Дебрецен, който е най-трофейният клуб в Унгария в 21 век, като от 2005 до 2014 година спечели седем титли и шест купи, като дори игра в груповата фаза на Шампионската лига преди десет години, изпадна от елитния ранг.
Отборът се нуждаеше от победа против Пакши, но завърши 1:1 и така изпадането стана неминуемо, а това не се хареса на запалянковците.
Веднага след приключването на двубоя те влетели на терена и поискали от играчите да съблекат екипите, защото мислят, че не заслужават да ги носят. Голям брой от тях веднага го направили, но не и Лука Милунович, който не позволил на привържениците да му съблекат тениската.
Заради този инцидент трябвало да се намеси и полицията, която веднага влязла на терена и върнала запалянковците на трибуните, но изглежда, че реакцията закъсняла, защото някои играчи получили и по някой шамар.
- Такива неща не трябваше да се случват. Охраната се издъни. Наясно сме, че привържениците са гневни на играчите, че не се бориха до края и че позволиха клубът да изпадне във втора лига, но се случват и такива неща. Полицията не реагира навреме и се стигна до немили сцени. Очакваме извършителите на инцидента да бъдат наказани, а ние се извиняваме на нашите запалянковци за всичко и ги уверяваме, че още следващата година ще се върнем в елитната компания - пише в съобщението на клуба.
Само релсите са пътуване, само релсите са живот. Държавата която занемари своята железница, тази държава няма щастие, няма и бъдеще, а най-малко има вяра, и колкото по-малко за такава държава, толкова по-добре. А какво е футболът, ако не живот, и как тогава футболът да няма връзка с релсите?
Нека си ги има всичките тия нискотарифни и презокеански полети, стерилни летища със скъпоценни сандвичи и безмитни магазини; да се замислим за миг за магистралите, всички същите, с изфабрикувани бензиностанции и кръчми миришещи на дизел, които ви позволяват от населените места да видите само табелите (пфу!); и проклети да са неудобните автобуси, тези гигантски мобилни устройства за мъчение на всеки по-висок от 180 сантиметра.
Само релсите са пътуване, само релсите са живот. Държавата която
занемари своята железница, тази държава няма щастие, няма и бъдеще, а
най-малко има вяра, и колкото по-малко за такава държава, толкова
по-добре. Защото и Милош Хрма и Ана Каренина и кучетата, които ги обичат и Ориент Експрес който се клати през Белград след убийство във Винковац, и мустакатите кондуктори и чужденци с Lonely Planet в ръце и всички онези песни за влакове, и шумолене на вестници и закъсняването в тръгването, какво, всичко това са релси, всичко това е живот.
А какво е футболът, ако не живот, и как тогава футболът да няма връзка с релсите?
Как да няма? Историците на хубавата игра нашироко ще подсещат за връзката между развоя на железниците и професионализацията и ръстът на популярността на футбола.
Течението започва от края на 19 век, а доминира в първите десетилетия на двадесети, когато общественият транспорт се разтяга до всяко по-голямо място в Англия, ще се създадат условия за нещо което днес може да се нарече "организирано подкрепяне": отиване на гостувания, не само на домашния терен, ще донесе пълни трибуни, ръст на цената на билетите и ще даде на клубовете да започнат да плащат на играчите. Дотогава онези долу на тревата са били прекариат, гладиатори в нагъчкани модерни колизеуми, нещата са започнали да се променят с тракането на железните колела...
Па и Манчестър Юнайтед се фука с 1878, сякаш тогава е създаден той, а всъщност е започнат Нютън Хийт Ланкашър и Йоркшир Рейлуей, основателите са били работниците по поддръжка на вагоните от депото в Нютън Хийт...
Къде сме тръгнали по тези чудни шини? Защо изведнъж сме се сетили за романтиката на паралелната писта, каква връзка има днес разписанието на влаковете с футбола?
В неделя вечерта, духовните потомци на някогашните работници в железниците от сърцето на Трансилвания в почти отровно дерби пропуснаха шанс още сега да си осигурят титлата.
ЧФР Клуж - Caile Ferate Romane - дословно означава "Румънски железници" остана без победа в 90-ата минута срещу Стяуа, въпреки че отборът на легендарния Дан Петреску (помним го най-вече в Челси, който ще заобича толкова че ще кръсти едната си щерка на лондонския клуб!) водеше почти през целия мач.
В система подобна на нашата, сръбската, с плейофи, по-малко популярния, но по-успешният клуб от Клуж - Университатеа тъне в трета лига - продължава да има големи шансове да спечели четвърта шампионска титла, макар че след тази каръшка колизия ще му е по-трудно.
А това не би било, искаме да кажем, триумф само за големия Петреску, който търси нов трофей след успеха с краткотрайния проект наречен Униреа, а и за любителите на железниците, работническите и "релсовите" отбори по света.
А ги има, и не им върви лошо, този сезон...
Има ги особено в Източна Европа, макар че не само тук, затулени фарове в морето клубове които би основала - или би ги подкрепяла - войската или службите...
И това никога не са обикновени клубове, как биха могли да бъдат, когато в тях е втъкан и мрамор, и камък, и желязо и чакъл, и сини униформи и свита гордост, която имат всички железничари по света - дали сте срещали някога машинист, който не обича своята работа? Ако в следващия живот не съм кондуктор, поставете ме поне за стрелочник! - и някакви деца, които през миналия век се разтоварвали след изморителна работа като играели футбол, а тогава решават и да го формализират...
На нас, разбира се, първа асоциация ще бъде Железничар, най-познатия от всички едноименни клубове в бивша Югославия.
Браво на ФК Сараево за това, че подари на града първата шампионска титла в онази голяма страна, и че са говорили, не само хитро, а напълно искрено, че "цветът на феса - цветът на екипа", и че са искали да ни убедят, че главният град на Босна е боядисан в бордо, браво, не им отнемаме и зрънце история, но...
Жельо беше контра на това, контра на елита и политиците и апаратчиците, Жельо беше клуб на коренното население, първите жители, работническата класа, ще напише веднъж Мильенко Йергович, че точно заради това, с този комплекс, трябвало да изгуби от Видеотон, а ние ще кажем, па да, но само Железничар, в държавата Босна, която е градила своите релси на младежки работнически акции още докато по шумата са се крили и четници и усташи, само синият Железничар е можел да стигне до Видеотон и до шанс така да се издъни, в една държава, която умееше да цени своите релси, преди диверсанти да вдигнат всички релси във въздуха, а техния път да бъде прикрит от корени и забрава и нехайство.
Само на Жельо, стоим твърди като прагове, е можел да се случи Осим. И обратното...
Докато обичахме железниците и влаковете, съществуваше и онова стадионче на белградския Железничар в Бара Венеция, а един ден някой решил, че релсите не са важни, и историята не е важна, и футболът не е важен, и сега са ни останали някои по-малко познати железничари в Сърбия, докато и на тях не им угасне семафора. (Как и по друг начин е можел да се казва един пристоен клуб от Лайковац?)
Ако не е бил Железничар, бил е Локомотив - онзи московския, разбира се, па онзи от Лайпциг на който капитализмът ще поиска да открадне привържениците и целия град, като вече не е могъл да му отнеме първата шампионска титла на Германия и финала за Купата на носители на национални купи през 1987.
Губят го от Аякс с Ван Бастен, Бергкамп, Рийкард, Витчге и треньор Йохан Кройф...
Чак и тази генерация "локомотивци", чийто най-познат представител е Олаф Маршал, много по-късно сляп пътник в отбора на Берти Фогтс на Световното първенство през 1998 година, ще бъде официално аматьорски отбор, с трудови книжки в железничарското предприятие в Лайпциг, важен транспортен център в ГДР.
Пък е, още сме в източните пространства, бил Локомотив от София, па от Пловдив, па загребския, който превърнаха във филиал на Динамо. Или е можел да бъде Работнички, или би бил букурещкият Рапид, докато и румънците са мечтали за бързи релси, или ще се крият в съкращения, като DVSC, Debreceni Vasutas Sport Club, или само истинските познавачи ще знаят, че седемкратният шампион на Полша, Лех от Познан - и той тази година, както и Клуж, както и Железничар, се бори за титлата - дълги години, и то точно по време на най-големите успехи през осемдесетте и ранните деветдесетте, бил клуб на работниците в железницата.
Съществувал е, какво ти е бил Варшавския пакт, чак и някакъв неофициален турнир, който ще се провежда временно, без какъвто и да е, хех, влаков ред, наречен Купа на Международния спортен съюз на железничарите, а на който са, от 1947 до 1987 участвали железничарски отбори от "подобните" държави (затова не и от Югославия!). За това неизвестно състезание днес не се знае много, освен че Локомотив Москва го е печелил пет пъти, Рапид от Букурещ веднъж, точно колкото и казахският Кайрат. (Локомотив София е двукратен победител и веднъж финалист - б.р.)
В напредналите държави, в либералните икономики, които едва дочакали да приватизират своите железници, връзката между релсите и футбола бързо би изчезнала, макар и номинално, макар че го има, да кажем, японският ДЖЕФ Юнайтед (ДЖЕФ всъщност е JR East Furukawa, компанията, която управлява железопътния транспорт в изтока на Япония), но генерално, нещата не изглеждат добре за нас, любителите на единственото хуманно превозно средство...
Затова е важно, наистина е важно, Джиджи Бекали да не направи още някоя измама, затова ще следим финиша на румънското първенство и ще сме за потомците на железничарските работници от сърцето на Трансилвания, па за техните колеги в Полша, Босна, а и Локомотив от Москва да не се наведе през прозореца и да разсипе точковата преднина, която има пред Спартак.
И нека ги има всички стерилни летища и автобуси, дайте ни един терен, не трябва това да е голям стадион, две трибунки и релси в далечината, вместо табло влак, а "дизеляка" поздравява головете с дръпната сирена; дайте ни, през есента, четири-пет железничарски отбора макар и в квалификациите за Шампионската лига.
Няма ги вече, отидоха си последните мохикани на стария футбол. Игита, Чилаверт, Бартез, Леман или Хорхе Кампос са заменени от нойери, облаци и куртои, млади, професионални и без тази сила на хаотично внимание, която би ги накарала да допуснат гол от 40 метра, защото не са следили играта, или са прекарали нощта, играейки на ПЕС.
Не бих се сетил, че е жив и здрав и вероятно така луд, ако неговата кръгла, сега вече поостаряла глава с дълбоки бръчки, не се беше появила между лепенките на новия албум на Панини.
Габор Кирали, човече; той още играе, той още е гордостта на Унгария, онзи анцуг това лято ще бъде моден детайл в държавата на високата мода и високия футбол, на Европейското първенство във Франция.
Премина под радарите и заради своите години, но и заради своята националност: за унгарския национален отбор не се е хабило толкова мастило, още от онези два мача през ноември 1997 г, когато във върха на мощта си Югославия им вкара 12 гола за четири дни - а само Миятович им набута седем! - и така ренесансът в унгарския футбол беше отложен с двадесет години.
А ето, цяло пълнолетие по-късно, държавата, която подари на човечеството "Мощните маджари", които обърнаха футбола наопаки за няколко години, които промениха играта и побиха здраво модерните й темели, само за да изчезнат под съветския ботуш - оттогава унгарците станаха "тежкари", още една държава от Източния блок, която ще развие индивидуалните спортове: имайки тонове олимпийски медали от плуване, атлетика, вдигане на тежести, борба - отново играят футбол на голямата сцена, докато онези, които своевременно така лесно им дърпаха ушите сега седят вкъщи, посрамени...
Но няма да разваляме една от интересните, а и странни истории, с неуспехи; това е, все пак, история за него, най-стария футболист, който след по-малко от месец ще търчи по френските ливади, който ще стане рекордьор по брой мачове за националния отбор - в момента тази титла, със 101 мача, дели с Йозеф Божик, най-добрият приятел на Ференц Пушкаш и един от редките участници в златното поколение на унгарския футбол, който остана в държавата и в един клуб - своя Хонвед; и който, повече от много футболисти, и повече от това което може би заслужава като вратарски способности, е разпознаваем толкова лесно по цял свят, заради това сиво долнище на анцуг, който още в първите минути става зелено от тревата.
Да, едно нещо е сигурно, колкото и това, че на 14 юни ще се срещнат Австро-Унгария - в Бордо играят Унгария срещу Австрия - докато звучи унгарският химн: там ще бъде сив анцуг, дори и да е 40 градуса, дори и небесната звезда да гори в неговото чело, Кирали ще го носи.
Легендата разказва, че този обичай Габор спазва още от средата на деветдесетте, когато е талантлив новобранец в своя Халадаш. Отборът е бил на ръба на изпадането, Кирали, който носи основно черен анцуг, за да се предпази на неугледните терени в Унгария, казва, че той бил за пране, така сложил сив и не получил гол; в следващия мач отново носил него и не допуснал гол, и в следващите девет Халадаш не е изгубил, което било достатъчно този ритуал да стане продължителен, а Кирали със себе си в Берлин, когато го купува Херта, понася пълен куфар със сиви анцузи, с които го помнят и разпознават.
Спортистите и така са суеверни, чак и онези, които се отличават с интелигентност, често правят лудории, за да донесат на себе си и своя отбор късмет, дали обръщайки се към свещеник, целувайки амулет или като Лоран Блан, плешивия ФабиенБартез в темето; не е Кирали единственият, далеч не, но е интересен, защото гони своите пълни две десетилетия, където и да е и каквито и перипетии да му се сервират.
Но хайде да не го свеждаме само до анцуга и само на шоу: Габор Кирали е много повече от това. Проблематичен, гласовит, невъздържан - англичаните биха казали: еретичен - склонен на грешки, но и способен да изглежда за противниковите нападатели като непробиваема стена от която топката лесно се отбива, единственият наследник на легендарния Джула Грошич, който ще започне модата на "вратаря-либеро", може би е и последният вратар на който се гледа през пръсти, който не пази само мрежата, а и традицията на "ексцентричност" на тези самотни грамади на ивицата на терена.
Модерният футбол не е само пари, организация, маркетинг на първи план или невнимание към привържениците; той накара футболистите да бъдат по-професионални, премахна тютюна и алкохола от съблекалните, от играчите направи модерни гладиатори, които живеят да играят и играят, за да живеят. Най-дълго от тази мода се опазиха вратарите, на тях се позволяваше да бъдат "луди", на тях им се разрешаваше да бъдат свои, техните грешки се разбираха, а тяхното помрачаване на ума беше почти насърчавано, така до преминаването между двата века.
Няма ги вече, отидоха си последните мохикани на стария футбол. Игита, Чилаверт, Бартез, Леман или Хорхе Кампос са заменени от нойери, облаци и куртои, млади, професионални и без тази сила на хаотично внимание, която би ги накарала да допуснат гол от 40 метра, защото не са следили играта, или са прекарали нощта, играейки на ПЕС.
Остана само той, в бронята на старата вратарска школа. Габор Кирали, син на баща си, също футболист - Ференц Кирали, играл в двата мача на Халадаш срещу Милан през 1982 г, най-важните в историята на клуба - умен тип, който отраснал до австрийската граница и мечтаел да стане професионален футболист, ще каже, че това е съвсем случайно, че той нищо не прави преднамерено, но ще говори за професия, която във футбола носи много повече неизвестности: ако не знаете на кой крак се е събудил вашият вратар и дали ще получи гол "между ушите" в първата минута, това може да ви нервира, но е дяволски интересно за гледане.
Кирали вече в Херта показва, че притежава разкошен талант, че не се плаши да сложи главата си срещу бутонка, че може да спаси и невъзможното; в неговия втори сезон, Херта игра в Шампионската лига, и Михаел Прец, Али Даеи, Дариуш Вош и Киетил Рекдал, и Пал Дардай и нещастния, депресивен Себастиен Дайслер, успяха да минат група с Челси, Милан и Галатасарай, главно благодарение на спасяванията на Кирали.
Тогава изглеждаше, че може всичко, но това всичко не винаги означава всичко добро - това което изглеждаше като начало на големи успехи се превърна в люлка, в която привържениците на Олимпийския стадион ще вдигат Кирали към небето или ще го псуват. Една събота би донесъл три точки, а в следващата сам самичък ще подари толкова, и така в кръг...
Пътят на Кирали го отвежда в Англия: тамошните таблоиди веднага ще забележат, че той има инициали GK, а привържениците на "Селхърст парк" ще се надяват, че "бръмбарите" в главата му ще изчезнат под светлините на богатата Висша лига.
Не, отново е същото: когато има ден, Габор може да спасява и с крака, и без да гледа, ще привлича топката сякаш под анцуга има огромен магнит. Когато не е - а доста често не му било ден - на Кирали топката му пада от ръката, най-ниският играч от съперниците можел да го надскочи в малкото наказателно, а излизанията извън наказателното поле завършвали или пагубно или комично.
Между върха и дъното, между уважението и презрението, и така сезон след сезон: в Ютуб да кажем, можете да намерите клипове, които се казват "Най-добрият вратар в историята на Херта" и "Най-лошият вратар на Фулъм изобщо", и нещо което се казва "Унгарският крал" и е доста иронично...
Когато, а това е историята на неговия живот, Кирали изгубил титулярното си място в Кристъл Палас, пообиколил още малко Англия, Астън Вила и Бърнли, за да се върне в Германия, във втора Бундеслига, в Мюнхен 1860.
Там отново е онзи старият и подсетил на началото на кариерата си, но не можело и без проблеми: след няколко мирни сезона, Кирали като в старите дни отново подивял, ударил своя съотборник Гари Кагелмахер по време на мач, наказан е и преместен във втория отбор. Единственият, естественият, а и последният ход за унгареца било завръщане вкъщи, в Халадаш, там откъдето започнало всичко, там където преди двадесет пролети по игра на случая за пръв път ще обуе сивия анцуг.
Но за всички тези години, които отново говорят доста за качеството на унгарския национален отбор, Кирали никой не успя за дълго да го махне от състава. Изглеждаше за година-две, че това ще бъде Адам Богдан, който гради кариера в Англия, в Болтън, за да седи сега на пейката на Ливърпул; но унгарците първо ги пое старият ортак на Габор от Херта Пал Дардай, а след това и Бернд Щорк, немец, който е бил помощник-треньор в берлинския клуб, когато Кирали пристига от Унгария.
И ето го него в албума на Панини, ето го него на Европейско първенство, ето го лудият анцуг между всички ония мирни, тихи пазители на мрежите.
А че за момчето с инициали GK съдбата наистина е имала големи планове, показва още един детайл: на този 14 юни в Бордо, когато Габор Кирали ще събори рекорда на Йозеф Божик и ще стане играч с най-много мачове за националния отбор, противник ще бъде точно Австрия.
Така ще се завърти още една история, а средноевропейското класико - унгарци и австрийци междуособно са изиграли 136 мача, което означава, че само дуелът Аржентина и Уругвай е бил по-чест в историята - ще получи последен обрат: точно срещу Австрия, на 25 март 1998 г на Пратера, сивият анцуг за пръв път играе за националния отбор.
Първият контакт на Габор Кирали с топката през този ден беше когато спаси дузпа на Тони Полстер.
Тогава унгарците, само за няколко минути, помислиха, че имат вратар за бъдещето. А тогава Кирали допусна два смешни гола и показа сценария, който и толкова години по-късно
развеселява поклонниците на футбола.
Точно както и този мръсен анцуг, който отброява дните до края на една кариера, запазеният знак и амулет на последната издънка от ложата на ексцентричните вратари пред нейното безмилостно угасване.
