Телефонът започна да бръмчи и вибрира, помислих че може да е само едно...

Никога не излизам преди края на мач и не подкрепям онези, които правят това. Но нещо тогава умря и беше ясно, че няма да възкръсне.

Училището в което ходят моите синове е много близо до "Хайбъри", както и "Емирейтс" и в него е забранена употребата на мобилни телефони. Всяка сутрин моите синове с приятелите, оставят своите телефони в кухнята където тези уреди стоят цял ден утихнали докато не завърши училищния ден.

И така са ги, по обичай, в петък оставили, а аз седнах да чета новини в нашата къща, която изведнъж стана мирна и тиха. Но изведнъж телефоните започнаха да бръмчат и вибрират и то всички по едно и също време. И темата е била само една - футболен клуб Арсенал. В края на краищата, само той може да предизвика толкова интерес. Чак и вести за севернокорейска ядрена атака биха отишли на втори план за няколко дни. Същевременно, и моят телефон започна да бръмчи и вибрира и още тогава помислих, че толкова много шум може да вдигне само едно нещо - оставката на Арсен Венгер.

Момчетата, които си оставиха телефоните вкъщи сега са в средата на тийнейджърската възраст. Никой от тях не е гледал как играе Арсенал на "Хайбъри", а започнаха да ходят на "Емирейтс" в периода между 2008 и 2010 година. И имаха понякога на какво да се насладят. Видяха Сеск Фабрегас и Робин Ван Перси във върха на кариерата им. Отпразнуваха спечелването на три купи на ФА за четири години. Бяха на стадиона в онази нощ когато Андрей Аршавин вкара победоносния гол срещу Барселона, както и в онази нощ когато Тиери Анри за втори път дебютира за клуба на 35 години. Когато влезе от пейката и прати топката в далечния ъгъл на вратата на Лийдс Юнайтед, както много пъти го е правил на "Хайбъри".

Но чак и тези неща не са били толкова ценни. Барселона в реванша победила с лекота, а голът на Анри падна в края на един от най-лудите мачове, които съм гледал. Па и победата над Хъл Сити за Купата на ФА с която прекъснахме деветгодишния пост без трофеи до гола на Кошчелни беше истински трилър.

В повечето ситуации, преживели са повече разочарования отколкото удоволствия. Надпревари за шампионската титла от които сме изпадали още през март, големи мачове с големи противници, които главно са завършвали с унижения (колкото ни стига паметта, нито един привърженик на Арсенал никога не е виждал отбора как получава осем гола до 2011 година). Гледали са Никлас Бендтнер и Емануел Ебуе, Филип Сендерос и Себастиен Скилачи, Йоан Джуру и Карл Дженкинсън, Маруан Шамак, Андре Сантош и Мануел Алмуния. И то много често. Всички те са им били директно отговорни за загубите на онези останалите, които са обичали, преди всичко Ван Перси и Фабрегас.

Точно е, че повечето футболни привърженици преживяват повече разочарования отколкото щастие, но родителите на момчетата за които говоря помнят нещо друго - осемгодишният период в който Арсенал беше между най-добрите в Европа. Беше райско усещане притежанието на сезонна карта през това време. Това беше паспорт за гледане на най-добрия футбол в Британия, често и най-качествената забава в Лондон. Този отбор вероятно не спечели трофеи колкото трябваше. А като вече говорим за Непобедимите от сезон 2003/2004, няма привърженик на Арсенал, който още в следващото изречение няма да се сети за загубата от Челси в 1/4-финалите на Шампионската лига, която преживяхме като катастрофа. Но моят спомен за Венгер винаги ще бъде свързан и с Анри и Денис Бергкамп, Робер Пирес и Фреди Люнгберг, Патрик Виейра и Сол Кембъл, сезоните в които бяха спечелени дубъли и е игран очароващ, силен, смъртоносен футбол, който ни спираше дъха. Най-многото което е можел да направи противник срещу Арсенал в началото на 21 век е да се пребори за ъглов удар. Много по-често противниците получаваха отколкото вкарваха голове.

Но никой който сега е по-млад от 20 години не си спомня за този период. А когато медиите обвиняват привържениците на Арсенал, че имат къса памет, човек би могъл да използва същият този аргумент срещу тях.

Ако имате определени години, Златната епоха на Арсен изглежда сякаш е била вчера. Но на моите синове и на техните приятели им е омръзнало да слушат какво 68-годишният старец е направил преди десетилетие или повече. Те са дезориентирани. Арсен е треньор на Арсенал през целия им живот (примерът работи, през това време са се сменили четири британски премиера, а Челси смени 11 треньора). Но тези момчета са и възбудени. От известно време чакат да видят какво им носи бъдещето.

Предполагам, че Венгер не е искал да си отиде докато договорът му не изтече в края на следващия сезон. Винаги е вярвал в своите играчи и собствената способност да преобърне нещата в своя полза, но истината е, че не успя да отговори на новите предизвикателства с които мениджърите се сблъскват както това се отдаде на сър Алекс Фергюсън. Фергюсън победи Венгер, пребори се с Жозе Моуриньо, чак и с финансово по-силния Сити. Но Венгер вече от едно време е бил изгубен и е бил ядосан.

За мен финалът за Купата на Лигата през февруари срещу Манчестър Сити беше моментът когато нещата изглеждаха безнадеждно. Сити убедително най-добрият и най-силният отбор в страната, така че загубата не е била изненадваща, нито бяхме посрамени. Но и бяхме заради начина по който се случи това.

Според моите информации, само десет отбора във финал за някоя купа в Англия са изгубили с три гола разлика в последните 50 години през които гледам Арсенал. А някои от тези състави са били втородивизионни - да кажем Милуол срещу Манчестър Юнайтед или Брадфорд срещу Суонси.

Единственият път в който съм виждал загуба на Арсенал с повече от гол разлика във финал беше през 1969 година, когато третодивизионният Суиндън Таун празнува победа с 3:1 след продължения. Чак и този финал все пак ми донесе доза нервност, па и отчаяното изчакване в последните минути.

Повечето финали са твърди мачове и когато единият отбор на хартия е по-слаб, обикновено измисля план как да попречи на този по-силния съперник да играе. Така Уигън преди няколко години победи Манчестър Сити, относително наскоро легендарният Уимбълдън празнува против Ливърпул.

Нямаше никаква следа от някаква тактическа идея на Венгер в този финал с Гуардиола. Арсенал често правеше това което прави през последното десетилетие - подскачаше нервно докато не получи наивен гол. А тогава продължи да прави това докато не получи още два. Бях един от хилядите привърженици на Арсенал, които излязоха 25 минути преди края на мача. Когато съдията свири край, на стадиона не беше останал почти никой с червено-бели цветове. Нямаше бяс, а само усещане, че големите клубове сега са далеч извън обхвата на Арсенал. Но Венгер и компания не са били готови да играят по начина по който това правят по-малките клубове. С борба, бутане, съкращаване на пространството.

Четири дни по-късно, малцина от нас отидоха на "Емирейтс" и то в една от най-хладните нощи в изминалите няколко години и отново гледахме същото представяне и същия резултат. Тази нощ издържах един час. Никога не излизам преди края на мача и не подкрепям тези, които го правят. Но в тези околности оставането на стадиона изглеждаше като да обиждаш сам себе си. След тази седмица, имаше и празни места на стадиона, хиляди такива, на домашния терен. Нещо умря и беше ясно, че няма да възкръсне.

Арсенал никога няма да има по-добър мениджър, нито по-умен, съответно любезен. Онзи момент когато телефоните от началото на историята започнаха да бръмчат, стана възможно да се види значението и насладата, които е донесла невероятната кариера на Венгер в Арсенал. Но до това бръмчене накрая трябваше да се стигне, за да стане по-ясна голямата картина. А тази картина наистина е била нещо!

Това е авторски текст на Ник Хорнби за ESPN за напускането на Арсен Венгер. Хорнби е написал Fever Pitch, вероятно най-добрата футболна книга в историята. Арсенал е радостта и страданието на Хорнби през целия му живот. А най-хубавите моменти му е осигурил Арсен Венгер. На неговите деца - най-тъжните.