Борусия от Дортмунд възнамерява тази зима да похарчи част от 330-те милиона евро заработени в последните две години и половина.
Както пише немският Билд, водещият отбор в Бундеслигата има силен интерес за Торган Азар от Мьонхенгладбах, но и за Вилфред Заха.
Чудесният нападател на Кристъл Палас е играч, който съвършено отговаря на Борусия, която е готова да предложи на англичаните 50 милиона евро. Заха през миналия сезон в 29 мача заби девет и асистира за пет гола, през този сезон не е толкова ефикасен. Отбеляза едва три гола с четири асистенции, но е интересен за Борусия, защото може да играе по крилото, както и като централен нападател и фалшива деветка.
"Вилфред обича клуба и ние го обичаме. Разбира се, че му желаем един ден да направи стъпка напред в своята кариера, но в момента не е за продан. Със стопроцентова сигурност знам, че е напълно посветен на Палас", заяви президентът Стивън Париш.
"Карамелите" имаха още един лош сезон в който смениха треньора Роналд Куман през октомври миналата година и назначиха Сам Алърдайс, който ги измъкна от борбата за оцеляване. Но мъчителният сезон взе данък, който се изразява в това че според ново изследване неговите привърженици консумират най-голямо количество алкохол от всички останали групи във Висшата лига...
Според изследване публикувано от Ливърпул Ехо, привържениците на Евертън средно изпиват 43 питиета седмично. Следват ги колегите от Кристъл Палас с 40, както и Челси с 35.
Изследването е проведено с намерението да се "провери стила на живот на хората, които следят тази чудесна игра", а за целта на изследването 2400 възрастни британци на 18 и повече години, които следят мачовете във Висшата лига са дали своя отговор.
Първоначално всички участници са питани "колко броя питиета консумират всяка седмица?", а след това изследователите на основата на отговорите със своя метод съставили следния списък:
Анкетираните също така са били питани и дали консумират алкохол докато гледат своя отбор (било по телевизията или на живо) и 89% са отговорили с "да".
На въпроса къде предпочитат да гледат своя отбор, 21% от запитаните са посочили в кръчмата или вкъщи. От този процент 67% се обосновали, че правят това защото е много по-лесно да пият на тези места отколкото на самия стадион.
Легендарният футболист на Арсенал остана без различни сувенири, които са продадени на търг на стойност 7 000 000 паунда.
Това което може да направи бившата жена, никой не може... Това на своята кожа усети и легендарният футболист на Арсенал Йън Райт. Както пише "Сън", Райт е останал без колекция сувенири и неща, които е събирал или спечелил по време на богатата си кариера като играч. А всичко заради дългове, които неговата бивша съпруга направила към собственик на един склад в американския град Орландо във Флорида.
Поред останалото, тук са подписани и неподписани екипи, които Райт е получил или разменял, трофеи за гол на месеца, чак и екземпляри от неговата автобиография... Всичко общо около 500 предмета. И всичко това попаднало на търгове и е продадено за общата сума от невероятните 7 000 000 паунда (7 990 000 евро).
"Това е тъжна ситуация. Толкова години съм събирал всички тези сувенири, пазих ги и тогава цялата тази колекция се появява някъде в Америка и се продава на търг", заяви Райт за "Сън".
Райт се е оженил за Дебора през 1993 година, а са се развели 11 години по-късно.
В тази "изгубена колекция" се намира и екипът на Райт с номер 185 на гърба, който е направен когато е подобрил рекорда за постигнати голове с екипа на Арсенал. Това е било на мач с Болтън през 1997 година.
"Купувам футболни екипи и ми попадна екип на който пишеше "Благодаря 185". Момчето което го продаваше ми каза, че купува неща от складове и че на един такъв търг продавала и бившата съпруга на Йън Райт", казал един от анонимните купувачи за "Сън".
Легендарният футболист на Арсенал признава, че е бил емоционално привързан с екипа на националния отбор на Англия, който своевременно е носил неговият син Шон Райт Филипс.
През 16-годишната професионална кариера Йън Райт е играл за Кристъл Палас, Арсенал, Уест Хем, Нотингам Форест, Селтик и Бърнли.
През януарския трансферен прозорец почти 50 сръски футболисти промениха работната среда! Що се отнася до размера на трансферните суми не може да има сравнения с най-големите, богати и футболно развити държави, но по брой на играчите в чужбина със сигурност може.
Най-големият трансфер на сръбски футболист през тази зима направи Лука Миливойевич, който за 12 800 000 евро премина от Олимпиакос в Кристъл Палас. След него по големина на сумата се нарежда Неманя Гудел и неговото преминаване от Аякс в китайския Теда, следван от Филип Джуричич, Урош Матич, Ваня Милинкович-Савич...
Това са рекордьорите що се отнася до сумите, а когато става въпрос за заплати трудно някой да е по-добре от капитана на националния отбор на Сърбия Бане Иванович, което не може да учудва, имайки предвид неговата биография и финансовата сила на новия му работодател Зенит. От тази констатация все пак трябва да се изключи Неманя Гудел. Въпреки че няма официални данни колко ще плащат китайците, става въпрос за мултимилионен договор.
Когато става въпрос за най-евтин трансфер (според достъпните данни) - направил го е Йован Джокич от Явор, който отиде в казахския Атирау.
Пред вас е списък с близо 50 сръбски футболисти, които бяха активни на зимния пазар. Напомняме, че са взети под внимание само футболисти, които от домашен отбор са излезли в чужбина или тези, които са променили клуба, а вече са в чужбина. Също така, припомняме, че трансферният прозорец в Сърбия все още е активен и трансфери в определени страни още са възможни, така че този списък не е окончателен.
Лазар Маркович - от Ливърпул в Хъл - под наем Лука Миливойевич - от Олимпиакос в Кристъл Палас - 12 800 000 Бранислав Иванович - от Челси в Зенит - свободен играч Невен Суботич - от Борусия (Дортмунд) в Кьолн - наем, 500 000 Неманя Гудел - от Аякс в Теда - 5 500 000 Филип Джуричич - от Бенфика в Сампдория 3 500 000 Урош Матич - от Щурм в Копенхаген - 3 000 000 Радослав Петрович - от Спортинг в Рио Аве - под наем Филип Младенович - от Кьолн в Стандард - 1 200 000 Неманя Максимович - от Астана във Валенсия - свободен играч Саша Здьелар - от Олимпиакос в Майорка - под наем Александър Пантич - от Алавес в Динамо (Киев) - ? Дарко Лазич - от Анжи в Алания - свободен играч Лазар Веселинович - от Поханг - Мезокевешд - свободен играч Вукашин Йованович - от Зенит в Бордо - под наем Ваня Милинкович-Савич - от Лехия в Торино - 2 500 000 Милош Стоянович - от Бусан в Патая - свободен играч Славко Перович - от Денизли в Маниса - свободен играч Александър Ковачевич - от Лехия в Сласк - под наем Александър Шушняр - от ГАЗ Метан в Теплице - свободен играч Далибор Веселинович - от Мехелен в Инчон - ? Новица Максимович - от Войводина в Атирау Стефан Чупич - от Бачка в Сарпсборг - свободен играч Никола Джурджич - от Партизан в Рандерс - 100 000 Милан Йевтович - от Анталия в Розенборг - под наем Владимир Ковачевич - от Войводина в Кортрайк - ? Йован Стоянович - от Вождовац в Кортрайк - ? Никола Васильевич - от Пандури в Токушима - свободен играч Андрия Калуджерович - от Жалгирис в Порт - свободен играч Никола Ашчерич - от Войводина в Токушима - свободен играч Дарко Бьедов - от Явор в Гент - 300 000 Никола Янкович - от Кршко в Яблонец - свободен играч Бранислав Йованович - от Вождовац в Апеол Ашкелон - свободен играч Никола Микич - от ОФИ в Маниса - свободен играч Неманя Младенович - от Металац в Бодо - ? Ристо Ристович - от Окзтепеш в Душанбе - свободен играч Марко Станойевич - от Рад в Шахтьор Караганди - свободен играч Милан Бубало - от Полис Теро в Патая - свободен играч Никола Лукич - от Вождовац в Динамо Минск - свободен играч Душан Нестерович - от Рудар Пльевля в Ловчен - ? Филип Арсенийевич - от АЕ Спарти в Аек Инка - свободен играч Йован Джокич - от Явор в Атирау - 47 000 Джордже Ивеля - от Земун в Монтана - свободен играч Никола Лекович - от Напредак в Динамо Минск - свободен играч Милош Лепович - от Нови Пазар в Балзан - свободен играч Душан Мичич - от Войводина в Буньодкор - свободен играч Игор Миович - от Смедерево в Саплинг - свободен играч Марко Павичевич - от Кавала в Докса - свободен играч
Колко лесно се употребява тази синтагма! Между другото, в известия за
някои съвсем неважни мачове, може би от третия кръг на Купата на Лигата
или петия кръг от сръбската Супер лига, ще напише това журналист, или
някой колумнист на когото под текста всякак ще му сложат минуси, или
това ще каже привърженик на трибуните - този и този играч "има божи
дар".
Има ли по-силна метафора - вярвате ли в духовното
или не, все едно - а така безвкусно да се ползва, за всеки, който на
терена прецака противника и му провре топката между краката, хоп, остава
онзи с извезана пола и почервеняло лице, или за всеки който ритне
топката от тридесет метра и ефектно я прати в ъгъла, ето, и за такива
веднага се казва, че това е някакъв дар от бога.
А какво тогава да каже Емануел Адебайор?
Прашните
улици на Ломе, главният град на една от малките африкански държави,
Того, средата на осемдесетте години на миналия век. От едната страна е
океан, но морето в Гвинейския залив не е някакъв слънчев курорт, водата
тук мирише на нафта, с която се хранят корабите, напълнени с какао и
кафе и останалото което успява в сиромашката държава на диктатора Гнасигбе Еядема.
В една от двустайните къщурки без покрив, струпани покрай прашните улици, където много по-късно, когато някаква демокрация се довлече и в бившата немска, пък френска колония - ето, така са грабили от Того както после грабеха от Емануел, докато не го използват докато не им трябва за нищо, пък му дали независимост, но не му дават свобода - ще стигне асфалтът, е роден, като четвърто дете в семейството, Шейи Емануел Адебайор, и плакал е Шейи Емануел Адебайор, и пълзял е Шейи Емануел Адебайор, само не е можел да ходи.
Четири години майката на малкото, някак тромаво момче, с твърде дълги костеливи ръце и твърде тънки колена, обикаля всички лекари и шарлатани, врачове и хирурзи, предлагайки им и последното си моминско злато, и своята зестра, всичко което има вкъщи, само синът й да проходи; била е в Лагос, била е в Гана, била е във всеки затънтен ъгъл на западна Африка, където е чула, че има някой хекимин, и нищо не помогнало.
А тогава един ден, така казва тази история, отишла в църква, където свещеник - в нейната държава мнозинството продължава да се кланя на душите на своите прадеди, анимизмът е силен и не са успели да го изтребят всички мисионери и емисари, въпреки че четвърт са християни, а още една пета мюсюлмани - й казал, че за краката, за ставането на малкия Емануел, да се моли седем дни. Ако и това не помогне, ако драгият бог има други планове за момчето, майко, приеми това и престани да му търсиш лек.
Имат свещениците това изречение, че сигурно нещо е за добро, без него биха останали без работа и без паство...
Шест дни и седем нощи в църквата в Ломе отеквали молитви за краката на малкия Емануел Адебайор, и шепот и транс и песни и молби към Всевишния през сълзи; шест дни и седем нощи малкият Емануел лежи в църквата и не се помръдва.
И когато всички изгубили всякаква надежда, в неделя сутринта, преди самият край на последната молитва, някакви деца ритат кой знае колко пъти кърпена топка в портите на църквата, и едно дете я рита така че тя влиза между вярващите; и ето чудо, и ето божият дар, а не онова като пробуташ топката между краката или уцелиш ъгъла от тридесет метра, сякаш не трябва такива синтагми да се пазят за истинските чудеса?
А това е, така казват, било чудо над чудесата: четиригодишният, който никога в живота не е стъпвал на краката си, сега е видял топка за пръв път и се затичал след нея, затичал се сякаш това е правил непрекъснато, и допреди няколко секунди разплаканата жена попаднала в прегръдките на хората.
"Вашият син има футбол в кръвта, затова е оздравял!"
Във всяко свидетелство има малко изкривяване на истината, и може би тази история, за която британското общество разбра през 2009 година, Емануел Адебайор малко е украсил, или това е направила неговата майка с минаването на годините и все повече благодари на Всевишния, че футболът е намерил нейното момче и че нейното момче е намерило футбола, в края на краищата, красивите африкански легенди и приказки имат по-фантастичен елемент дори и от нашите славянски.
Но това трябва по-малко да ни интересува, всякак по-малко от простото питане на което няма единствен отговор: как е възможно 28 години по-късно след тази случка в църквата, момчето което имаше футбол в кръвта и на което бог подари възможност да ходи само, за да вкарва голове, отрасна в човек, който е - "легенда", "майстор", "чест и почитания", гласяха някои от коментарите, които сме виждали за него - на среща, която можеше да му донесе последният голям договор в кариерата, изглежда сякаш Нечистивият се е вселил в него?
Новината гласи, че преговорите между Олимпик (Лион) и Емануел Адебайор, 32-годишният свободен играч, след като му изтече договора с Кристъл Палас, са прекъснати и преди да започнат, защото футболистът на срещата с треньора Бруно Женесио си сипал уиски в кафето и имал цигара в устата; държал се никак футболно и никак спортно.
Дали момчето с божия дар е взет под крилото на Луцифер? Или Емануел Адебайор, най-добрият голмайстор в историята на футболния национален отбор на Того, и най-известния тогоанец на всички времена, със своите постъпки, и на терена, и извън него, само доказва онова в което всички отдавна се съмняваме: Бог е, всъщност, само човек?
Момчето от Ломе ще има метеоритен възход след като най-накрая проходи, и сякаш в началото на кариерата искаше да навакса тези първи четири години, като тичаше повече от останалите. Висок, мършав но силен - или би се казало "жилав"? - беше идол на своята държава, особено като я отведе на Световното първенство през 2006 година.
Адебайор беше Того толкова колкото Того беше в него втъкнал всички свои мечти и всички свои комплекси, цялото свое минало и всяка надежда за своето бъдеще, и не приемаме, че е случайно че като погледнете Того на картата, тази държава всъщност изглежда като Емануел Адебайор, който чака центриране в сърцето на наказателното поле, благо приведен напред, готов за екзекуция..
Той не е само роден да играе футбол, той е бил роден да вкарва голове, особено в Англия, като прототип на острие за Висшата лига, въпреки че първите години в Арсенал, заради екипа, заради стила на игра и тичането, сякаш разпилява крайниците по терена, приличаше на известния нигериец, затова беше наричан "Baby Kanu" ("Малкия Кану").
Преди да стане още един черен бисер в гердана на Арсен Венгер - колко само трансферът на Адебайор в Лондон, преди последната пролет на стария "Хайбъри", беше венгеровски! Професора извади някакъв относително непознат, млад, гладен футболист от Франция и полека го бутна към огъня, а този му отвърна с голове - Емануел показа своя талант първо в Метц, а след това и в Княжеството.
И няма привърженици на Монако (въпреки че не са много), които не се питат какво би било в онзи финал в Гелзенкирхен, когато хитът в Шампионската лига излезе срещу Порто на Моуриньо, вместо Шабани Нонда или Дадо Пършо беше излязъл с деветнадесетгодишният способен и готов да се бие с Рикардо Карвальо и Маниш заедно; може би и неговият футболен път, но и кариерата на португалския специалист, биха били макар и малко различни...
От идол на новия стадион "Емирейтс", когато вкара 24 гола във Висшата лига и подели голмайсторския приз с Фернандо Торес, когато му се плашеха съперниците на терена, вратарите излизиха вече наясно, че ще бъдат преодолени, когато неговата сила, издръжливост, бързина, решителност и никак християнско немилосърдие караха мениджърите на противниците на Арсенал да гълтат таблетки за успокоение и да измислят нови тактически лудории и щуротии, макар и с едва позволени начини да го спрат - а ако успяваха в това, тогава ги осъждаше Робин Ван Перси? - Емануел Адебайор бързо ще стане парий наемник, предател, омразен тип в Северен Лондон, още повече с голям кръст когато от Сити се върна направо в Тотнъм...
Имало е в новата история на футбола много играчи, които за една нощ са губили статуса на идол, чиито кариери след няколко светли сезона завършват на сметището на историята, както икономът след края на мача събира мръсните екипи и нехайно ги хвърля в кофата за боклук; имало е и такива, които са предизвиквали агония и екстаз в рамките на 90 минути, а и в по-кратки периоди, но не е имало човек, който е имал толкова възходи и падения, който са обичали и мразели толкова, и обичали да мразят и мразели, че го обичат и привърженици на неговите и привържениците на чуждите клубове, не е имало играч, който е можел да има всичко и всеки път би изпуснал това и отново би получил шанс и отново би го изпуснал, какъвто е бил Емануел Адебайор.
Тези драматични обрати, този трилър на неговия живот не биха били пълни, ако се занимаваме само с онези, които са се случвали на зеления правоъгълник, и за много от това Адебайор не е бил виновен, нито е имал как да въздейства на това което онзи същият бог, който му е дал да тича и да заиграе футбол, си поиграл с него.
И 2006 г когато перспективният отбор на Того - иначе нация, която е луда за футбол, но не е могла да се похвали с каквито и да е резултати дотогава - се класира на Мондиала и когато толкова се карали около премиите и парите, че решили да бойкотират втория мач на турнира, срещу Швейцария (ФИФА някак ги убедила да излязат на терена, но останало това петно от което нито тамошната Футболна федерация, нито следващата генерация играчи, няма да се оправи), и три години и половина по-късно когато луди борци за независимост на Кабинда от Ангола нападнаха автобуса на отбора, с който Того пътуваше за Купата на нациите, убиха шофьора, говорителя Станислас Около, който ще издъхне в ръцете на Адебайор, и помощник треньора, а тежко раниха резервния вратар, лекаря, физиотерапевта и още няколко играчи; и когато толкова се разправял с братята си, че сериозно искал да извърши самоубийство, и само дългите разговори със сестра му Иябо го отказали от това...
Всичко е било в живота на Емануел Адебайор, и не е, тогава, чудно че се е поддал, че е поискал да бъде човек, а не идол и не бог. А човек, знаем, умее да се отдаде на своите най-ниски пориви и така леко да им се остави... Да взима заплата, да кажем, за която не работи нищо, освен че си разхожда новата фризура и дава нови запалващи изявления, и да сипва уиски в своето кафе и да пали една цигара след друга, някога и преди тренировката официално да е завършена.
От Сити, където разбира се ще се скара с Роберто Манчини - италианецът е смятал, че по-добри нападатели са Марио Балотели и Един Джеко - ще го спаси Жозе Моуриньо, и там, с португалеца, ще спечели своят единствен трофей, Купата на Краля срещу Барселона; но ще се върне в Англия и отново на всеки познавач на футбола ще заиграе веждата като се сети за нападението Адебайор - Дефо (и Саха на пейката!), не се знаеше кой обича повече да вкарва голове, но само като "паснат" както трябва.
Това беше онзи реднапов Тотнъм, който игра и в Шампионската лига, с Модрич, Бейл, Ван дер Ваарт - това което чак сега успя Маурисио Покетино може да превъзхожда красивите, но непостоянни представяния на "Уайт Харт Лейн" - и последният път на терена Адебайор вкарваше голове и се смееше.
И там тази въртележка изглеждаше като всяка предходна в неговата кариера: лесно ускоряване и такова излитане, че ти се струва, че може с растите да докосне и звездите, после стремглаво падане от което няма оправяне...
Червени картони, жълти минути, черни серии, пълен вихър цветове, заедно с епизод когато обвини родната си майка, че му е направила магия "джуджу", разпръскване на пари, договори, които му гарантираха милиони паундове дори и като не играе, близост с президента на Того и неговия колега от съседна Гана - Емануел има истински дворец в периферията на Акра, главният град на Гана - а в другата половина на везната хуманитарна работа, помощ на всички, които са в някаква неволя, странна е скицата на най-талантливия африкански син, който никога не стана най-големият.
От всички онези, всякак, факти и бройки, в 499 мача за седем клуба, 177 гола, от които някои - да се сетим срещу Виляреал, или Челси, или Ливърпул - бяха футбол в своята най-вятърничева красота.
Вече не е онова момче което изгаряше на терена и благодареше на бог за всеки предоставен и реализиран шанс, а вече е хладнокръвен наемник, който някога вършеше работа и след това се затваряше в своя свят - радостта вече не се появяваше и когато вкара гол, и в Кристъл Палас през миналата пролет се видя, че в мислите си е другаде - Адебайор сякаш започна да се наслаждава да бъде дежурният злодей, на освиркванията и обидните викове, които стигат от все по-голяма част от различните трибуни в Англия.
Стана неволен факлоносец на онзи божи дар, като сянка, която на тази среща в Лион, с цигара в устата играе странна роля на анти-футболист и анти-Адебайор и анти-Бог, стана жертва на своя талант и ковач на своето нещастие, и зад усмивката, която сервира на журналистите и нехайното отношение към живота, гарантирано се крие тъга заради предадените мечти на онова момче което за пръв път в живота тича след топката.
Не се притеснявай, малък Шейи, не си заменил дара от бога за пакт с дявола, това което те кара да правиш такива неща, това не е Луцифер, това е само знак, че си човек.
Няма ги вече, отидоха си последните мохикани на стария футбол. Игита, Чилаверт, Бартез, Леман или Хорхе Кампос са заменени от нойери, облаци и куртои, млади, професионални и без тази сила на хаотично внимание, която би ги накарала да допуснат гол от 40 метра, защото не са следили играта, или са прекарали нощта, играейки на ПЕС.
Не бих се сетил, че е жив и здрав и вероятно така луд, ако неговата кръгла, сега вече поостаряла глава с дълбоки бръчки, не се беше появила между лепенките на новия албум на Панини.
Габор Кирали, човече; той още играе, той още е гордостта на Унгария, онзи анцуг това лято ще бъде моден детайл в държавата на високата мода и високия футбол, на Европейското първенство във Франция.
Премина под радарите и заради своите години, но и заради своята националност: за унгарския национален отбор не се е хабило толкова мастило, още от онези два мача през ноември 1997 г, когато във върха на мощта си Югославия им вкара 12 гола за четири дни - а само Миятович им набута седем! - и така ренесансът в унгарския футбол беше отложен с двадесет години.
А ето, цяло пълнолетие по-късно, държавата, която подари на човечеството "Мощните маджари", които обърнаха футбола наопаки за няколко години, които промениха играта и побиха здраво модерните й темели, само за да изчезнат под съветския ботуш - оттогава унгарците станаха "тежкари", още една държава от Източния блок, която ще развие индивидуалните спортове: имайки тонове олимпийски медали от плуване, атлетика, вдигане на тежести, борба - отново играят футбол на голямата сцена, докато онези, които своевременно така лесно им дърпаха ушите сега седят вкъщи, посрамени...
Но няма да разваляме една от интересните, а и странни истории, с неуспехи; това е, все пак, история за него, най-стария футболист, който след по-малко от месец ще търчи по френските ливади, който ще стане рекордьор по брой мачове за националния отбор - в момента тази титла, със 101 мача, дели с Йозеф Божик, най-добрият приятел на Ференц Пушкаш и един от редките участници в златното поколение на унгарския футбол, който остана в държавата и в един клуб - своя Хонвед; и който, повече от много футболисти, и повече от това което може би заслужава като вратарски способности, е разпознаваем толкова лесно по цял свят, заради това сиво долнище на анцуг, който още в първите минути става зелено от тревата.
Да, едно нещо е сигурно, колкото и това, че на 14 юни ще се срещнат Австро-Унгария - в Бордо играят Унгария срещу Австрия - докато звучи унгарският химн: там ще бъде сив анцуг, дори и да е 40 градуса, дори и небесната звезда да гори в неговото чело, Кирали ще го носи.
Легендата разказва, че този обичай Габор спазва още от средата на деветдесетте, когато е талантлив новобранец в своя Халадаш. Отборът е бил на ръба на изпадането, Кирали, който носи основно черен анцуг, за да се предпази на неугледните терени в Унгария, казва, че той бил за пране, така сложил сив и не получил гол; в следващия мач отново носил него и не допуснал гол, и в следващите девет Халадаш не е изгубил, което било достатъчно този ритуал да стане продължителен, а Кирали със себе си в Берлин, когато го купува Херта, понася пълен куфар със сиви анцузи, с които го помнят и разпознават.
Спортистите и така са суеверни, чак и онези, които се отличават с интелигентност, често правят лудории, за да донесат на себе си и своя отбор късмет, дали обръщайки се към свещеник, целувайки амулет или като Лоран Блан, плешивия ФабиенБартез в темето; не е Кирали единственият, далеч не, но е интересен, защото гони своите пълни две десетилетия, където и да е и каквито и перипетии да му се сервират.
Но хайде да не го свеждаме само до анцуга и само на шоу: Габор Кирали е много повече от това. Проблематичен, гласовит, невъздържан - англичаните биха казали: еретичен - склонен на грешки, но и способен да изглежда за противниковите нападатели като непробиваема стена от която топката лесно се отбива, единственият наследник на легендарния Джула Грошич, който ще започне модата на "вратаря-либеро", може би е и последният вратар на който се гледа през пръсти, който не пази само мрежата, а и традицията на "ексцентричност" на тези самотни грамади на ивицата на терена.
Модерният футбол не е само пари, организация, маркетинг на първи план или невнимание към привържениците; той накара футболистите да бъдат по-професионални, премахна тютюна и алкохола от съблекалните, от играчите направи модерни гладиатори, които живеят да играят и играят, за да живеят. Най-дълго от тази мода се опазиха вратарите, на тях се позволяваше да бъдат "луди", на тях им се разрешаваше да бъдат свои, техните грешки се разбираха, а тяхното помрачаване на ума беше почти насърчавано, така до преминаването между двата века.
Няма ги вече, отидоха си последните мохикани на стария футбол. Игита, Чилаверт, Бартез, Леман или Хорхе Кампос са заменени от нойери, облаци и куртои, млади, професионални и без тази сила на хаотично внимание, която би ги накарала да допуснат гол от 40 метра, защото не са следили играта, или са прекарали нощта, играейки на ПЕС.
Остана само той, в бронята на старата вратарска школа. Габор Кирали, син на баща си, също футболист - Ференц Кирали, играл в двата мача на Халадаш срещу Милан през 1982 г, най-важните в историята на клуба - умен тип, който отраснал до австрийската граница и мечтаел да стане професионален футболист, ще каже, че това е съвсем случайно, че той нищо не прави преднамерено, но ще говори за професия, която във футбола носи много повече неизвестности: ако не знаете на кой крак се е събудил вашият вратар и дали ще получи гол "между ушите" в първата минута, това може да ви нервира, но е дяволски интересно за гледане.
Кирали вече в Херта показва, че притежава разкошен талант, че не се плаши да сложи главата си срещу бутонка, че може да спаси и невъзможното; в неговия втори сезон, Херта игра в Шампионската лига, и Михаел Прец, Али Даеи, Дариуш Вош и Киетил Рекдал, и Пал Дардай и нещастния, депресивен Себастиен Дайслер, успяха да минат група с Челси, Милан и Галатасарай, главно благодарение на спасяванията на Кирали.
Тогава изглеждаше, че може всичко, но това всичко не винаги означава всичко добро - това което изглеждаше като начало на големи успехи се превърна в люлка, в която привържениците на Олимпийския стадион ще вдигат Кирали към небето или ще го псуват. Една събота би донесъл три точки, а в следващата сам самичък ще подари толкова, и така в кръг...
Пътят на Кирали го отвежда в Англия: тамошните таблоиди веднага ще забележат, че той има инициали GK, а привържениците на "Селхърст парк" ще се надяват, че "бръмбарите" в главата му ще изчезнат под светлините на богатата Висша лига.
Не, отново е същото: когато има ден, Габор може да спасява и с крака, и без да гледа, ще привлича топката сякаш под анцуга има огромен магнит. Когато не е - а доста често не му било ден - на Кирали топката му пада от ръката, най-ниският играч от съперниците можел да го надскочи в малкото наказателно, а излизанията извън наказателното поле завършвали или пагубно или комично.
Между върха и дъното, между уважението и презрението, и така сезон след сезон: в Ютуб да кажем, можете да намерите клипове, които се казват "Най-добрият вратар в историята на Херта" и "Най-лошият вратар на Фулъм изобщо", и нещо което се казва "Унгарският крал" и е доста иронично...
Когато, а това е историята на неговия живот, Кирали изгубил титулярното си място в Кристъл Палас, пообиколил още малко Англия, Астън Вила и Бърнли, за да се върне в Германия, във втора Бундеслига, в Мюнхен 1860.
Там отново е онзи старият и подсетил на началото на кариерата си, но не можело и без проблеми: след няколко мирни сезона, Кирали като в старите дни отново подивял, ударил своя съотборник Гари Кагелмахер по време на мач, наказан е и преместен във втория отбор. Единственият, естественият, а и последният ход за унгареца било завръщане вкъщи, в Халадаш, там откъдето започнало всичко, там където преди двадесет пролети по игра на случая за пръв път ще обуе сивия анцуг.
Но за всички тези години, които отново говорят доста за качеството на унгарския национален отбор, Кирали никой не успя за дълго да го махне от състава. Изглеждаше за година-две, че това ще бъде Адам Богдан, който гради кариера в Англия, в Болтън, за да седи сега на пейката на Ливърпул; но унгарците първо ги пое старият ортак на Габор от Херта Пал Дардай, а след това и Бернд Щорк, немец, който е бил помощник-треньор в берлинския клуб, когато Кирали пристига от Унгария.
И ето го него в албума на Панини, ето го него на Европейско първенство, ето го лудият анцуг между всички ония мирни, тихи пазители на мрежите.
А че за момчето с инициали GK съдбата наистина е имала големи планове, показва още един детайл: на този 14 юни в Бордо, когато Габор Кирали ще събори рекорда на Йозеф Божик и ще стане играч с най-много мачове за националния отбор, противник ще бъде точно Австрия.
Така ще се завърти още една история, а средноевропейското класико - унгарци и австрийци междуособно са изиграли 136 мача, което означава, че само дуелът Аржентина и Уругвай е бил по-чест в историята - ще получи последен обрат: точно срещу Австрия, на 25 март 1998 г на Пратера, сивият анцуг за пръв път играе за националния отбор.
Първият контакт на Габор Кирали с топката през този ден беше когато спаси дузпа на Тони Полстер.
Тогава унгарците, само за няколко минути, помислиха, че имат вратар за бъдещето. А тогава Кирали допусна два смешни гола и показа сценария, който и толкова години по-късно
развеселява поклонниците на футбола.
Точно както и този мръсен анцуг, който отброява дните до края на една кариера, запазеният знак и амулет на последната издънка от ложата на ексцентричните вратари пред нейното безмилостно угасване.
Днес юбилей празнува
легендарният нападател Йън Райт, който
навършва 50 години. Голмайсторът е носил
екипите на общо седем клуба в Англия и
Шотландия, като в 581 шампионатни мача
е отбелязал 387 гола. За националния отбор
на Англия има 33 участия и 9 попадения.
Най-добрият му период са седемте сезона
за Арсенал, а след отказването си работи
като водещ на телевизионни и радиопредавания
с футболна тематика.
Райт започва с
професионалния футбол сравнително
късно. Въпреки пробите в Саутенд Юнайтед
и Брайтън в юношеските си години, той
не може да привлече достатъчен интерес,
за да спечели професионален договор.
Играе за аматьорски отбори, смятайки
че няма шанс за големия футбол.
Скаутът за таланти
на Кристъл Палас Питър Прентис вижда
Йън да играе за Гринуич Бороу и го кани
на проби на стадион „Селхърст Парк“.
Впечатлява тогавашния мениджър Стив
Копъл и подписва професионален договор
през август 1985 г, три месеца преди 22-ия
си рожден ден.
Бързо прави впечатление,
вкарвайки девет гола в първия си сезон,
ставайки втория по резултатност за
клуба. С идването на Марк Брайт в Палас
през следващата година двамата създават
успешно партньорство и благодарение
на головете им клубът влиза в елита чрез
плейофи през 1989 г. Райт е особено полезен
през този сезон с 24 гола във Втора дивизия
и общо 33 във всички надпревари.
През декември 1989 г
е извикан в Б националния отбор на
Англия, но двойно спукан пищял осуетява
дебюта му в Първа дивизия. След
възстановяването от травмата той се
включва драматично, като „супер смяна“
на финала за Купата на ФА през 1990 г срещу
Манчестър Юнайтед. Изравнява резултата
няколко минути след появата си на терена,
докарвайки срещата до продължение, а
след това извежда отбора си напред. В
крайна сметка мачът завършва 3:3, а Палас
губи преиграването с 0:1.
През следващия сезон
Райт е част от националния отбор на
Англия и достига гол №100 за Кристъл
Палас. Вкарва два пъти за „орлите“ за
победа над Евертън на финала за Купата
на Лигата на „Уембли“. Йън става известен
със смъртоносния си удар, подпечатвайки
репутацията си с хеттрик за 18 минути в
гостуване на Уимбълдън в предпоследния
кръг на сезон 1990/91 г.
Райт е вкарал 117 гола
в 253 мача и 24 появявания като смяна през
шестте си сезона в Кристъл Палас във
всички турнири, което го прави най-добрият
реализатор на клуба след Втората световна
война и трети за всички времена. През
2005 г е избран в Единайсеторката на 20 век
на „орлите“, както и за Играч на века
за клуба.
Тъмнокожият голаджия
подписва с Арсенал през септември 1991 г
срещу 2 500 000 паунда, което е трансферен
рекорд за клуба по онова време. Вкарва
още в дебюта си срещу Лестър в мач от
Купата на Лигата, а в дебюта си за
първенство срещу Саутхемптън вкарва
хеттрик. Печели „Златната обувка“ в
първия си сезон за „артилеристите“ с
29 гола, пет от които е отбелязал за Палас,
а общо 31 във всички надпревари. Бележи
хеттрик и в последния кръг от сезона,
отново срещу Саутхемптън, като третият
му гол е последния в историята на старата
Първа дивизия. Само Йън Райт и Теди
Шерингам (през сезон 1992/93 г) са ставали
голмайстори на елита, вкарвайки за два
различни клуба в един сезон.
Райт е най-резултатният
нападател на Арсенал в шест поредни
сезона. Играе основна роля в успехите
на клуба през 90-те години, печелейки
Купата на ФА и Купата на Лигата през
1993 г, вкарвайки и на двата финала. Йън
помага на Арсенал да достигне финала
за Купата на носители на национални
купи през 1994 г, но е наказан за последния
мач, който неговият клуб печели с 1:0
срещу Парма. През този сезон „топчиите“
завършват четвърти във Висшата лига.
Стрелецът вкарва
във всеки кръг от КНК през 1995 г без
финала, като се представя добре и във
Висшата лига, но времената в Арсенал са
трудни, след освобождаването на мениджъра
Джордж Греъм заради незаконни плащания,
а наследникът му Стюърт Хюстън класира
отбора на 12-о място в края на сезона.
С пристигането на
Брус Риоч между двамата има конфликт и
Райт подава молба за трансфер, която
по-късно оттегля. С идването на Денис
Бергкамп двамата заформят кратко, но
плодотворно сътрудничество, като в
първия си сезон заедно помагат на Арсенал
да достигне пето място и да се класира
за Купата на УЕФА. Достигат и 1/2-финалите
за Купата на Лигата, но отпадат от бъдещия
носител Астън Вила заради голове на
чужд терен.
Когато Арсен Венгер
поема Арсенал през септември 1996 г Райт
е на почти 33 г. Въпреки възрастта си той
продължава да бележи редовно, ставайки
голмайстор №2 на Висшата лига за 1996/97 г
с 23 попадения. На 13 септември 1997 г чупи
рекорда на Клиф Бастен по брой отбелязани
голове за Арсенал с хеттрик срещу Болтън
(рекорд подобрен от Тиери Анри през
октомври 2005 г). Два месеца по-късно
претърпява контузия на ахилесово
сухожилие, която го извади от строя за
сезона, завършен с дубъл – шампионска
титла и Купа на ФА. Райт е в групата за
финала срещу Нюкасъл, но не се появява
в игра.
Йън Райт бележи 185
гола в 279 мача като титуляр и 9 влизания
от пейката. Последният му гол на „Хайбъри“
е на 4 октомври 1997 г срещу Барнзли, който
е под №300 в кариерата му за Кристъл Палас
и Арсенал общо. Вкарва последното си
попадение за Арсенал на 6 януари 1998 г за
победа на 1/4-финалите за Купата на Лигата
над Уест Хем на „Болейн граунд“. В
негово отсъствие Арсенал е отстранен
от Челси на 1/2-финалите, слагайки край
на надеждите за уникален домашен требъл.
През 2008 г завършва
на четвърто място в класацията „50-те
най-велики топчии“, публикувана на
официалната страница на клуба.
През юли 1998 г Райт
преминава в Уест Хем срещу 500 000 паунда.
Прекарва при „чуковете“ 15 месеца,
вкарвайки в дебюта си срещу Шефийлд
Уензди, но не достига формата си от
времето в Арсенал. Излиза по заглавията
на медиите, след като потрошава
съблекалнята на съдиите на „Ъптън
парк“, след като е изгонен в мач срещу
Лийдс. За кратки периоди играе за Нотингам
Форест, Селтик и Бърнли, помагайки на
последния да влезе в Първа дивизия.
Отказва се през 2000 г. Райт вкарва и в
дебютните си мачове за Нотингам и Селтик.
Приключва кариерата си с 313 гола във
всички турнири. По време на престоя си
в Селтик е обиждан от феновете, които
плюят върху автомобила му.
Райт дебютира за
националния отбор на Англия под
ръководството на мениджъра Греъм Тейлър
през февруари 1991 г. Започва като титуляр
при победата с 2:0 над Камерун на „Уембли“
и помага на родината си да се класира
на Евро 92 в Швеция. Във всеки от сезоните
след Мондиал 90 Райт никога не е вкарвал
по-малко от 23 гола за клубовете си.
Изненадващо Райт не попада в състава
за Евро 92, въпреки че е голмайстор на
английския елит в сезона преди турнира.
Пред него са предпочетени Клъф, Линекер,
Шиърър, Алън Смит и Пол Мърсън.
С идването на Тери
Венейбълс на мениджърския пост Йън Райт
играе в четири от първите му пет мача
начело, но след това не играе повече по
негово време. Нападателят пропуска и
Евро 96, но помага на „Трите лъва“ да се
класират за Мондиал 98. Новият мениджър
Глен Ходъл възобновява статута му на
национал през ноември 1996 г. Съдбата
отново го лишава от възможността да
играе на голям турнир с екипа на Англия.
Контузията в ахилеса не му позволява
да се изяви на световните финали във
Франция.
Последният му мач
за Англия е през ноември 1998 г – приятелски
двубой с Чехия на „Уембли“, спечелен
с 2:0. Райт е на 35 години.
През март 2007 г е
назначен за директор по футболната
стратегия в Ашфорд Таун, след като
закупува акции от клуба. На 18 май 2012 г е
потвърдено, че Йън Райт заема временно
поста треньор на първия отбор на Милтън
Кейнъс Донс. В момента продължава да е
на тази позиция и прави постоянен прогрес
в треньорската си кариера.
Йън Райт е водещ и
гост на редица на телевизионни и
радиопредавания във водещите медии във
Великобритания.
Още като професионален
футболист в Арсенал Райт публикува
автобиографията си „Г-н Райт“. Първото
издание е през 1996 г, а година по-късно е
преиздадена с нова глава. През 1993 г Райт
написва и издава сингъла „Направи
правилното нещо“ (Do The Right
Thing). Песента е написана
съвместно с Крис Лоу (от Пет Шоп Бойс),
който я продуцира, а тя достига №43 в
Класацията за сингли във Великобритания.
Райт е колумнист за таблоидния вестник
„Сън“.
Йън е
патрон на Африканско-карибския тръст
срещу левкемията. От дете е привърженик
на Милуол. Осиновеният му син Шон
Райт-Филипс в момента играе за Куинс
Парк Рейнджърс, а биологичният му син
Брадли Райт-Филипс се състезава за Ню
Йорк Ред Булс.
Малко след
отказването си от активния футбол през
2000 г Йън Райт е удостоен с Орден на
Британската империя за заслугите си
към най-популярната игра.
Носител на наградата
Гол на сезона за 1989/90 г. В Отбора на сезона
за Втора дивизия за 1988/89 г В Отбора на
сезона за Висшата лига за 1992/93 и 1996/97
г Играч на месеца във Висшата лига за
ноември 1996 г Във Футболната зала на
славата на Англия – от 2005 г
