България има един №9 - днес "Лубо" навърши 50

 
Един от най-успешните нападатели в историята на българския футбол - Любослав Пенев днес празнува юбилей - навършва половин век. Таранът, който в Испания е известен като "Лубо", а у нас като "Чичовото" заради фактът, че е племенник на най-успешния ни треньор Димитър Пенев.

Любо е роден в Добрич. Футболният му път започва в ЦСКА, като дебютира в мъжкия отбор на 18 години през 1984 г. С червената фланелка е двукратен шампион на България (1987 и 1989 г) и четирикратен носител на купата на България (1985, 1987, 1988, 1989 г). Избран е за Футболист №1 на България за 1988 г.

За националния отбор има 62 мача и 14 гола, като е автор на асистенцията за Емил Костадинов за онзи незабравим гол в последната секунда на редовното време за 2:1 срещу Франция насред Париж. През пролетта на 1994 г е диагностициран с рак на тестисите и поради тази причина пропусна Световното първенство в САЩ, за чието класиране беше с голям принос.

Участник е на Евро 96 в Англия, където има нещастието да си вкара автогол при загубата с 1:3 от Франция в последния мач от груповата фаза. След завръщането в България на летището видимо раздразнен изговаря прословутата фраза "България има един номер 9 и това е Любо Пенев. Който не ме уважава - да духа супата!". За "лъвовете" игра и на Световното първенство във Франция през 1998 г.

Клубната му кариера се ориентира в посока Испания, когато на 23 години подписва с Валенсия. За "прилепите" играе от 1989 до 1995 г, записвайки 167 двубоя и отбелязва 67 попадения. Трансфериран е в Атлетико (Мадрид) където записва най-големите си успехи на испанска земя - печели дубъл - шампионската титла и Купата на Краля, а той е най-резултатен в златния сезон на "дюшекчиите".

 След края на сезона се мести в Компостела до 1998 г, а после играе един сезон за Селта (Виго). С екипа на този отбор Любо става единственият българин вкарвал хеттрик във вратата на Реал (Мадрид) при смазващия успех с 5:1. Заради високия си ръст (1,88 м) се отличава с добра игра с глава, изпълнява добре пряк свободни удари и притежава усет за пласиране.

През 1999 година прекратява състезателната си кариера и става президент на ЦСКА. На този пост е до 2001 г, когато решава отново да играе и облича червената фланелка. През 2002 г слага край на кариерата си с екипа на Локомотив (Пловдив) за който изиграва четири срещи. Общо на клубно ниво има 439 мача с 233 гола.

От 2008 година се насочва към треньорството и става помощник на Пламен Марков в националния отбор на България. През март 2009 г поема ЦСКА, като класира отбора в груповата фаза на Лига Европа, след като отстранява Динамо (Москва) в руската столица. През 2010 г е уволнен от ЦСКА, а по-късно през годината застава начело на Литекс, с който става шампион през 2011 г. Напуска ловчанлии, за да поеме националния отбор на България през есента на същата година. През ноември 2014 г е уволнен от БФС. Следват кратки престои начело на Ботев (Пловдив), ЦСКА и Литекс.

Любо вдигна ютията и даде облик на националния

"Изстисках ги като лимончета и те дадоха максимума от възможностите си". Думите са на Любо Пенев. Вчера по време на решителната и последна световна квалификация с Чехия си говорех с един приятел и му казах – Лошо е да имаш треньор, а да нямаш отбор. Като се има предвид, че не сме се класирали за световно или европейско първенство от 2004 г, едва ли някой е имал големи очаквания за тези квалификации. Особено след като в предишната група бяхме последни.

Сещам се за мисълта, че в отбора на Фулъм има един художник сред бригада бояджии. Гледайки представянето на националния отбор в десетте мача не намирам художник сред нашите бояджии. Не може да се сърдиш на някого, че потенциалът му е толкова. Почти идентичен състав остана зад Уелс в крайното класиране. Заставайки на кормилото Любо каза две неща – Аутсайдери сме и Ще отлепя ютията от дъното. От шест отбора в групата в крайна сметка завършихме четвърти, но през голяма част от времето бяхме втори.

До голяма степен надеждата за класиране на баражи остана на стадиона в Ереван. В София търсехме изразителна победа и прословутите сметки – тоя ако, оня да, третият да не... Сметките нямаха значение, защото загубихме. В 10 мача спечелихме три пъти – два пъти в София и гостуването на Малта. Само в един мач спечелихме с повече от един гол разлика и само в него отбелязахме повече от два гола – 6:0 с малтийците. Факт е, че защитата, която в предишни квалификации беше разпилявана, не допусна повече от два гола в един мач. Най-срамната статистика е по отношение на червените картони – 5 в 10 мача. Това и на отбора на Малта не се случи, нищо, че повечето им играчи са непрофесионалисти. Три пъти ни изгониха играч за два жълти картона. Постъпката на Занев вчера ясно демонстрира с какъв материал работи Любо Пенев.

Гледайки състава вчера се замислих – вратар от Лудогорец, нападател от Берое, халф от Локомотив (София), халф от Литекс. Запитах се кога за последно сме имали представители на толкова клубове от А група. На Любо не му пука да вика който му хареса и прецени, че може да обогати с нещо състава. Само че на голяма част от тия момчета им липсват първите седем години, а „Чичовото“ каквато и дисциплина да им налага, това не могат да превъзмогнат в себе си.

Не може да се тупаш в гърдите за играч с опит и да правиш просташки нарушения за които в махалата може и да ти разбият носа. Така просто не става. Да приемем, че ситуацията с Бодуров в Армения беше малшанс. Дяков два пъти си изкара по два жълти картона с арменците. Това сигурно е прецедент във футбола. Занев беше върха на всички глупости. Имаш картон, свирят ти нарушение, което няма да ти коства втори, но аплодираш съдията. А тоя съдия е свирил финал в Шампионската лига и е раздавал картони на футболисти с его до Марс. Той няма как да знае, че и твоето его не им отстъпва, но не позволява да го оценяват играчите. Ето ти картончето и дим да те няма. Червеният картон на Бандаловски измъкна датчаните от сложна ситуация и изпуснахме две точки. Имаше и още безобразия. Турски съдия подари дузпа на датчаните в Копенхаген и още две точки по-малко в актива.

Тъкмо се стабилизирахме на сносно ниво в защита и проблемите се пренесоха в атаката. Създавахме положения, но рядко реализирахме. А без да вкараш не е трудно, направо е невъзможно. Нито един нападател не се открои. Липсваше ни някой, като Любо Пенев на върха. Да се пребори за топката, да излъже съперник, да я ритне така, че вратарят да заприлича на статуя. Головата немощ ни лиши от точки. Липсата на класа в такива моменти ни лиши от възможността да опитаме поне на бараж.

Любо Пенев доказа, че не е страхливец. Първо, когато се зае с една разпасана команда. После и в хода на мачовете, когато не се уплаши. Добре помня и един друг решителен за класиране мач с Чехия, но в Прага. Отидохме с репликата Малинко съм се посрала, а се върнахме с пълни гащи. Със защитната тактика на Стойчо Младенов ни направиха отличници – 0:6. Помня и недоразумението Лотар Матеус, който е взел треньорска диплома, така както мутреса е взела шофьорска книжка – с широко затворените очи на изпитващите. На Пенев му е все тая за собствения му имидж, когато е на скамейката. Той отдавна си го каза – Който не ме уважава, да духа супата. Показа, че е честен и даде път на няколко момчета. Дали друг би оставил на пейката Николай Михайлов? Едва ли. Колко от бившите треньори щяха да пуснат Симеон Славчев, когато всичко отива по дяволите? Тактиката на Любо не е да не загубим, тактиката му е да се борим за победа. Това се видя и в гостуването на Италия. Само един брилянтен Буфон спаси „адзурите“, които чакаха последния съдийски сигнал с огромно нетърпение. Да, загубихме важните си мачове. Предишният път не можехме да спечелим и маловажните. Аз се радвам да видя дух, да видя, че поне се опитват да бъдат лъвове.

Много бързо забравихме какво беше и се размечтахме какво можеше да бъде. Възходът е очевиден. Предвид условията и наличния потенциал кампанията може да се окачестви като успешна. Българският футболен запалянко отново е на стадиона със знаме в ръка и песен на уста. Това е голямата победа на Любо Пенев. Върна ни надеждата. Защото видяхме играчи, които се борят, които показват желание. Няма ги бездушниците, които не знаеха на мач ли са, на екскурзия ли са. Бъдещето на един национален отбор зависи от много фактори, но поне имаме бъдеще. Бяхме го позабравили. На лимончетата на Любо това им беше максимумът. Засега.

Някои неща не се променят... зад микрофона и в сърцето

Гледам и не вярвам на ушите си. Общо взето така мога да обобщя това, което видях и чух вчера по време на най-важния мач до който националният ни отбор по футбол е достигал през последните години. От отчаян опашкар в предишната група до възможен участник на баражи две срещи преди края на битката. Трябва да призная, че не го очаквах. В крайна сметка загубихме. Мачът се разви зле, кой виновен, кой не, вече не е от голямо значение. Това което ме подразни повече от загубата беше коментатора. Не искам дори да му споменавам името.

 Някои неща никога не се променят. Преди почти 20 години в една хладна вечер България отново търсеше място сред най-силните в света. Всичко беше против нас и пак ни трябваше чудо. Когато Ерик Кантона даде предимство на Франция нещата отиваха стремглаво по дяволите. Емил Костадинов изравни, но хиксът устройваше домакините. Спомням си коментара на Петър Василев и покойния вече Николай Колев – Мичмана. Много добре си спомням думите им с наближаването на края. Обобщения на всичко, което обичаме да изтъкваме – малшанс, опит да се класираме на следващото голямо първенство, проблемите, които си знаем, но така или иначе не решаваме. Няма да цитирам прецизно. Думите бяха канонада по едни млади и безспорно талантливи футболисти.

„Жалко, жалко за това талантливо поколение“. Никакъв оптимизъм, никаква надежда. Примирили се бяха хората зад микрофоните. Поредното достойно отпадане на прага. Тогава внезапно се чу „Трифон Иванов към Любо Пенев, Пенев търси Костадинов... Костадинов... (мълчание) – ГОООООООЛ! ГООООООООЛ! ГОСПОД Е БЪЛГАРИН (Мичмана)“. 89 минута и 59 секунда. Топката се забива под горната греда на Бернар Лама на стадион „Парк де Пренс“ в Париж. Франция е смачкана така, както и немската армия не я е газила. Трибуните мълчат... бъдещият президент на УЕФА Мишел Платини скубе коси. 17 ноември 1993 г остава завинаги в историята. Коментаторите, които методично погребваха националния отбор с жалейки, търсят най-хвалебствените си слова за епопеята. В ужаса си французите изписват, че те водят с 2:1. Но истината е съвсем друга. Играчите прегръщат Димитър Пенев. България е на световното първенство в САЩ другото лято, когато един изтерзан народ ще се прегръща по улиците на цялата страна, празнувайки невиждани успехи. Чудото е факт.

Начело на националите в тези квалификации застана Любо Пенев. Същият този, който подари отличния пас към Емил Костадинов, за да изживеем футболния си катарзис през американското лято. Достоен представител на футболната и доказана в треньорския занаят фамилия Пеневи. Всички му се смяха, като каза, че идва да отлепи ютията от дъното. След като си бил зад Уелс в крайното класиране, а започваш като домакин на европейския вицешампион Италия, това си звучеше, като виц. От тия готините вицове, дето подклаждат купоните и те превръщат в любимеца на компанията. „Чичовото“ стегна редиците. Така ги стегна, че бяхме на 180 минути от класирането. Не се поколеба да сложи на вратата намиращия се в добра форма Владислав Стоянов пред резервата на Верона и син на шефа на БФС Николай Михайлов. Това друг треньор едва ли щеше да дръзне да стори. Любо беше честен с българския запалянко. Изгониха ни един, втори, а той вкара нападател. Сигурно някои биха го упрекнали за начина по който води мача. Аз съм доволен. Доволен съм, защото за пръв път бяхме лъвове, а не мишоци. Търсехме максимума дори и в тежката ситуация. Риск печели, риск губи. Реално нямаше какво да загубим. 1:1 също не беше нашият резултат. Проблемът е, че в атаката ни липсва фигура, като Любо Пенев. Нямаме доказан реализатор, който да завършва иначе нелошите положения. Не е сериозно да разчитаме на Станислав Манолев за отбелязването на гол.

Борихме се. Като мъже. Както е редно. Може и да ни биха, може и да ни нокаутираха в 88 минута, когато сърцата на милиони футболни привърженици у нас спряха за миг, но поне размахвахме юмруци в боя, а не стояхме мирно, като ученичка. Истината е, че в 9 мача ни показаха 4 червени картона, а за да съм точен в 3 срещи. Рекордьор е Светослав Дяков, който успя и в двата мача с арменците да си изкара по два жълти картона. Иван Бандаловски ни остави с десет при 1:0 срещу Дания в София, а Николай Бодуров ни остави с 10 и стана 1:0 за Армения вчера. Все още ни се случват безумни неща. Футболната ни действителност е такава. ЦСКА и Левски от години са в колапс, а през този сезон Лудогорец прави пробив, но там българите са малцинство. Любо няма голям кадрови избор. Реално от девет мача имаме три победи, две от които над Малта и 1:0 със зор срещу девет арменци. Да, можеше да бием датчаните и в двата мача, както и да вземем нещо в Италия, но уви.

Та това, което ме подразни беше коментарът в последните десетина минути на мача. Школата на БНТ е до болка известна на привържениците. Няма гаранции, че и по друга телевизия нямаше да звучи пак така. Никаква надежда. Едно оплакване като на жив мъртвец. Чакане на последния съдийски сигнал все едно ще спират животоподдържащата система. Такова малодушие бих нарекъл единствено – престъпно. Да, на всички беше ясно, че сме в тежко положение. Пропуски и спасявания ни задържаха в мача до 88-ата минута, но трябва да има и вяра. Вярата е необходима в тия моменти, когато е най-тежко. Чудесата рядко се случват, но когато си сложен пред микрофона да говориш ти носиш и отговорност. Песимизмът ти не е нужен на никого. Лошото всички го виждат. Никой не ще да слуша мрънкането, разни дълбокомислени анализи за потъващия кораб. Хората искат пояс, искат емоция, да усетят, че борбата не свършва до сетния миг. Работата на коментатора основно е да съобщава името на боравещия с топката и накъде се движи тя по терена. Любопитни факти за футболист, треньор и отбор – добре дошли. Да подвикнеш на някой опасен шут, гол или да се възмутиш от нещо – добре. Разбира се, трябва да си обективен, но когато коментираш националния отбор трябва да си и малко патриот. В незавидна ситуация, когато топката е наша го пресъздай, като шипченската епопея – Иванов е с топката, подава я към Попов, той напредва и търси свободен съотборник, жалко, спечелихме само тъч... Добре, добре се защитават нашите, опитват да озаптят съперника... Ще стигнат ли силите да направим една убийствена контраатака... Има, има още малко време да потърсим развръзката... Дано, дано отправим поне още един удар към вратата на противника...

Май се размечтах нещо... Както си мечтаех и 20 години след американското лято да преживея и едно бразилско, пък дори да участвахме и само в групите.