каза Хичман в разговора за "Черно-бяла носталгия".