Всичко вече е казано, но малко е разбрано. Кимахме с глава, но само ни заболя вратът. На всички врати на новото начало в сръбския футбол се намира Параграф 22. Кой ще ни избави сега? Чии ръкави сега да хванем, докато се напъваме да излезем от кишата, в която се претопиха нашите амбиции? На никой и ничии. На сръбския национален отбор могат да помогнат само тези, които му изневериха и се отрекоха от него. Да, да. Тук думите са за вас.
Футболът е спорт от много малки вълнения и задоволства.
Първата тренировка. Последният мач. Мирисът на камфор в съблекалнята. Мирисът на фъстъци на трибуните. Рабона и чилена. Сомбреро, което не е шапка и оксфорд, който не е град. Падащият лист в която и да е част на годината. Завоят на Кройф. Рулетката на Зидан. Ръката на Марадона и неговия крак. Окървавеният Тери Бъчър и усмихнатия Роналдиньо. Налудничаво самоувереният Мануел Нойер и само лудия Вини Джоунс. "Жълтата стена" и червената "Коп". Север и юг. Суперкласико и Ел Класико. Вечните дербита и Дерби на вечните неприятели. Verrou Карл Рапан и Pela Direita Флавио Коста. Каквото и да е от Пеп Гуардиола и Жозе Моуриньо. Скърцането на Лес Кортс и ехото на Ноу Камп. Маракана и Маракана. Грандиозният Ацтека и още по-грандиозния Свангаскард. Пума Кинг и Световната купа. На едно място тигри, орли, летящи магарета, прилепи, слонове, змейове, дяволи, ангели, фараони, императори, крале, принцове, трактори, парни валяци, малки самолети, жълти подводници, револвери, самураи, пирати, топчии, убийци с детски лица, стари дами, капризни диви, урагани, циклони, феномени, сини, небесносини, бели, зелени, пурпурни, черно-бели, червено-бели, трикольори. Топката във вратата. Топката извън вратата. Топка.
Заради това е най-обичаният измежду всички спортове.
Футболът е и спорт на един голям парадокс.
Изглежда прост. Неговият смисъл, който се развива от игра за тълпата в средновековна Британия до средство за морално възпитание във викторианските училища, е прост. Правилата, които са съставени в една лондонска кръчма на 8 декември 1863 г, около седем часа вечерта, са прости. По-скоро ненатрапчиви, ако правилата изобщо могат да са такива. Трябват две врати и трева между тях и играта може да започне. Заменете двете врати с четири камъка, а тревата с каквато и да е настилка, която може да ви препъне или отнесе, и нищо не се променя значително. Всичко може да бъде футболен терен. И всеки може да играе футбол. Всеки го и играе.
Но футболът е и комплексен. Като такъв ви дава възможност да се изразите. Начините по които се подхожда към топката, как се обработва, как се отнема са толкова много колкото и начините по които се пише или композира. И точно тази негова експресивност го прави достъпен и го подлага на външни явления. Или външните явления заради тази изразителност са станали достъпни и предмет на футбола?
Какъвто и да е въпросът, разрешението е като на дилемата за кокошката и яйцето, но футболът и неговото политическо и социално обкръжение стоят във вечно съседство. Преплитат се и излизат едно от друго толкова изчерпателно, че не може да се разделят. Никой не може с пълна сигурност на своята оценка да отсъди къде е краят на едното и началото на другото.
Съществуват клубове, които функционират като политически субекти, чак и ако техните роли понякога нарочно са митологизирани - Реал Мадрид, Барселона, Атлетик Билбао. Има и клубове, като Селтик и Рейнджърс, които дори не са политически ориентирани, но самата им есенция е обърната към една от двете крайности в шотландското общество.
Тук е и обърнатият пример. Силвио Берлускони употреби властта и успеха си с Милан да даде начало на политическата си кариера. Неговата партия за една нощ, познавайки Берлускони сигурно проведена бурно, стана парламентарна суперсила. Нарича се Forza Italia и своето име, а може би и методология, дължи на трибуните.
Трескавата страст на трибуните се събра, съчлени и изригна на улиците на Кайро в една арабска пролет. На площада Тахрир египетската революция осъществиха и браниха Ахлави, ултраси на Ал Ахли, вече известни с борбата си в продължение на година с полицията и привържениците на Замалек. Самият факт, че съществува социална категория "привърженик" е симптоматична. И в Белград на пети октомври, този най-щастлив и най-нещастен ден в новата сръбска история, многобройни протестиращи, бранещи се от дима и сълзите, покриваха лица с шаловете на един от двата най-големи клуба в града.
Някога, докато Желязната завеса разделяше европейския континент с леденото си безсмислие, имаше клубове - Динамо Дрезден и букурещкия Стяуа, първи изплуват в съзнанието, които са употребявани като пропагандни памфлети. Тяхната мисия, някога успешна, а после не, беше да покажат силата на комунизма и изправността на поддържащата система ценности.
Съществуват и някои заблуди във връзка с тези винаги натегнати докрай взаимоотношения. "Футболната война", която се води няколкостотин часа между Хондурас и Ел Салвадор в края на 70-те години, не е имала никаква връзка с футбола. Така както и шута на Звонимир Бобан срещу словенския съдия на Максимир през 1990 г не даде началото на разпадането на Югославия, както може би някъде сте чули. А самият факт, че тези заблуди са се разширили и влезли във вътрешните джобове на колективното съзнание показва колко е свързан футболът с това което наричаме всекидневен живот.
И това е тази негова сила. Това е противоречието на футбола, толкова сладко, че от него лепнат пръстите - най-хубавата игра на света изобщо не е игра. Футболът е политика и политическо съобщение. Футболът е общество и обществено съзнание. Футболът е култура и културна идентичност.
Заради това е най-обичаният между всички случайни житейски начинания.
И в Сърбия не е различно. И тук се обича футбола. Обича се сякаш сме задължени, както се обича невъзпитано дете или немилосърден бог. Земя на баскетбола, водната топка, а отскоро и тениса - отдадена на футбола.
Затова е проблем, който малко разбират. И това е най-големият проблем. Заради това тази наша любовна история е толкова трагична. Забравете недостатъците на основните инфраструктури, ретроградните методи в треньорските процеси, кафкианския бюрократски апарат, неразрешения проблем с властовата структура на клубовете, хората с оцветени вратовръзки и оцветени биографии в ложите на стадионите, комерсиализирането на таланта, непредубедеността на селекционера и двумислието на президента и неговите подчинени... Всичко това е решимо. Главно.
Но ние не разбираме футбола. Не виждаме, или поне се правим, че не виждаме ефекта, който във футбола има по-широк контекст от самата игра. Твърде кратко го дефинираме, защото футболът нито започва, нито завършва на стадиона. Също така кратко дефинираме и самия израз "национален отбор".
Това е много повече от 11 играча на терена, 18 в протокола, 30 в широкия списък. Националният отбор е най-доброто от флората и фауната на някоя държава, част, върху чийто рамене стоим всички останали. Той е околна среда, енергия, която се създава навсякъде и тогава се изразява на терена.
И това не е нищо ново. Още като е създаден, там някъде измежду памтивека и незапомнените времена, футболът е бил имитация на живота. Някои от най-привлекателните отбори, играчи и идеи са били лицето на околността.
В Аржентина по време на 20-те години се създава стил на игра, който се нарича la nuestra (наш начин), който представлява използване на футболните игрища на метода познат като criolla viveza (домакинско лукавство). Думата е за начина на живот, законите и подзаконите се приемат за нечестни и потиснически, създадени да бранят силните и богатите. Затова всеки отделно трябва да намери начин да ги заобиколи или направо да ги игнорира.
Това е причината на симулирането да се гледа много различно в тази и някои други южноамерикански страни, отколкото в по-голямата част на Европа. Головете на Марадона срещу Англия на 1/4-финала на Световното първенство 1986 г, красивият и измамния, също се приписват на странностите на "домашното лукавство".
Головете не са били считани за важното в началото на "ла нуестра", а въображението, техниката и забавата. Много по-важно от победата било да се играе футбол по истински начин.
Главен представител на този стил е Ривър Плейт от 40-те години. Отборът на Ренато Чезариньо, култовия La Maquina, до днес служи като мерна единица за красив футбол.
Ясно е, че такъв поглед на футбола е примамлив, но е неустойчив. Междувременно поводи на страната са направили така, че la nuestra да оцелее годна за употреба и до днес. През 1938 г Аржентина отказва да изпрати отбор на Световното първенство, защото организацията на турнира не е присъдена на тях, а войната и външната политика на Хуан Перон поставят държавата в изолация. В своите двадесетгодишни ръкави "ла нуестра" е успяла да се развие необезпокоявано. Без международни мачове и евентуални загуби в тях, нищо не е провокирало ревизиране на тактическите подходи. Така аржентинският футбол отишъл най-далече в естетизма.
Това което са демонстрирали аржентинците (и в по-малки измерения уругвайците) проучили и аналитично разложили австрийците. Сред тактиците е започнало сериозно да се разкрива, че футболът е обхванал слой на обществото, който инстинктивно теоретизира и който е свикнал да размишлява чрез абстрактни конструкции. Модерният начин на разбиране на футбола и дискутирането за него е измислила главно еврейската буржоазия във Виена.
В тези разправии и футболни дебати в кафенетата на града, който е свикнал да бъде културен център на Европа, се появила "дунавската школа". Светът за първи път видял и за пръв път се уплашил, гледайки австрийския "вундертим". Отбор, воден от Хуго Майзел, приел идеите на Джими Хоган, треньор, който за футболния генезис има ролята на старозаветния Авраам, е първият от няколко велики, но нереализирани състава.
Матиас Синделар, убедително най-добрият футболист, лъжлива деветка половин век преди да се роди изобщо Лионел Меси, станал член на отбора след натиск от драматурзи, писатели и критици. Те виждали в неговата игра същия израз, който бил част от техните творчества.
Тогава се случва Аншлус. Хитлер започва войната, всички мачове прекъсват. Еврейската интелигенция в Средна Европа бързо изчезва, губи се бомбастичния дух на виенските кафенета, а Дунав отново става само река. (Хитлер не остава длъжен на футбола. На
Олимпийските игри в Берлин, Германия, третата сила в света е унизена след загуба от Норвегия на 1/4-финала. Това е първият и последен мач, който Хитлер някога е гледал.)
Фашизмът унищожава един отбор, но не и преди да създаде друг. Виторио Поцо, човекът, който осмисля "метода" или ако ви харесва повече формацията W-W, извежда Италия до две световни титли. Тази Италия играе в черни екипи. Поцо е употребявал параноичния милитаризъм, който грабва италианското общество и създава отбор, който играе с решителност, безпощадност и характерната празноглава гордост. В състава имали Джузепе Меаца, Силвио Пиола и аржентинеца Луис Монтио, но италианците играели агресивен и циничен футбол.
Разглеждана е персонификация с идеите на Бенито Мусолини в такива размери, че Виторио Поцо на практика е отлъчен през 50-те и 60-те години. Това е и причината стадион Деле Алпи да не е кръстен на името на все пак великия треньор, както е било планирано първоначално.
Някъде по същото време в Северен Лондон модернистичните обществени тенденции водят до първото футболно изумление. Хърбърт Чапман, който донася първата титла на Арсенал, е първият мениджър в модерния смисъл. Преди всичко той е бил изобретател. Първи е говорил за рефлектори и номера на екипите, въвел е бялата топка, за да е с добра видимост от зрителите, сложил е часовник на стадиона (да, онзи часовник), сложил белите ръкави на тениските на Арсенал, за да са очевидни за периферното зрение, пускал грамофонни плочи на полувремето и първи ползвал табло с магнити да демонстрира на играчите си тактическите си замисли. А те са били брилянтни.
Чапман измисля третия бек и формацията W-M, като отговор на либерализираното правило за засада от 1925 г, но още по-важно от това, той е първият треньор, който използва контраатака.
Арсенал е играл директен футбол, с бързи придвижвания от отбрана в атака. Това е бил футбол сведен до функционалност и икономичност, в който всяко докосване до топката е било важно и оправдано като Чехова пушка. С такива игри Арсенал е бил видното усещане за духа на времето, в буквална хармония с трибуните в стил арт деко на Хайбъри.
През това време СССР е в своята самоналожена отделеност от всички и всичко. След революцията новата власт решава да приключи връзките, съюзите и членствата в международни организации, а това засяга и футбола. Заради това W-M в Русия стига чак през 1937 г и то в краката на баските, които са на турне, чиято цел е да привлече вниманието към мъката на баските след Гражданската война в Испания. Баските са били толкова добри, а самите те толкова изостанали, че бързо видели, че е време за перестройка.
Борис Аркадиев, първи от великите съветски футболни мислители, въвежда W-M, но константно променя местата на играчите. Така е създадена "организираната безредица".
След края на Втората световна война Динамо от Москва отива на турне, и то не къде да е, а в Англия, ролите са разменени. Сега те са тези, които одушевяват публиката. Сега гледат на тях като на мъдреци от далече. Англичаните гледат изумени, а вдъхновението на руската душа е подсилено от общата потреба на славянските народи за отхвърляне на догмите. Тази експедиция на отбора е под опеката на КГБ и остава запомнена като passovotchka. Ще минат осем години преди още един отбор по подобен начин да обърка и унизи Англия.
Унгария през първата половина на 20 век е под политическото влияние на Австрия, а също и под футболното. След края им се създават условия за развитието на нови, ендемични идеи.
Унгарският национален отбор, известният Aranycsapat (Златен отбор), който до финала на Световното първенство през 1954 г и "бернското" чудо не е губил 36 мача, е базиран на едно такова.
Селекционерът Густав Шебеш променя принципа на Мартон Букови, като обръща W, като ротира пет офанзивни футболисти, практически получил схема M-M. Всички знаят за Ференц Пушкаш, Шандор Кочиш или Золтан Цибор, но М-М позволява да блесне един друг играч. В играта на Нандор Хидегкути на Уембли през 1953 г, за победата на Унгария за чиято доминация шестте гола не казват достатъчно, светът вижда първия плеймейкър, първата "десетка".
Но преди всичко унгарците са уравновесен отбор, съставен от футболисти от еднакъв калибър. Това е бил "социалистически футбол" от една социалистическа страна.
В средата на 60-те години недостигът на храна и още някои необходимости за живот, причинени от войната, престава. Това най-сетне позволява на Виктор Маслов да изпълни визия, която дълго се въртяла в ума му.
Коя е тази визия? Най-голямата и най-значителната, която футболът е виждал до ден днешен. Като се гледат снимки от десетилетията след войната - дали руснаците от 40-те, унгарците от 50-те или бразилците от 60-те - модерното око веднага му е ясно колко бавен е черно-белия футбол. Играчите са имали 3-4 секунди с топката преди изобщо да ги доближи противник. По днешните стандарти това е немислимо.
Тази компресия на играта и намаляване на времето за размисъл на играчите е това, което разделя стария футбол от съвременния. Пресата е измислена от Маслов, който я налага в Динамо Киев (заедно с формацията 4-4-2), но не е могъл да я използва докато не се сдобил с подходящите състезатели. С право е считан за баща на модерния футбол.
Първият, който го копира с разумно количество успех е Освалдо Зубелдия. Треньор на Естудиантес, първият отбор извън Буенос Айрес, който става шампион на Аржентина и три пъти подред е първенец на Южна Америка, в който играят Карлос Билардо и Хуан Рамон Верон (баща на Хуан Себастиан), бил е познат и по нещо друго. Били са груби и безкрайно мръсни, един отбор с по-лоша слава от този на Интер, воден от Еленио Ерера. Те са първите за които е прилепен израза antifutbol.
Такъв като техния футбол е толериран в Аржентина само в два случая. Първият е при загубата с 1:6 от Чехословакия на Мондиала през 1958 г, който води до неистово отхвърляне на канона "ла нуестра". Вторият е още по-значим - пучът, с който идва на власт Хуан Карлос Онгания. Естудиантес, брутален и послушен, е бил образ и възможност за притопляне на неговата нова Аржентина.
На Стария континент някои хубави идеи създават условия за развитие на един по-хубав футбол. Терминът "тотален футбол" влиза в употреба като отговор на играта на националния отбор на Холандия на Световното първенство през 1974 г, а префиксът totaal още по-рано е използван в научните дисциплини и сегменти на холандското общество. Термин за индивидуалност в системата е характерен за тази страна, преди всичко в нейната архитектура.
Всички постройки трябвало да имат индивидуална характеристика, но трябвало да бъдат свързани помежду си, по такъв начин видът и заедността им да създават изглед на комплексен елемент. Тази прилика била мотото на тогавашните строители на сгради.
Сега вместо "сгради" сложете думата "футболисти" и ще получите описание на Аякс и Холандия на Ринус Михелс.
Този треньор е първият, който схваща, че футболът е игра, в която най-важното е пространството и този, който добре го контролира - направете го голямо, когато имате топката и противникът няма да може да я вземе, направете го малко, когато владението е в съперника и ще му бъде много тежко да я запази. Без желание да се омаловажава направеното от специалиста, който е избран напълно легитимно за най-добър през изминалия век, той не е дал своя лична идея, а е адаптирал вече съществуващи навици в своята среда.
Много повече от случайност е, че манипулирането на пространството във футбола за пръв път се е появило точно в Холандия. Нейната равна и често залята от вода земя, както и фактът, че е най-гъсто населената страна в Европа, кара нейните жители да манипулират пространството всеки ден. Холандците са безумно прецизни и усърдни като стане въпрос за разстояние. Само е трябвало да се пусне инерцията, за да се пренесат тези размисли и на тревния терен.
Приликите следователно са основни. Не, това не е достатъчно точно. Те са решаващи. Историята на футбола им е напоена. А ние тук между сливите сме с възможности за продължаващи вражди. И заради това футболът страда, много повече от който и да е друг спорт.
Меценатите на сръбския спорт не са институциите или съюзите, това са родителите или самите спортни дейци. Ако ги няма тези луди ентусиасти нямаше да има нито Новак Джокович, Иван Шпанович, Емир Бекрич, Милица Мандич, ватерполистите, хандбалистите, чак и баскетболистите.
Във футбола, спорт изразител на тънкости, който играят над 200 милиона души и който е единственият истински глобален спорт, през който циркулират немислими количества пари, подобни индивидуални усилия много бързо биват неутрализирани.
Във футбола, вятърните мелници са големи, неизбежни и непобедими. Тежко е да бъдеш успешен във футбола повече отколкото във всички други спортове. Заедно. Умножено по две.
Но самият футбол не е еднообразен. Националните и клубните отбори имат една, но фундаментална разлика. Докато и на двете места парите са важни, само футболът на клубно ниво зависи от тях. Националният футбол зависи от емоция. Работи с тях, а без тях е безсмислен и нула.
В Сърбия пари за върховен футбол няма, нито някога е имало. Емоция някога може и да е имало, но и тя си е тръгнала безследно. С нея се изгуби и националния отбор.
Атмосферата е в паническо бягство и яростта става атмосфера, заядлива и сълзотворна само за едно полувреме. Понякога само по време на атака, ако е лоша. А тогава калейдоскопичната поредица само продължава. Пораженство, истерия, високомерие, апатия, освирквания, аплаузи, полет в стратосферата, падане в Марианската падина, освирквания, сълзи, освирквания, освирквания... На кого не би му било мъка след такъв емоционален идиотизъм?
Сръбската репрезентация прилича на някога обичан сериал, който отдавна е трябвало да свърши и който сега прави епизоди, които никой не гледа или ги гледа с голяма мъка. Как по друг начин да обясним онези десет хиляди човека, които дойдоха на стадиона на Партизан да гледат мача с Франция. Същият отбор на Сърбия, със същия треньор и на същия стадион, в мача с Албания го гледа три пъти повече публика. Тези не дойдоха заради една основателна причина. Тези хора не дойдоха заради футбола. Тези, които са, на които им е по-приятно да гледат Мергим Маврай и Анси Аголи от Карим Бензема или Пол Погба, дължа извинение.
Синиша Михайлович по време на своя престой начело разпозна тази обърната съдба, този circulus vitiosus във футбола в Сърбия, и пожела да прекъсне това. Всички знаем какво стана. Сече без упойка, пречупи без евфемизми и отстъпки. Междувременно, неговата програма, колкото и да беше вярна в основата си, беше деспотична, в някои ръце чак и насилствена.
От друга страна Дик Адвокат не призна нищо и не направи нищо. Но не го и интересува. Дори и да го, много са малки шансовете да се справи по-добре от Бомбардьора от Борово село или който и да е друг юнак от сръбската футболна елегия преди него. Нередностите в тукашния футбол не са нещо, което един човек може да почисти, било със своето идване, работа или в края на краищата със своето напускане.
Сръбският футбол не се нуждае от промени, а от тераформиране. Подобно на онова, което е предхождало пробуждането на футбола в Холандия.
Тежко е днес, познавайки неговата репутация на либерализъм и прогресивност, да си спомним Амстердам след войната. И ако несъмнено се стигна до таблоидизацията на бохемския му дух, все още се знае, че този град винаги има революционни идеи. През 50-те години нищо такова не се е подразбирало.
Албер Камю в своя роман "Падане", който излиза през 1956 г, говори за един досаден Амстердам, "в който векове едни и същи пушачи с лули гледат същите дъждове как падат в същите канали". А разположението на тези канали в концентрични кръгове дават повод на Камю да опише града като ад.
Ако не прилича на място на футболен просперитет, то е, защото не е било. Заседнало общество дава заседнал футбол. Холандският национален отбор от средата на 1949 до същия период на 1955 г не е ставал и за шега. Изиграл е 27 мача, а победил само в два.
Тогава нещо се променило. На улиците, не на стадиона. Амстердам през 60-те години става столица на младежки бунтове. Създаване на държава с благосъстояние, сред растящия просперитет на Европа, довел до постепенно изтребление на традиционното социално разделение. Авангардът се обвил в изкуството, а после и сред останалите.
Не е минало много време преди културната революция да стане и футболна. Структурите и обичаите вече не са били неща, които се приемат априори, а неща, които да се случат и проучат. Подривната гражданска мисъл се превърнала в самоувереност, че и във футбола трябва да се пробва съществуващото и да се опита нещо ново. Участието на Холандия на Мондиал 1974 г е второто за държавата. Стига до финал, който губи нещастно. Играе финал и на следващото Световно първенство и пак нещастно губи, а оттогава е неразделна част от футболния елит. Холандските майстори са захвърлили четките и оттогава прекарват времето си с топката.
Как днес би описал Албер Камю Сърбия? С какво би я сравнил? Като отговорите на това, може да сте близо до отговора защо нашите национали играят по един начин в най-ценната тениска, а по съвсем различен във всички останали.
Може да стане очевидно защо Бранислав Иванович изглежда като бюст срещу играчи, които е озаптявал мощно само няколко дни преди това в мач от Шампионската лига. Или защо Душан Тадич, който е сред най-добрите в последната третина на терена във Висшата лига, а може би и в света, изглежда сякаш чудовища са му откраднали таланта.
Ако играят в някоя друга държава и за някоя друга държава, успехът на нашите национали изглежда по-вероятен. По-малко препречен, ако не друго. Така произходът и емоциите свързани със Сърбия, те са изоставени на милостта и немилостта на чудни ветрове, които сякаш само тук духат.
Но надежда винаги има. Тя не е достатъчна, може да помислят някои, но няма да са прави. С надеждата се започва. Това не е онази надежда за която се хващат удавниците за които няма място в спасителните лодки, а истинска, най-истинската надежда.
Сърбия ще има национален отбор, който ще бъде повече от група класни играчи, които спорадично се събират в Стария Пазов. Сърбия има право да очаква успех във футбола, и това разбира се важи и за категорията играчи.
Сърбия трябва веднъж да има свой национален отбор. Заблудите се разкриват, идеите се разпръсват, времената не могат нищо друго освен да се менят, а футболът винаги е тук и в сърцето си винаги е същия. Футболът ще ни изчака, докато бъдем готови. Ще ни даде друга възможност, а след нея още колко възможности ще са ни нужни. И ние веднъж ще се възползваме от нея.
Някога и ние ще престанем да сме отклонение от футболния наратив. Законът за големите числа е на наша страна, когато вече никой не е. Ние можем да му помогнем, като разберем, че успехът не е нещо до което се достига, а нещо, което чрез продължително и взаимно между всички нас усилие, става достъпен.
Сърбия сигурно някога ще има свой национален отбор. Но това ще бъде тогава, когато на нас самите ни е по-добре. И тогава когато ние самите сме по-добри.
Лука Йевтович,
РТС, Сърбия
.jpg)
