Разрушение на проектираното бъдеще, защо футболът става отчужден, а играчите приличат на андроиди и как играта на един стадион се връща към корените
Това е по-добър критерий от наградата, която чака накрая, от който и да е трофей или пари: че някой футболен мач е бил велик и неповторим знаете по неговите одежди, по това колко, в последвалите дни, продължава да се говори за него.
Дуелът Ливърпул и Манчестър Сити на "Анфийлд" успя да засенчи чак и магията на Кристиано Роналдо, което чак и малко не е справедливо към един от най-красивите голове на 21 век, но това е, нека не се люти португалския гений, само защото този мач беше много по-голям от 1/4-финал на Шампионската лига, много по-впечатляващ чак и от онова 3:0.
Четохме тези дни за тези чудесни европейски нощи пред Копа; подсетиха за Рома през 2002, на легендарния Сент Етиен, чак и на малко забравеното завръщане в Европа и щастливото измъкване на Сунес против Оксер през 1991 в Купата на УЕФА. (Тогава градът толкова малко вярвал в обрата, че на трибуните се събрали едва двадесет хиляди човека, макар че старият Коп, с правостоящи места, бил препълнен; днес в по-широкия Мърсисайд вероятно всички ще ви се кълнат и в баща си и майка си, че са били там!)
Не само заради това, и няма отново (само) за Ливърпул, въпреки че единственият мач с който може да се сравни вечерта в сряда е митичния полуфинал през 2005, когато на "Анфийлд" дошъл Челси.
Било е това, подобно както с Гуардиола, пардон арабския Сити, челен удар между "европейско благородство" и новобогаташката каста, традицията ударила на парвенютата, а купчина отписани на наемници въоръжени с позлатени пушки.
(Не съм от тези, които ще омаловажават Пеп Гуардиола, в края на краищата, само да погледнем класирането във Висшата лига, надпревара в която е важно да си постоянен, и в която неговият Сити доминира, не само с резултати, а и с игра. В края на краищата, всеки привърженик на Ливърпул би трябвало да повдига възможно по-високо акциите на Пеп, защото така и онова което прави Клоп с несравнимо по-малък бюджет и по-тънък набор играчи, изглежда още по-значително.)
Това в сряда беше по-силно чак и от тази изтъркана дихотомия за кралете и просяците; това беше, за който и отбор да сте, много по-важно от една среща. Чак не защото Ливърпул - може би, вероятно, но да изчакаме все пак вторник! - разруши вече вижданите полуфинали между четирите най-мощни и/или най-платежоспособни клуба на днешното време.
А това разрушаване на проектираното близко бъдеще не би могло да се случи без енергия, воля и стремежът на присъстващите.
Да, била е това, и за това искаме днес да говорим, нощ която ще върне вярата във футболните стадиони и онова което се случва около тях.
По-малко е, повтаряме, в тези одежди важен Ливърпул, голготата на която този клуб и неговите поклонници се катерят по-прилежно отколкото Сизиф по онзи хълм, оправянето от каубоите, които го разоряват и фалшивата зора, че може да спечели през пролетта на 2014.
За енергията става дума, за това, че футболът понякога трябва да бъде застрашаващ, груб, неподправен, агресивен, ядосан, не би ли бил способен да сервира невъзможното, а това е един от постулатите на неговата популярност.
Стадионът не е само семеен пикник, пиво и пай, и преминаване на поле 110 на 65 метра сякаш сте излезли на разходка в парка; той трябва да гризе, да ви носи, да хапе, да напомня, да влива страх в костите и да налива безпокойство като олово.
Затова е важна - и затова трае! - тази сряда вечер. Тя е поздрав за всички по света на които им е дошло до гуша от скованите театрални аплодисменти и пазене на гласните струни.
Тази враждебност, този интензитет, червена факла, която гори и димки, които са по-силни от аромата на реката, пулсът на града, който чака нещо голямо, па чак и кретенът, който хвърли кен бира към синия клубен автобус - което всякак е акт за осъждане, но се пазим от генерализация и отдаване на твърде голямо внимание на този жест - е онова което липсва на най-висшите ешелони на тази игра.
Играчите са, плашили сме се като сме слушали Де Бройне, и не само него, вече достатъчно защитени, с памперси първо от мениджъра и медиите, а след това и от привържениците.
Стават отчуждени, превръщат се в роботи, които могат да играят където и да е и когато и да е, глухи са за онази някога необходима обратна информация, която идва от трибуните, слепи за каквото и да е освен за топката, съотборника и вратата. Понякога заприличват на емоционално осакатени андроиди направени да забавляват нас заробените в матрицата.
Думата "професионалист" никога не е имала по-безвкусна конотация...
Футболът така става почти научен, машинен, отвлечен от входа и изхода - колкото вложиш, толкова ще ти се върне - а онова което е научно, то винаги е логично и предвидимо.
Ако хвърлиш топката във въздуха, тя в един момент ще падне на земята, и така ще бъде винаги; ако потрошиш милиарди, ще си първенец на Европа.
Е няма да може.
Съществуват, и благодаря на "Анфийлд" за подсещането, още кътове на този свят в които бунтът, па и агресията и омразата (не са ли това еднакво важни човешки емоции?) могат да обърнат логиката с главата надолу, да ви заприлича, че тази топка не трябва да падне, освен ако не падне точно зад линията, която брани Едерсон.
Има още места на които можете да викате, пеете, плачете и крещите не само за да, както социолозите често обичат да казват, за кратко да изгубите своята идентичност в безличната маса или да се разтоварите от стреса събран по време на работната седмица, а за да наистина да промените нещо.
Всеки от онези 50 000 щастливци и щастливки в червено в сряда вечерта бяха еднакво важни части от желязната верига на Юрген Клоп колкото и Салах, Фирмино, Милнър и Хендо, които заработват опрощение за всички ядосвания, ТАА който се доказва на най-голямата сцена или Анди Робъртсън който е, всички видяхме това, ляв бек какъвто Ливърпул чака от времето на Рийзе.
Не, пардон, и браво на тях и на немеца, който усеща всичко това, но онези във всички четири страни на стадиона бяха по-важни.
Това е най-голямата печалба, каквото и да се случи в реванша или в полуфиналите, това е онова заради което и привържениците на всички други клубове трябва да бъдат радостни на доказателството, че стадионът все пак е важен и че ние, лумпенопролетариатите и крепостниците продължаваме да се питаме за нещо; затова и два-три дни по-късно, говорим за този мач, и ще продължим да говорим.
Ентропията е онова за уредената и затворена система каквато е модерният европейски футбол което липсваше; шумът който ражда хаос, който генерира омраза, която разпространява емоция, която излъчва страх, който се превръща в страст, която довежда до невъзможен изход.
Автор: Марко Прелевич
Няма коментари:
Публикуване на коментар