Млад пианист отива на концерт на известен пианист. Развълнуван е от чутото. След концерта го намира и му казва: "Бих дал живота си да мога да свиря като Вас". Отговорът на опитния пианист е едновременно рязък и летаргичен, както винаги когато сте принудени да кажете очевидното. "Това направих и аз". Във футбола е същото. Трябва да му отдадете живота си, за да сте успешни и ценени. Но понякога, в някои много особени случаи, дори това не е достатъчно. Само погледнете Арсен Венгер...
В ремисии от епилептични атаки и паузи от хазартни изяви Фьодор Достоевски създал русокосия и синеок Княз Лев Николайевич Мишкин. Той идва в Санкт Петербург, където се включва в самия връх на неговото общество. Много бързо става ясно, че не се вписва. Много бързо, освен това, става очевидно, че с него нещо не е както трябва.
Мишкин не се интересува от конвенционалното поведение, още по-малко от санкциите, които произлизат от тяхното занемаряване. Христова е неговата доброта, а той е изпразнен от всякакъв себичен порив, суета, похот, завист. Искрен е, отворен като бебе, което не е достигнало когнитивно развитие, което изобщо да му позволи да лъже. Достоевски е, както е казал, опитал да покаже напълно чудесно човешко създание. Мишкиновата големина не може да намери форма или среда в околността в която се намира. Той не различава мисленето от живеенето, абстрактните идеали от практичността. Каквото и да се опита да направи завършва с някакъв мини катаклизъм. Хората около него не знаят как да се отнасят с него, не знаят какво да правят с него. Гаврят се с него. Толкова е благороден, търпелив и наивен, че изглежда глупав. Действа, както го наричат останалите герои в романа, чието заглавие ще споменем сега, като Идиот.
И футболът има един свой палячо. Някой, който не е съвместим с днешните ценности и като такъв действа комично. Футболът има своя Идиот.
Арсен. Венгер. Ар-Сен Вен-гер. Арсен Венгер. Арсен от Венгеровите. Знаете го, със сигурност. Виждали сте го. Смели сте му се, поне няколко пъти. Той е онзи господин, който малко прилича на Пушача от Досиетата Хикс, който винаги е в кадър веднага след като Арсенал получи гол. Челюстта му е стегната, вратът и раменете обездвижени от същата сила, която преди това му е претърсила утробата. Очите му от силни премигания са се превърнали в бразди. С тази своя достойна агония Арсен Венгер изглежда като препарирана версия на самия себе си.
Не става въпрос само за болката, която преживява. Или поне, не само болката, защото твърде голяма е тази болка да бъде напълно водена от потока на съзнанието. Това е повече невъзможност да се разбере събитието което поражда тази болка и неговото случване. Направо да не се е случило. Да се е повторило. Първата част на сезона, втората част на сезона, края на първото полувреме, началото на второто, средата на продължението. Винаги и неизбежно, Арсенал ще плисне. Да се притесни в тунела, на загрявката, в автобуса на път към стадиона, в хотела, на масата за масаж три дни преди мача, Арсенал ще направи това. Неговите мачове изглеждат като борба с един нокът, държейки се за ръба, да се задържи масивното тяло да не се срине върху отдалечената земя. Рано или късно ще се пусне. Уолкът ще изгуби топката с първото докосване, Рамзи ще направи погрешен пас, Кошчелни ще сбърка в позиционирането, Оспина ще бутне топката зад линията, която е обещал да пази. Арсенал ще получи гол и тогава Венгер отново ще изглежда като човек, когото са обрали в църква. Неговите най-чисти идеали са смазани от безразличен свят. Отново и за кой знае кой път.
Това е тъжно.
Освен че е весело.
А такова е точно заради Венгер. Той е като куче, което го е блъснал автомобил. Не е приятно да го гледаш как куца, но само е виновно, че изобщо тича след колите. И Венгер сам си е виновен.
Защо не купи нито един футболист? Защо, да кажем, не взе нито един полеви играч това лято? Единствен от всичките пет най-силни първенства в Европа направи такъв ход. Повече от милиард паунда похарчиха само клубовете от Висшата лига в трансферния прозорец, довеждайки средно по 11 футболисти. Венгер взе Петър Чех - и само Петър Чех.
Това е време в което трансферите се обожават. Тежестта им изглежда ни действа като магични хапчета. "В случай на изоставане в трофеи, купи двама футболисти преди сезона". Всички съдействат в производството на тази заблуда.
На запалянковците трансферите дават надежда, управниците на клубовете заради тях изглеждат амбициозни, агентите са лубриканта без който те са невъзможни. Треньорите дават амнистии, защото винаги може да оправдаят неуспехите с твърдението, че не са получили точно този играч, който им е трябвал. Играчите просто обичат по-високите заплати. А новинарите... Новинарите са прости същества, те вървят с масата.
Успехът е неуловима, хлъзгава субстанция, конструирана от много неща, от които някои не е лесно да се дефинират. Подсилванията са глазурата на тортата, но имат малка стойност когато тортата е недостатъчно изпечена. Колко играчи купи Тотнъм преди две лета, или Ливърпул през миналото. И? Какво постигнаха? И успоредно с това, привържениците на Арсенал са планирали да организират протест пред стадиона в северен Лондон срещу Арсен Венгер и неговата политика. Загубите са твърде много, възмущението е твърде голямо и на тях им омръзна. Смърт, данъци и Арсенал на четвъртото място във Висшата лига. Единствените сигурни неща на света. На тях наистина им омръзна.
В такава обстановка, Венгер наистина изглежда като чудак. Особено повече като до тъч линията, в твърде голямо яке, което изглежда като одежда за спане от века, когато барутът е бил висока технология, опитва да хармонизира и фокусира своя отбор съчинен от осем офанзивни футболиста и един и половина централни защитници. Дали трябва непрекъснато да напада, знаейки че притежанието и подаването не са единствения, а никак не са и най-лесния начин да се стигне до победа?
Какво изобщо има да се търси грациозност в спорт, който в своята същина, е базиран на това колко успявате да свършите балансирани на един крак. Какво има да се търси красота в игра съчинена от бутане, дърпане, напсувани майки и разтегнати връзки, която свършва по-малко от два часа след като е започнала.
Арсенал напада към вратата на противника елегантно, създава възможности с честотата, с която опитен пияница изпива със свирепост бара, в който има отворена сметка, а тогава получава грозен гол от контраатака. Как и да не, когато към играта в защита се отнася с някакво морално презрение, сякаш става въпрос за невъзпитан жест. Не зейвайте с отворени усти, не плюйте на улицата, не пазете пространството и съвсем недейте да стоите в корекции!
И заради какво е винаги така тих, чак мрачен? Къде е онази инсценирана истерия, която сме свикнали да гледаме при други треньори? Тирада, онези въздишки, които отзвучават сякаш са родени на сцената на операта в Сидни? Каквото и да е, което да покаже на привържениците някакъв полукатарзис, утеха, че в клуба се прави нещо за промяна. А на Арсенал не му се случва...
Арсенал не е минавал 1/8-финала в Шампионската лига от 2010 г. Титла чака 11 години. Спечели два пъти Купата на ФА подред, но преди първата беше девет години без трофей. И Венгер продължава да не спира. Средният период, който мениджър от Висшата лига прекарва на скамейката е по-малко от две години. Венгер е в Арсенал 19 години. И не се отказва.
И, всъщност, какво е той? Брилянтен треньор, който със своите действия на терена и решения извън него спаси Арсенал? Професор, както продължава да го нарича по-голямата част от привържениците на Арсенал. Или ужасен треньор, който със своите действия на терена и решения извън него разруши Арсенал? Идиот, както го нарича по-малката част от привърженици на Арсенал, но и по-голямата част от привържениците на другите клубове.
Arsene Who?
Арсен Венгер е, както и всички ние, белязан от впечатленията от детството. Живял е в Елзас, в самия изток на Франция, в село с не повече от 2500 жители. Неговите родители държали бистро, което се наричало "Златния кръст" (става въпрос за католическа среда). Там за пръв път Венгер тренира, когато на десет години давал съвети на местния отбор, който се събирал в кръчмата.
"За тактиката и селекцията съм научил от хора, които говореха за футбол в бара - кой играе на лявото крило, кой не трябва да е в отбора...", казва Венгер.
Историята на Елзас е такава, че целият регион е германизиран. Дисциплина и лазерна целенасочена посветеност, неопровержима тевтонска производителност, са обсипали и Венгер.
"Аз съм французин, но с произход от Германия. Усещам го, чак и в начина по който гледам на футбола", казва той. Този край в него е създал и още една особена чувствителност.
"Роден съм след войната, възпитан съм да мразя Германия. Но това ме направи любопитен, защото като минавах границата, видях че народът в Германия не е различен, че и там само искат да са щастливи. Помислих колко е глупаво да ги мразя. Това ме накара да искам да живея по целия свят", казва Венгер.
Той е енциклопедист, способен да дебатира за политика, книжовност, религии. Веднъж прекарал месец в Унгария да наблюдава комунизма. Върнал се вкъщи убеден, че никога няма да успее. Има диплома по икономика. Говори английски (очевидно), френски (още по-очевидно), немски, испански, италиански, малко японски. А когато говори, винаги го слушат внимателно.
"Хората продължават да приемат, че 50 души на света притежават 40% от богатството. Дали това е хуманно? Дали може да приемете такова нещо, когато два милиарда души живеят с два долара дневно? Не вярвам, че това ще се приема още дълго", каза Венгер преди няколко години.
И заради това неговото поведение е така извънредно. Той е човек с толкова дълбочина, а се е заел и напълно предал на футбола. Всички супрафутболни удоволствия и всички външни желания задушил, за да изпълни себе си само с тях.
Дейвид Дийн, някогашният шеф на Арсенал, който доведе Венгер, каза, че най-добрата кола втора ръка, която можете да купите е тази, която е собственост на Арсен Венгер, защото той никъде не ходи.
"Не е имало ден, в който да съм помислил как бих могъл да живея без футбол", изтъква Венгер и не спира: "Треньорът трябва да живее като играч".
След като работи в Страсбург, Кан, Нанси, стига до Монако през 1987 г. Тристайният апартамент, който използвал напълнил с видео касети, стриктно на футболна тематика. Били толкова много, че правели собствена топография. Край залива и склоновете касети, държал само още креват, малък диван и телевизор. Трябвало това да е временно, докато Венгер не намери нещо подходящо. Останал в него - между касетите и между сънищата - цели седем години.
Отишъл в Япония, в Нагоя и току що основаната Джей лига, а след това, през октомври 1996 г, дошъл в Арсенал и в малко по-старата Висша лига. Малко са го познавали тогава. Един вестник го поздравил със заглавието Arsene Who? (Арсен Кой?). Още по-малко са били тези, които разбрали, че неговото идване е точка между две епохи, караулът който разделя старото и пленителното ново.
Арсенал и по-рано е бил свободомислещ и реформаторски клуб. Първият човек, който му донесъл трофеи бил Хърбърт Чапман. Той е бил първият модерен мениджър - първият, който имал пълен контрол над довеждането на играчи и тяхната селекция. Освен всичко, вероятно, той е бил изобретател. Пускал грамофонни плочи през озвучителната система, за да радва публиката преди мачове и на почивката, въвел белите ръкави на червените екипи на Арсенал и така ги направил видими за периферното зрение, установил отборните разговори и разбори около магнитна дъска с тактиката, сложил известния часовник на "Хайбъри", въвел бялата топка, която била видима на блатисти терени, наложил на играчите след мачовете да аплодират всичките четири трибуни от уважение към хората, които са платили да ги гледат. Модернистичният шик продължил и след кончината на Чапман, и през 1937 г първият футболен мач на света предаван на живо по телевизията бил между Арсенал и резервите на Арсенал.
Но всичко това е било далече от Арсенал, който познаваме днес. Чапман е бил и тактически откривател, първият, който, след либеризацията на правилата за засада през 1925 г, направил формация W-M, която за футболното мислене има значение със стойността на откритието на плуга. Разбрал и че да имаш топката във владение не е, само по себе си, достатъчно за победа, а повече къде се контролира топката и в какво обкръжение. Така станал и първият треньор, който развил контраатаката. Арсенал стоял назад, привиквал противника, абсорбирал неговото нападение, а тогава използвал целия простор, който той оставял зад себе си. Това бил футбол на повтарящи се офанзивни размествания, без лудории и лъщене, без излишни действия като която и да е друга машина. Като такъв бил и футбол без твърде много красота.
Не се е променило кой знае какво в следващите шестдесет години. Не е, докато Арсен Венгер не пристигнал в града.
Променил всяко ъгълче на клуба, което мислел за неадекватно. Агитирал за изграждането на тренировъчен център, чак участвал в неговия дизайн. Променил начина на хранене на футболистите, като най-лесно може да го опишем така: бира - лошо, броколи - добре. Венгер чак променил и самият начин на консумация на храната. Вместо уста пълна с пиле, картофи и зеленчуци, той им наложил първо да ядат месото, после въглехидратите, после зеленчуците, защото тялото по различен начин приема различните храни.
По времето когато дошъл, Висшата лига продължавала да бъде местно забавление. В нейния първи сезон, девет от десет футболисти били от Обединеното кралство. Само за два сезон след идването си, Венгер от отбор, който бил 84% британски направил такъв, който 1/3 бил британски, половината от континентална Европа, а 16% играчи извън Европа. Венгер бил първият падишах на глобализираната Висша лига.
Най-важното от всичко, трябва да е много ясно, е езотеричната игра, която въвел Венгер. Рата-тата-тата-тата футбол, вертикален и директен, заменил всемогъщия пас. "Спокойствие във владението", е било заклинанието което Венгер непрексънато повтарял.
А за да претвори макета от главата си на терена било необходимо да направи напълно нови модели и процедури на тренировки. Венгер настоява да развива своите футболисти чрез онова което в педагогиката се нарича "ръководещо откритие" или "ръководещо откриване". Вместо само да им издекламира какво очаква от тях в играта, той ще създаде условия на тренировката, които наподобяват избрания стил игра. Ще остави футболистите сами да дойдат до заключението какво трябва да правят.
Да кажем, ако Венгер има намерение неговият отбор по-често да движи топката настрани, ще направи игра на тренировката с максимум две докосвания. Играчите на крилата ще имат право на три докосвания, което съвсем естествено ще накара останалите от отбора по-често да им дават топката.
Венгер вярва, че няма по-добър начин да предаде на футболистите си това което иска, защото процесът на учене е напълно индивидуален и личен, а играчите не са механизирани и не е компрометирана тяхната способност да се изразяват на терена. Всеки който макар веднъж е гледал Тиери Анри, Робер Пирес, Фредрик Люнгберг и Денис Бергкамп знае колко потентно и ефикасно е това.
"Вдъхновили са ме хора, които не са искали да победят само за себе си, а са искали да победят по изработен начин. Ако привърженикът се събуди сутрин и помисли "Арсенал играе днес! Днес ме чака красиво изкуство", свършил съм си работата. Трябва да се трудя да предложа на хората нещо красиво", обяснява себе си и работата си Венгер.
В годините преди неговото идване, Арсенал бил отбор, който се описвал с атрибути, които главно се ползват за пресъздаване на качествата на багажник - твърди, силни, устойчиви... Бил клуб, който като побеждава, това прави с гол разлика. Мачовете на Арсенал са били от тези, в които най-често поне единият отбор не получава гол.
Сега, когато Арсенал вкара гол, прави това на края на серия подавания, която трае почти полувреме. Вкарва топката в мрежата от два метра, точно както калиграфски знак завършва решителното и кратко движение на китката.
В своя първи пълен сезон в Арсенал, Арсен Венгер спечели титлата и Купата на ФА. От там само продължи да разгръща. Това беше като сблъсък между неравноправни цивилизации. Само Манчестър Юнайтед - и с брилянтен треньор - успявал да го парира.
Всичко кулминира през сезон 2003/2004, когато Арсенал в 38 мача победи в 26, докато 12 пъти завърши наравно. Спечели титлата с 93 точки (осигури си я на "Уайт Харт Лейн", от всички места...), като единственият непобеден отбор още от 19 век... Венгер веднъж казал, че целта на всеки в живота трябва да бъде да се работи толкова добре, че да стане изкуство. "Непобедимите", чиято блестяща серия продължи 49 мача, са неговото изкуство. Те са неговата Сиктинска капела.
Но това беше всичко, що се отнася до Арсенал. Нещата се промениха. Нежелани неща. Шансовете клубът да продължи да взима трофеи се намалиха. Стана ясно, че за да остане на върха, на здрави основи, Арсенал трябва да генерира същия комерсиален приход от мачовете, като неговите най-големи конкуренти (преди всички Манчестър Юнайтед, но и Барселона, Реал Мадрид, Байерн Мюнхен). Красивият и ритмичен футбол привлече глобална публика, но на клуба му трябваше по-голям и удобен дом.
Изграден е "Емирейтс", който има 60% повече места от "Хайбъри", увеличавайки прихода от мачове със 100 милиона паунда годишно. Построяването на стадиона, както и претворяването на "Хайбъри" в комплекс от луксозни жилища, струваше много скъпо. Почти 70% от това "много скъпо" е изплатено със заеми. Арсенал трябваше да намали парите за заплати на играчите, както и тези, които инвестира в трансфери.
В същото време се появи и Роман Абрамович. Като пиян моряк, който най-сетне се е докопал до бряг, собственикът на Челси започна да харчи. Да харчи, да харчи и харчи... Заради това, както и заради последвалото забогатяване на Манчестър Сити и още няколко клуба, цените на футболистите хвръкнаха. Вече нямаше футболисти от най-висока класа, които можеха да дойдат за онова което може да наречем разумна цена. Арсенал беше принуден да смогва.
Арсен Венгер трябваше да привлече талант от места на които другите не са гледали. Освен това, за да го вземе неговият клуб, талантът, който довежда трябвало да бъде млад и нешлифоваван преди това. Ходел по прашни пътища, вдигал камъчета и гледал под тях, навеждал се под кревати и се качвал по мръсни тавани, навсякъде да намери опал преди неговия блясък да привлече погледа и на други.
Междувременно се издигнали напълно нови империи. Направили това както империите правят от векове. Когато римляните решили да се разширят малко по-далече от своя полуостров, харесал им Картаген, водещата средиземноморска сила по това време. Римляните първо изкопирали конструкцията на техните най-добри кораби, а след това им добавили едно свое уникално изобретение - корвус, специално направено за разрушаване на вражеските кораби. Тогава ги завладели.
Боевете през старите векове не са толкова различни от жестоката савана на Висшата лига. Клубовете първо преписаха Арсеналовия научен подход към храната и физическата подготовка, след това и плодоносната система за работа с младите, накрая и глобалната мрежа от скаути. А тогава добавиха и нещо свое, нещо което Арсенал не можеше да има. Челси и двата Манчестъра (но и не само те) имат корвус. Той шуми и блести, щастие не купува, но с трофеите няма никакъв проблем. За тези, които не го познаха, нарича се пари.
Аспирациите на Арсенал - онези реалните, не декларативните и изгодните за умиряване на запалянковския корпус - вече не бяха стриктно шампионски. Всъщност, не бяха шампионски изобщо. Не можеха и да бъдат. Допираха се до място, което води в Шампионската лига, която докарва най-голям приход в клуба. И тези са били далече от реалните, но Венгер успял. Арсенал играе в Шампионската лига 18 поредни сезона, повече от който и да е английски клуб. Напразно. Не е достатъчно.
Точно както и Венгер каза, когато привържениците освиркаха отбора през 1998 г след равенството с Мидълзбро, "когато ядете хайвер всеки ден е трудно да се върнете на салам". Венгер започнаха да го транжират критиците. Като кресливо дете което удря с крака в пода, защото родителите са му довели клоун на рождения ден, а то искало Лейди Гага, така и привържениците надценили правата си. Венгер стана виновен, че не им даде това. Биха го изгонили от северен Лондон върху магаре, ако можеха.
Французинът продължи по своему. Периодът по изграждане на стадиона и всичко около него нарече "най-чувствителния и най-важния в моята кариера". Наистина? Най-важният в кариерата? Не са победите, трофеите, дори онази нещастна загуба във финала на Шампионската лига в Париж? Изграждането на стадиона е най-важно?
Наистина е. Без "Емирейтс" Арсенал полека би се хлъзнал в средната класа, а знаем какво се случва днес със средната класа. Ще се бори за някоя купа веднъж или два пъти на десетилетие, ще похарчи милион тук и там за въодушевяващ аржентинец или остарял холандец. Вместо да опитва да играе красиво, ще се сгърчи в своето наказателно поле и ще се надява нищо хубаво да не се случи на терена. Точките вече някак ще капят. Своите вторници и среди, своите четвъртъци, ще прекарва полирайки старите трофеи.
Така, Арсенал би угрозил своето утре. Постепенно стана клуб, който има повече пари в сметката от който и да е друг в Англия. През сезон 2013/2014 г Арсенал притежава 40% от общия кеш във Висшата лига - 208 милиона паунда срещу 311 милиона на останалите 19 клуба. В следващия сезон този куп пари е вече 228 милиона. Ясно е, тези пари не са изцяло на разположение за трансфери, но са отличен индикатор за нарастващото здраве на клуба.
Арсенал за последно е бил на загуба преди 13 години. В четири години до споменатия сезон 2013/2014, само Тотнъм има по-голяма печалба от Арсенал, и то само заради продажбата на Гарет Бейл. В същия период Сити е загубил повече от 350 милиона паунда.
Къде тук е стадионът? 1/3 от своите приходи Арсенал печели от този стадион, в което няма равен в Англия. Стадионът беше начина трайно да се закачи за финансовия елит. Стадионът беше нужен. Той е венгеровия трофей от 60 000 кубични метра бетон и 60 000 седящи места.
Венгер, разбира се, е участвал и в самата идея и изграждане, като например, домакинската съблекалня е проектирана така, че футболистите седят в линия, а той като треньор може да се обръща към отбора, без за миг да обръща гръб на нито един от своите играчи.
Само че играчи започнаха да напускат. Фабрегас и Анри отидоха в Барселона, Насри и още двама в Манчестър Сити, Ван Перси в Манчестър Юнайтед, Виейра в Италия. Всички тези прекрасни футболисти станаха средство за плащане.
А Арсен Венгер стана финансов светец. Повече се тревожеше за плащането на сметката, отколкото за каквото и да е друго. Не беше такъв. Преди неговото идване, Арсенал е бил седми клуб в Англия по средства, които се харчат за заплати на играчите. Само за година Арсен ги качил на трето място, а повишаването на инвестирането само продължило. Заплатите на футболистите се увеличили почти четири пъти между сезон 1996/1997 и 2003/2004. Но така повече не е можело. Венгер е артист - който станал счетоводител.
Колко е голяма неговата жертва? Отчайващо е неговото желание за победа. Големите треньори са социопати когато става въпрос за побеждаване.Веднъж, докато още бил във Франция, спрял клубния автобус, за да повърне, отвратен от лошата игра на своя отбор. Друг път на практика не празнувал Коледа след една загуба, като се затворил за две седмици, забранявайки на семейството и приятели да го посещават.
"Когато си гладен, само твоят стомах е гладен, само част от твоето тяло. Когато си гладен за успех, цялото ти същество желае този успех", казва той, а отново се отрича от търсенето на тези успехи до утре, може и като треньор на други, да побеждава и печели. Като някой друг треньор не би бил наричан Идиот.
Как му е било, докато гледа Манчини как печели трофеи? Или, още по-лошо, Моуриньо, омразния му Моуриньо? Може ли някой да помисли този Моуриньо по същия начин да подреди и да се подчини на един клуб? Впечатляващ треньор какъвто е, печелил два пъти Шампионската лига и още много, където е минал е оставил след себе си пустош.
Остави неосъществен и огорчен Реал (Мадрид), неосъществен и огорчен Челси през първия мандат (може и сега през втория), три трофея и руини в миланския Интер, който се свлече, след като той зави зад ъгъла. Победите са негови, но крепкостта и виталността на клуба не го занимават твърде много. Или изобщо. Някой ще оправи след него. И него после го наричат "Специалния".
А Гуардиола? Той е радикален естет, решен да променя футбола по своите чудни разбирания. Във всеки клуб в който е работил и във всеки в който ще работи до края на живота си ще има неограничени средства за харчене. Той е като най-добрият магьосник на света с всички магии на този свят под ръка.
Венгер не можеше да разполага с това. Да е напуснал, но... Където и другаде да е отишъл, би седял всяко лято на фигуративна веранда и би гледал как най-добрите футболисти идват, вместо да си отиват. Във време когато всеки треньор е вагабонд, който обикаля между клубовете поне толкова често колкото и футболистите, той остана. Реал (Мадрид), Манчестър Сити, ПСЖ, всеки би го взел. Не отиде, а знаете, че можеше.
Докато други клубове в Англия имат Гигс, Скоулс, Джерард и Тери, Арсенал има само него. Арсен Венгер. Като насекомо в кехлибара, той остава последната физическа връзка между Хърбърт Чапман, "Хайбъри", "Непобедимите", "Емирейтс" и, вероятно, по-важно от всичко, бъдещето. Бъдещето което е платено с настоящето.
И, най-накрая, какво е Арсен Венгер? Професор или Идиот? Нито едното, нито другото, наистина. Арсен Венгер е Арсенал.
Автор: Лука Йевтович
