Писмо до футбола

Като бира без алкохол. Като кебапчета без лук. Или, както би казал Синиша Михайлович, като жена без цици.

Миха е някой, който не си сдържа езика, па не се колебае да използва такива, живописни описания да съобщи онова което мисли. Този път, неговото мнение съвпада с това на най-голям брой хора.

Като човек, който напълно живее с футбола, толкова, че води мачове и докато се бори против левкемия, треньорът на Болоня каза една голяма истина.

Такива думи, колкото и да не са допаднали на разни борци за полово равноправие, може би и най-точно описват онова което гледаме от средата на май. Футбол без привърженици - може, но само ако няма съвсем, ама нищо по-добро. В противен случай, благодаря, но, не, благодаря.

Може би това отношение изглежда малко жестоко, но хайде да се върнем на кебапчетата без лук и да опитаме да опишем придобитото впечатление и през тази призма.

Футболът пред празни трибуни представлява онова недовършено ядене от вчера, в момента в който стомахът ви праща ясен сигнал, че спешно му е необходима храна, а знаете, че доставката ще пристигне едва след час. В най-добрия случай.

Тогава не остава нищо друго освен да посегнете към него, наясно, че нито един залък няма да е наслада и че в някой по-добър момент всичко щеше да завърши в кофата. Така че, ядете само защото трябва, въпреки че с най-голямо удоволствие не бихте.

Точно такова усещане предизвиква футболът на пустите стадиони, които често носят и названието храмове, защото човек на тях е най-близо до (футболното) божество. От Англия и Испания, през Германия и Италия, па до всяка държава в която топката се въртя след "рестарта" на сезона.

Навсякъде е същото. И няма място за дискусии дали някъде е по-добре или по-зле. Еднакво лошо е. Няма и нужда да се използва изтърканата фраза, че за вкусовете не трябва да се спори. Да му допада, може би, на някого онова което гледа в предходните два месеца и половина.

Просто, футболът без привърженици няма вкус. Или, ако го има, е много горчив. Безвкусен. Такъв, че ви оставя без апетит и убива желанието да се храните с него.

Затова ще ви излъже всеки, който ви каже, че всички тези хора на видеостените и тяхното радване пред камерите на мобилните телефони, таблети и лаптопи с плода на гърба, са достатъчно добри да създадат футболна атмосфера.

Няма да говори истината онзи, който твърди, че му харесват звуковете от удрянето на топката, гласовете на треньорите и играчите в паузите между две тишини, вместо песните на привържениците, и че скандиранията от озвучителната система са убедителни...

Не са. Лоши са и лъжливи. Еднакво колкото и онези лица направени от картон, залепени по трибуните, които "присъстват" на мачовете.

По тази следа, поставя се въпросът дали такъв футбол изобщо има смисъл, па чак и в тази "или-или" ситуация - или да се играе без публика или да не се играе въобще?

Каква е целта на представлението, ако няма кой да го гледа? Но, наистина да гледа. Да заживее с него и да му се наслади. Не да се следи повърхностно чрез онова което при своето създаване е охарактеризирано като "прозорец към света", па да се промени канала когато някоя сцена не му допадне.

В това няма смисъл. Нито чар. Най-фини емоции и да не споменаваме. Беше ясно, че те няма да се пробудят още в първия мач от продължението, когато от известната Жълта стена в Дортмунд крещеше тишината. Още по време на това, често вряло рурско дерби реалността ни удари шамар - нищо не е същото, и няма да бъде.

Празнина. Като онзи момент в който схванете, че трофея чакан 30 години ще отпразнувате сами. Щастието е хубаво само докато се споделя...

Футбол, който не буди чувства, не служи за нищо. Футбол, който от запалянковците прави пасивни консуматори на продукт, ускорява роботизацията на обществото. Допринася към това да престане да ни е важно дали сме червени, сини, бели или черни. Прави така, че да гледаме на мачовете като на нули и единици, с онези "лазерни" очи, които не са в състояние да заискрят, когато обичаният отбор победи с гол в последната минута.

Сякаш всичката тази въведена технология (кой каза ВАР?) не ни разваля достатъчно усещането.

Дали тази "божествена" игра, създадена, за да хората заради нея да забравят проблемите на всекидневието и да побягнат в някаква по-хубава реалност, заслужава такова, странно заместване?

Не.

Играта в която се влюбваме още във времето в което не сме наясно какво означава влюбването не заслужава да крачи по този път. Не заслужава да ни стане безразлично заради нея.

Не заслужаваме и ние да останем без чувствата, които буди. Какво ще ни остане тогава? На какво да се радваме? Не заслужаваме да ни се сервира нещо което само носи същото име като футбола, защото без запалянковци, това, със сигурност, не е този спорт.

Заслужаваме повече. Знаем и по-добре.

"Ако ме питат дали съм за това футболът да продължава да се играе без публика или изобщо да не се играе, защото няма привърженици по трибуните, бих гласувал за това да не се играе!", посочи Синиша Михайлович.

Да бъдем търпеливи. Да изчакаме. Нищо не трае вечно. Дори и тази чума, чието име не трябва да изговаряме...

Футболе, върни се при нас когато отново станеш себе си.

Автор: Боян Маринкович