Може ли кражбата да бъде съвършена; може ли кражбата да бъде праведна? Можете ли да подкрепяте "крадците" срещу цялата система? Може. В култовия испански сериал "Къща от хартия" и на Световното първенство по футбол.
Мароко има футболисти, които играят в Челси, ПСЖ, Байерн, Севиля, Уест Хем; значи това са отлични играчи, но не за полуфинал на Световно първенство. Докато Уалид Реграги от тях не направи дисциплинирана дружина като екипа от съвършени крадци в мега популярния испански сериал.
Защото, как по друг начин да се обясни чудото един африкански национален отбор да играе с четири от петте най-добри европейски представителни състава на Световно първенство и при това от нито един да не получи гол. Испания не успя да им вкара гол чак и от три дузпи.
Мароко затова е първият африкански национален отбор в полуфинал; затова Мароко е първият, което за тази история е по-важно арабски национален състав в полуфинал на Световно първенство.
Защото, Световното първенство започна така, че под най-модерната палатка на планетата, на стадион Ал Байт, на откриването един до друг седяха катарският емир шейх Тамин Бин Хамад ал Тани, саудитският принц Мохамед бин Салман и египетският президент Абдел Фатай Сиси.
Мохамед Абу Трика, египтянинът, който със своите игри за катарски клубове заработи прякора "Марадона на Близкия Изток" тези дни обясняваше, че Катар със сигурност няма да промени своите правила и начин на живот заради месец футбол.
Както в Сърбия и вероятно другаде по света най-голям брой хора след своята страна във футбола подкрепят Бразилия или Аржентина. Така е и в Катар. Но когато на третия ден от първенството всички започнаха да подкрепят Саудитска Арабия срещу Аржентина, тук не можеше да се види само желание футболният Давид да победи Голиат, а нещо много повече. Нещо в което щяхме да се уверим в същия ден на мача Тунис - Дания, когато имахме впечатлението, че срещата се играе в Тунис, а не в Доха.
В най-богатата арабска държава, в преминаването от есента към зима арабите започнаха да мечтаят за арабска футболна пролет.
"Продължете да мечтаете, продължете да се молите", заяви мароканският селекционер Реграги, когато мечтата стана реалност и Мароко се класира на полуфинал на Световното първенство. Колко само продължиха в главите на мароканските привърженици в зелени екипи онези осем минути продължение на стадион "Ал-Тумам" в Доха? Колко пъти му прескочи сърцето, колко пъти подскочи той докато не чу последния сигнал на аржентинския съдия. И какво щастие само го обзе! Него и още поне 35 от 45 хиляди човека, които на стадиона подкрепяха Мароко.
Заради Мароко Катар промени своето спокойно лице. Когато играе Мароко метрото се тресе, когато играе Мароко полиция на коне трябва да предотвратява стълпотворения от привърженици, които с или най-често без билети искат да се докопат до стадиона. За пръв път преди мача между Мароко и Испания видяхме сериозно въоръжени полицаи на коне, които спират орди запалянковци; сега преди Португалия поставиха и защитни огради. Във вечерта когато англичаните отпаднаха средностатистическият привърженик от Балканите би могъл да каже: It is coming home. Ако тук в Катар му липсваха малко навалици, напрежение и сблъсъци с полицията преди или след мач.
А когато благодарение на опита от нашите терени, но и височина и сила влязохме на стадион "Ал-Тумам" само липсваше да ни посрещне транспарант: Добре дошли в Казабланка! Или Маракеш.
Всичко беше под знака на Мароко. Невеж зрител с оглед на същите национални цветове на Португалия и Мароко наивно би помислил, че привържениците са равномерно разпоредени, но само до началото на мача, когато всеки контакт с топката на португалците предизвиква освирквания на почти целия стадион, а всяко добро подаване на мароканците песен и еуфория. Очевидно, иначе безнадеждно скараните арабски народи, намериха поне за известно време точка на обединение. Събра ги футболът и подкрепата за Мароко. Палестинци, катарци, саудитци, мароканци, египтяни и всички останали араби заедно подкрепяха Мароко и срещу Португалия, още един национален отбор от запада на Европа.
Още един общ знаменател на всички араби в Катар беше Палестина, чието знаме още веднъж окачиха по трибуните на стадиона, викайки "Свобода за Палестина" - реплика, която десетилетия представя политическия декор в изявленията на арабските владетели и политици.
"Очите ми са пълни със сълзи любима Палестино, докато арабите спят най-хубавата между страните се бори, нека Бог те пази", са думите, които на Ал-Тумам пееха не само мароканците.
За невероятната борба на играчите на Мароко, които просто не могат да допуснат гол заслуга има и един човек от нашите простори. Вахид Халилходжич трябваше оригинално да играе "гениалния Професор", но в живота и във футбола за разлика от сериалите и филмите хората не се съгласяват на всичко което се иска от тях. На мароканците все пак им беше по-скъп техният тажин пред агнешкото от Ябланица, въпреки че песента на италианските партизани, която беше прославена от един филм на Хайрудин Крвавац върви по-добре с Ваха отколкото с Реграги.
Но всичко това вече не е важно. "Иншалах, отиваме на финал", викаха пред стадион Ал-Тумам, докато развяваха знамена, славейки голямата победа. От платото пред стадиона, празненството се пренесе по улиците на Доха и нататък, чак до Мароко, Сомалия, Оман, Либия и ивицата Газа. И в европейските градове мароканците нощес правеха хаос.
Не позволяват на по-силните от себе си да играят футбол. Не позволяват да им вкарат гол. Празнуват най-голямата кражба в историята на футбола.
Автори: Горислав Папич, Раде Мароевич
