Загубеният статут на легенда е достатъчно наказание за предателя Ван Перси

Не трябва ли футболните привърженици да пораснат и да спрат с масивните протести всеки път, когато играч се премести във вражески клуб? Не сме ли всички ние лицемерни да критикуваме остро футболистите, които се местят заради личен интерес, когато повечето от нас правят същото в своята кариера?

Донякъде да. Трансферът на Робин Ван Перси в Манчестър Юнайтед през лятото демонстрира, че връзката между клубове, привърженици и играчи е много смесена, за да се правят прости отсъждания.

Историята започна, когато Арсен Венгер привлече талантливия, но проблемен холандски младеж от Фейенорд през май 2004 г – мечтан трансфер за Ван Перси, който бързо започна да тренира до гигантите от Непобедимия отбор, като Тиери Анри, Денис Бергкамп и Робер Пирес.

Пет месеца по-късно и възможностите на 21-годишния тогава нападател станаха очевидни за всички на „Хайбъри“, когато той вкара в последната минута, за да спаси отбора от унизителна домакинска загуба от Саутхемптън.

Роди се звезда!

Нещо такова.

Контузии помрачиха престоя на Робин в клуба. Само в два от осем сезона той изигра повече от 20 шампионатни мача. До 2010/11 г той не успя да вкара повече от 20 гола за сезон (във всички надпревари).

Мениджърът и феновете запазиха вярата си в него, същите фенове, които скандираха мощно името му през миналия сезон, след като най-сетне се освободи от проблемите с контузии.

Обичта на „артилеристите“, която обгради Робин през повечето от последните два сезона беше наслада за него и засили драмата около „ще остане ли или не“, докато договорът му изтичаше. Той, съветниците му и семейството му рисуваха картината на човек, който е амбициозен, но и дълбоко влюбен в клуба си.

„Винаги ще бъда артилерист“, каза той с усмивка, докато получаваше наградата Футболист на годината от журналистите, пишещи за футбол, миналия май. Ранен знак за неговото желание да поддържа емоционална връзка с привържениците, докато си осигури път в друга посока.

Постоянните изявления на Робин за любов към клуба бяха повтаряни като ехо от семейството му. Неговата съпруга използваше Туитър, за да отхвърли слуховете за негово напускане. „Моля ви не вярвайте на нищо“, умоляваше тя феновете на Арсенал.

„Арсенал вярваше в Робин, когато беше млад и беше смятан за бунтовник“, каза тя пред пресата през май. „Харесва ми това, че в Арсенал всички го уважават. На тренировъчното игрище, на стадиона, съотборниците му, феновете. Всички идват при мен да ми кажат колко са щастливи с него“.

Ако това не беше достатъчно, включи се и майката на Ван Перси. „Арсенал е хубав клуб. Аз искрено чувствам, че феновете и хората в клуба наистина го обичат. Това струва много“, заяви тя през май.

Жените около него даваха знаци, че Робин може да остане, а той самият добавяше, споделяйки как 91-годишният му дядо е бил допуснат до терена след мач, като пример за връзката на семейството му с клуба.

Всички ние знаем как завърши историята. Само седмици по-късно Робин пусна отворено писмо до привържениците на Арсенал, в което споменаваше „уважение и лоялност към клуба“, докато в същото време забързваше напускането на Северен Лондон право в обятията на един от най-яростните врагове.

Може би противоречието не трябваше да ни изненада. Колкото и налудничаво да звучи Робин искаше да остане обичан от привържениците на Арсенал, но и да използва шанс да играе за Манчестър Юнайтед. Това е мъж, който позира гордо със съпругата и децата си, но не може да устои да купонясва с жени със съмнителен морал, докато е далеч от дома с холандския национален отбор.

Той иска глазурата на тортата му да остане непокътната, а в същото време да се наслади изцяло на пълнежа й.

Както и самият Робин разбра, не може да имаш и двете – поне не и във футболния свят. Повечето хора в играта разбират, че не можеш да го постигнеш с уважение от поведението на публиката.

Ако привържениците ще са толкова отдадени и грижовни към футболистите, като верните поддръжници на Вила към Стилиян Петров, да дадем един чудесен пример, то тогава те ще са много недоволни, когато футболист ги излъже и се хвърли в кревата на врага.

Може да изглежда ирационална и детинска, но такава е природата на поддържане на футболен отбор. Да се хвърлиш на влака във вторничната вечер, за да се напиеш с приятели, докато подкрепяш 11 мъже ритащи топка също е ирационално и детинско, но играта щеше да е доста тъпа, ако хиляди от нас предпочитаха по-“рационалната“ възможност за вечер с гледане на филм и вечеря за десетачка от някоя промоция.

Робин, ще получи грубо отношение от нас в предстоящия мач. Лично аз планирам да се въздържа от такова поведение. Той вече плати цената, в ума ми.

Той искаше да е легенда на Арсенал и на Манчестър Юнайтед, но загуби напълно правото си да бъде значим за първия си отбор. Той направи своето решение и не е добре дошъл обратно. Енергията похабена да бъдем язвителни към него е по-добре да бъде отдадена на това да сме единни и да подкрепяме нашия прекрасен клуб и момчетата на терена, които (все още) не са ни напуснали.

Освен това вече съм и твърде възрастен за всичките крясъци и жлъч. Голям срам е, че Ван Перси толкова лесно изпусна потенциала да е легенда на Арсенал, за да докаже, че е проблемно хлапе беглец. Така се случи и нека така да бъде.

Робин, аз не съм ти ядосан – просто съм разочарован.

Фен на Арсенал.