Дали спортистите имат право да откажат завръщане "в канцеларията" и чие оцеляване се поставя под въпрос като не се тича? Дали е човешко да се иска да правят онова за което са платени и защо нетърпеливо искаме чуждата пот и кръв в тази ситуация?
Футболните първенства продължават (някои вече са в ход), но са все по-гласовити футболистите, които се противят на завръщането на терена.
Както когато началникът каже: "Започваме работа", а ти отговориш "Аз все пак не искам."
Не вярвам, в която и да е друга професия, на другия ден да би могъл да размисляш за каквото и да е, освен за кандидатстване по обяви за работа, държейки се за тръбата в някоя шестнайсетица, на пътя към бюрото по труда.
Ако си спортист, правиш пари за мнозина, а и за себе си, имаш лукса да кажеш нещо такова.
Но, сега, в този момент, не носиш буквално нищо на масата, па въпросът е дали наистина имаш право да откажеш да работиш онова за което (продължаваш да) взимаш пари.
Да се гледа на това като на черно и бяло е лесно, но, както винаги и във всичко, дори спортът не е изключение, трябва да се разчовърка и да се види какво се намира измежду.
Оцеляване на професии и професията
Не трябва да се обяснява защо спортът трябва да се върне, нито защо се настоява за възможно най-бързото завръщане.
Спортът е бизнес. Спортът е пари, търкалянето на топката върти и огромен капитал.
Ако топката тупка на място, цялата система стои. Нещо повече, върви назад.
Всички клубове ще усетят последиците от корона вируса едва след няколко месеца, а пред мнозина е тежък период.
Ла Лига продължава през юни, а първият човек в испанския съюз, Хавиер Тебас, прецизно обясни защо първенството трябва да продължи възможно най-скоро.
"Професионалният футбол в Испания представлява 1,37% от БВП, а от него зависят 180 000 работни места", заяви Тебас.
Той обяви оценки, че загубата, ако сезонът завърши пред празни трибуни, ще е 350 милиона евро. Ясно е тогава заради какво никой не смее да размисля за отказване от сезона...
Междувременно, "спорт в засада" не влияе само върху спорта. Шофьори, спортни журналисти, фотографи, магазините по стадионите, бързата храна, кафенета, продавачите на сувенири, "ядки, семки"... Няма край. Каквото и да ви дойде наум, можете да свържете със спорта.
С отказа да тренират и играят, съответно да се занимават с онова за което са отлично платени, спортистите поставят под въпрос оцеляването на своите професии, но и на мнозина други.
Но да имаме малко спортен дух, па да не ги обвиняваме за всички неудачи на света, а да не чуем и тяхната страна.
Дийни не иска на терена като не може при фризьора
Пръв в Англия надигна глас капитанът на Уотфорд, Трой Дийни.
Той ясно каза, че няма намерение да се върне към тренировки, защото се плаши да не донесе вируса вкъщи и да зарази петмесечния си син, който има проблеми с дишането.
"Не мога при фризьора до средата на юли, но мога в наказателното поле с 19 души да се боря за топката? Никой не може да отговори на този въпрос, не защото не иска, а защото не знае", каза Дийни.
Прибързано би било да се каже за него, че е разглезен, още по-бързо, че е страхливец. Престоят в затвора и кървенето през кариерата, играенето на инжекции, говорят противното.
А когато такъв човек каже, че не иска на терена, въпреки че неговият клуб се бори за оставане във Висшата лига, тогава трябва още по-сериозно да се запитаме.
От невидимата заплаха, непозната, не се плаши за себе си, а за семейството. Не е трудно да се разбере неговата страна на историята.
Рискът е намален максимално - няма публика, на терена никой не е заразен (всички са тествани). Всъщност, играчите са тези, които нарушават правилата, когато адреналинът закипи след отбелязан гол, па не се радват по позволения начин.
Но отново - какво ако...
Колко могат да бъдат сигурни, че всичко е безопасно, в онези, които са казали, че може да се играе футбол, когато става дума за нещо с което светът за пръв път се среща?
Омагьосан кръг от въпроси без отговори...
Футболист или касиер, какво е необходимо и каква е разликата
Още един интересен въпрос изниква - защо футболист/спортист да се различава от който и да е друг?
Всякак, не може футболист да се сравни с лекар или медицинска сестра.
Но защо, да речем, касиерката или бензинджията могат на работа, а той не?
Работата с която се занимава му е дала лесен живот. На неговото семейство също. Живот за който "онези другите" могат да мечтаят.
Тези другите всяко утро стават и се излагат на риск, който може би е и по-голям от онзи на който би бил изложен той, за да функционира обществото.
Е това е вече трудно да се разграничи - кое е по-значимото, по-важното и дали спортът наистина е нужен?
За мнозина, които директно или индиректно зависят от него - абсолютно е.
За останалите - спортът е непотребен и рисков лукс в този момент.
Необичайно е това, че някои, които живеят от спорта се държат сякаш не разбират, че им е необходимо.
Дали въстаниците ще бъдат наказани?
Нголо Канте тренира самостоятелно заради страх, а Дани Роуз от Нюкасъл каза, че играчите са "лабораторни плъхове", а и футболистът на Унион (Берлин) Невен Суботич, критикува началниците на Бундеслигата, защото не са питали играчите за мнението им.
Испанският съюз каза, че играчите трябва да излязат на терена или в противен случай ще бъдат наказани. В Англия, от друга страна, решението е изключително на играча - дали иска или не, разкри собственик на един клуб.
Съюзът на футболистите, разбира се, е на страната на футболистите, а първият човек в тази организация каза, че би било нечовешко и неприемливо да се наказват играчи заради това, че се плашат от завръщането на терена.
"Срамота е да получавам заплата"
А дали футболистите трябва да бъдат платени за периода докато не вършат своята работа?
Утопично би било да се очаква всички да бъдат платени, а да не вършат своята работа. Наивно, всякак, в занаят в който за секунда заработват стотици евро.
В началото на кризата, когато паниката беше в зенита, и когато клубовете гледаха как да съкратят разходи, се искаше от играчите да се простят с дял от заплатите.
Имаше случаи играчите да не искат да се отрекат от доходи, защото смятаха, че не е тяхна вината за новосъздадената ситуация.
На тяхна страна застана и легендарният Рой Кийн, който каза, че не вижда причина играчите да се отрекат от заплати.
От друга страна, футболистът на Кадис, Рафаел Хименес Харке, известен като Фали, отказа да тренира, но имаше достойнство и да откаже заплата за този период.
"Нямам намерение да играя. Рискът е твърде голям, ще се върна когато бъде открита ваксина срещу вируса. Казах на президента на клуба, че не искам заплата, защото би ме било срам да взимам пари, а да не помагам на съотборниците. Президентът е чудесен човек и настоява да ми плати, но казах, че ако ми плати и едно евро - ще го върна", каза Фали.
Хляб и зрелища
Спортът се връща, полека, но сигурно - като атака на Барселона на Пеп от стъпалото на Карлес Пуйол.
Вълнението около завръщането на Бундеслигата толкова бързо издъхна, че напълно забравихме берлинското дерби в петък.
Може би това дава най-добрият отговор на въпроса - колко е необходим наистина спортът, а колко искаме да е необходим.
Оноре Дьо Балзак е казал, че хората еднакво преувеличават и щастието и нещастието - никога не са толкова щастливи, нито толкова нещастни колкото казват.
Може би е така и със спорта: може би толкова го искаме, че вярваме, че е необходим.
Толкова, че сме готови егоистично да "пращаме хора на война".
Наистина - искам спорт както преди, искам да пиша за футбола, а не да броя жертвите от корона вируса по света, искам да бъда платен за онова което обичам да работя...
Само, никак на цената на чуждото здраве. В никакъв случай някой там някъде да се прибира вкъщи и да мисли дали е донесъл болест у дома, дали е заразил детето, майката, брата...
Като в гладиаторска арена: борците не желаят да бъдат тук, но тях никой нищо не ги пита. Тук са да забавляват масата, да дадат малко забавление със своето здраве и със своите тела, накрая, със своите животи.
Който не иска да играе, който не иска да тренира - нека не го прави. По каквато и да е причина. Не трябва да бъде съден.
А какво ще прави със своята заплата?
Наивно е да се вярва, че всеки ще се води от морала и ще последва примера на Фали, но това е лично. Лошо е да се вре нос в чуждия портфейл и в чуждата спалня.
В настроение съм, дори на цената да не правя онова което обичам, да изчакам и да ги видя усмихнати на терена, с аплодисментите и виковете от трибуните, без маски и някакви "корона празнувания"...
Вярвам, че мнозина не са. Но, отново наивно, струва си да се започва от себе си.
В края на краищата, футбол без привърженици на трибуните е, както каза Луис Енрике, по-тъжен от танц с родната сестра.
Автор: Матия Яукович
