Някои неща не се променят... зад микрофона и в сърцето

Гледам и не вярвам на ушите си. Общо взето така мога да обобщя това, което видях и чух вчера по време на най-важния мач до който националният ни отбор по футбол е достигал през последните години. От отчаян опашкар в предишната група до възможен участник на баражи две срещи преди края на битката. Трябва да призная, че не го очаквах. В крайна сметка загубихме. Мачът се разви зле, кой виновен, кой не, вече не е от голямо значение. Това което ме подразни повече от загубата беше коментатора. Не искам дори да му споменавам името.

 Някои неща никога не се променят. Преди почти 20 години в една хладна вечер България отново търсеше място сред най-силните в света. Всичко беше против нас и пак ни трябваше чудо. Когато Ерик Кантона даде предимство на Франция нещата отиваха стремглаво по дяволите. Емил Костадинов изравни, но хиксът устройваше домакините. Спомням си коментара на Петър Василев и покойния вече Николай Колев – Мичмана. Много добре си спомням думите им с наближаването на края. Обобщения на всичко, което обичаме да изтъкваме – малшанс, опит да се класираме на следващото голямо първенство, проблемите, които си знаем, но така или иначе не решаваме. Няма да цитирам прецизно. Думите бяха канонада по едни млади и безспорно талантливи футболисти.

„Жалко, жалко за това талантливо поколение“. Никакъв оптимизъм, никаква надежда. Примирили се бяха хората зад микрофоните. Поредното достойно отпадане на прага. Тогава внезапно се чу „Трифон Иванов към Любо Пенев, Пенев търси Костадинов... Костадинов... (мълчание) – ГОООООООЛ! ГООООООООЛ! ГОСПОД Е БЪЛГАРИН (Мичмана)“. 89 минута и 59 секунда. Топката се забива под горната греда на Бернар Лама на стадион „Парк де Пренс“ в Париж. Франция е смачкана така, както и немската армия не я е газила. Трибуните мълчат... бъдещият президент на УЕФА Мишел Платини скубе коси. 17 ноември 1993 г остава завинаги в историята. Коментаторите, които методично погребваха националния отбор с жалейки, търсят най-хвалебствените си слова за епопеята. В ужаса си французите изписват, че те водят с 2:1. Но истината е съвсем друга. Играчите прегръщат Димитър Пенев. България е на световното първенство в САЩ другото лято, когато един изтерзан народ ще се прегръща по улиците на цялата страна, празнувайки невиждани успехи. Чудото е факт.

Начело на националите в тези квалификации застана Любо Пенев. Същият този, който подари отличния пас към Емил Костадинов, за да изживеем футболния си катарзис през американското лято. Достоен представител на футболната и доказана в треньорския занаят фамилия Пеневи. Всички му се смяха, като каза, че идва да отлепи ютията от дъното. След като си бил зад Уелс в крайното класиране, а започваш като домакин на европейския вицешампион Италия, това си звучеше, като виц. От тия готините вицове, дето подклаждат купоните и те превръщат в любимеца на компанията. „Чичовото“ стегна редиците. Така ги стегна, че бяхме на 180 минути от класирането. Не се поколеба да сложи на вратата намиращия се в добра форма Владислав Стоянов пред резервата на Верона и син на шефа на БФС Николай Михайлов. Това друг треньор едва ли щеше да дръзне да стори. Любо беше честен с българския запалянко. Изгониха ни един, втори, а той вкара нападател. Сигурно някои биха го упрекнали за начина по който води мача. Аз съм доволен. Доволен съм, защото за пръв път бяхме лъвове, а не мишоци. Търсехме максимума дори и в тежката ситуация. Риск печели, риск губи. Реално нямаше какво да загубим. 1:1 също не беше нашият резултат. Проблемът е, че в атаката ни липсва фигура, като Любо Пенев. Нямаме доказан реализатор, който да завършва иначе нелошите положения. Не е сериозно да разчитаме на Станислав Манолев за отбелязването на гол.

Борихме се. Като мъже. Както е редно. Може и да ни биха, може и да ни нокаутираха в 88 минута, когато сърцата на милиони футболни привърженици у нас спряха за миг, но поне размахвахме юмруци в боя, а не стояхме мирно, като ученичка. Истината е, че в 9 мача ни показаха 4 червени картона, а за да съм точен в 3 срещи. Рекордьор е Светослав Дяков, който успя и в двата мача с арменците да си изкара по два жълти картона. Иван Бандаловски ни остави с десет при 1:0 срещу Дания в София, а Николай Бодуров ни остави с 10 и стана 1:0 за Армения вчера. Все още ни се случват безумни неща. Футболната ни действителност е такава. ЦСКА и Левски от години са в колапс, а през този сезон Лудогорец прави пробив, но там българите са малцинство. Любо няма голям кадрови избор. Реално от девет мача имаме три победи, две от които над Малта и 1:0 със зор срещу девет арменци. Да, можеше да бием датчаните и в двата мача, както и да вземем нещо в Италия, но уви.

Та това, което ме подразни беше коментарът в последните десетина минути на мача. Школата на БНТ е до болка известна на привържениците. Няма гаранции, че и по друга телевизия нямаше да звучи пак така. Никаква надежда. Едно оплакване като на жив мъртвец. Чакане на последния съдийски сигнал все едно ще спират животоподдържащата система. Такова малодушие бих нарекъл единствено – престъпно. Да, на всички беше ясно, че сме в тежко положение. Пропуски и спасявания ни задържаха в мача до 88-ата минута, но трябва да има и вяра. Вярата е необходима в тия моменти, когато е най-тежко. Чудесата рядко се случват, но когато си сложен пред микрофона да говориш ти носиш и отговорност. Песимизмът ти не е нужен на никого. Лошото всички го виждат. Никой не ще да слуша мрънкането, разни дълбокомислени анализи за потъващия кораб. Хората искат пояс, искат емоция, да усетят, че борбата не свършва до сетния миг. Работата на коментатора основно е да съобщава името на боравещия с топката и накъде се движи тя по терена. Любопитни факти за футболист, треньор и отбор – добре дошли. Да подвикнеш на някой опасен шут, гол или да се възмутиш от нещо – добре. Разбира се, трябва да си обективен, но когато коментираш националния отбор трябва да си и малко патриот. В незавидна ситуация, когато топката е наша го пресъздай, като шипченската епопея – Иванов е с топката, подава я към Попов, той напредва и търси свободен съотборник, жалко, спечелихме само тъч... Добре, добре се защитават нашите, опитват да озаптят съперника... Ще стигнат ли силите да направим една убийствена контраатака... Има, има още малко време да потърсим развръзката... Дано, дано отправим поне още един удар към вратата на противника...

Май се размечтах нещо... Както си мечтаех и 20 години след американското лято да преживея и едно бразилско, пък дори да участвахме и само в групите.