Грозното лице на комунизма диктува, че футболните клубове са свързани с партийната структура и работнически организации, чиято цел е да представят превъзходството на комунизма над капитализма чрез успех в международни и европейски турнири за клубове и държави. Политическата намеса в организацията и селекцията на националния отбор е била обичайна в комунистическа Европа; националните отбори на държавите са единствените печеливши от тази практика, въпреки че са имали ограничен успех на терена, не е имало проблем дали клубовете или държавата са на първо място, когато клубове били молени да осигурят играчи за националния отбор. Например, когато Динамо (Киев) спечели Купата на носители на национални купи през 1975, властите избрали играчите на клуба за ХІ на Съветския съюз за две последователни години, но били предимно неуспешни заради бройката мачове изиграни на национално и клубно ниво което повлияло на представянето на футболистите. Всичко на всичко източноевропейските държави достигнали финала на световните първенства четири пъти, по два пъти Чехословакия и Унгария, финала на европейските първенства пет пъти, печелейки турнира два пъти, като спечелили и седем златни и шест сребърни медали от олимпийския футболен турнир. Успехът е бил централен за целите на комунистическите режими, но рядко изпитван. В добавка на това Съветският съюз не е участвал на Световно първенство до 1958, заради липса на увереност в представянето с ефект на международно ниво. Да бъде казана истината, ЦДСА - първоначално известен като ЦДКА, по-късно преименуван в ЦСКА Москва - е бил най-великият клуб на Съветския съюз през 40-те години, но записал две загуби по време на турне от три мача в Чехословакия през 1947, съветските власти наложили двугодишна забрана на мачове, които включвали чуждестранни клубове и нации. Когато Съветите направили опит да възстановят престижа си, турнирът на Олимпиадата през 1952 се оказал катастрофа. Съветският съюз очаквал успех, като националният отбор бил съставен предимно от футболисти от ЦДСА. В първия кръг на състезанието, Съветският съюз на Сталин срещнал Югославската федерация на Тито. Имайки предвид неясната идеологическа позиция на Тито по отношение на Съветския съюз, било императив югославския национален отбор да бъде победен. Вместо това Югославия излязла победител, побеждавайки могъщия Съветски съюз с 3:1, а ЦДСА внезапно бил изтрит от футболната карта като последствие от нараняване на интереса на Съветския съюз.
Футболните играчи в комунистическите държави не са считани за професионалисти, тъй като обикновено им било плащано от организацията, която финансирала клуба и регистрирала членовете му като работници. В Чехословакия, например, Баник Острава и Пластика Нитра били спонсорирани от миньорския синдикат и заводът за пластмаса, докато минна компания и производител на локомотиви поддържали унгарските Татабаня и Раба Гьор. В Съветския съюз Локомотив Москва бил финансиран от съюза на железопътните работници, а Торпедо Москва от работниците, които произвеждали автомобили. По-"привилегированите" клубове били финансирани от армията или спонсорирани от службите за сигурност. Освен това, трансферите на футболисти от комунистическия блок към западноевропейски клубове генерално били забранени, освен ако въпросният футболист не бил на тридесет години и е представял страната си, докато Горбачов не ревизирал политиката, за да запази скоростта на гласност. Въпреки тъмната страна на комунизма, източноевропейските режими, в опит да предложат повече възможности за наемане на работа и футболни пирове за тяхната публика или, може би, за пропагандни цели, имали фундаментална роля в построяването на огромни стадиони, като "Непщадион" в Будапеща (седемдесет и две хиляди капацитет), "Васил Левски" в София (петдесет и пет хиляди), "23 август" в Букурещ (шейсет и пет хиляди), "Сласки" в Хорзов (седемдесет хиляди), "Централни" (бивш Ленин) в Москва (сто хиляди), Киев (сто хиляди) и Тбилиси (седемдесет и четири хиляди). Тези стадиони са били способни да съберат големи тълпи и, като във фашистка Италия, футболът по време на комунистическата ера станал важен инструмент в насърчаване на националната идентичност, тъй като подкрепата за националния отбор или държавно спонсорираните клубове била интерпретирана като подкрепа на режима. В допълнение, футболът изглежда отразявал ключовите ценности на комунизма като отборна работа. Всичко, но не съвпадение е, че не много индивидуални футболни герои съществували по това време, като винаги бил даван приоритет на отбора. Националният отбор на Унгария бил известен с уникалния си стил на игра и успех в първата половина на 50-те. Ференц Пушкаш веднъж казал: "Ние бяхме предвестниците на "Тоталния футбол". Когато атакувахме, всички нападахме, а когато се защитавахме беше същото", въпреки че треньорът на отбора Густав Шебеш предпочитал да го описва като "социалистически футбол".
Източноевропейските гиганти били финансирани, а често и създавани, от армията, какъвто е случаят с ЦСКА Москва, Дукла Прага (оригинално АТК), Стяуа Букурещ (бивш КЦА), ЦСКА София (първоначално ЦДНА) и Цървена звезда Белград, и автоматично били "класирани" в топ дивизията на националните първенства. Тези клубове били особено успешни, след като армията ги снабдявала с млади и талантливи играчи, които отбивали военна служба. Разбира се, клубовете на армията натрупали впечатляващ брой трофеи, окупирайки топ мястото в националното първенство толкова често, че осмивали стандартите на местното състезание. Всъщност, ЦСКА (София) е шампион рекордните двадесет и седем пъти, Цървена звезда (Белград) шестнадесет пъти, Стяуа (Букурещ) четиринадесет, Хонвед (Будапеща) дванадесет и Дукла (Прага) единадесет пъти. В случаите на Дукла и Хонвед, на техните играчи била гарантирана кариера във футбола, ако получат повишение в по-висшите рангове на армията, защото в такъв случай ще имат право да останат в клуба докато изпълнят военната си длъжност. Да се оцени напълно военното влияние върху футбола е необходимо само да се спомене, че клубът известен някога като Кишпещ бил преименуван на Хонвед, което означава "Бранители на родината". Армията, въпреки всичко, не била подкрепяща за всички. В Югославия, армията потискала Сръбската православна църква, така вдъхновила през 80-те привържениците на Цървена звезда да показват икони на светци по време на футболни мачове. Все пак, след смъртта на Съветския съюз и колапса на комунизма в Източна Европа, от всички клубове спонсорирани от армията само Партизан в Сърбия, ЦСКА в България и Стяуа (Букурещ) в Румъния продължили да имат широка подкрепа. В контраст, Дукла (Прага), клуб, който се провалил да привлече голяма подкрепа по време на комунизма въпреки успеха си, два пъти изпада до трета дивизия до средата на 90-те. От този аспект, Дукла със сигурност е неуспешен, особено, когато се вземе предвид това, че неговият съсед, Виктория Жижков играл пред много по-голяма публика, въпреки че в първенства ниски като трети и четвърти ранг.
Алтернатива на финансираните от армията клубове били отбори спонсорирани от тайните служби или иначе казано Вътрешно министерство. Клубовете, които те подкрепяли били Динамо - клубове в Букурещ, Дрезден, Киев, Москва, Прага, София, Тбилиси, Тирана и Загреб. Подобно на клубовете подкрепяни от армията, клубовете Динамо също били невероятно успешни. Клубът в Тирана спечелил местното първенство в четиринадесет случая, Букурещ тринадесет пъти, Киев дванадесет, Москва единадесет и Дрезден осем. Динамо (Киев) се наслаждавал на подкрепата на Владимир Шербитски, лидер на Украинската комунистическа партия, и станал национален символ, клуб способен да бие мощните съперници от Москва, като другите украински клубове били принудени да го снабдяват с най-талантливите си играчи. По същия начин, в Източна Германия, тайната полиция, Щази, и режимът повлияли силно върху развитието на футбола. Качествените футболисти някак винаги завършвали играейки за Динамо (Берлин), който, по съвпадение, бил любимият клуб на Ерих Милке. Милке, министър на държавната сигурност, също водил Динамо Спортна Асоциация, който представял държавната сигурност и вътрешното министерство, и действайки в това си качество, наредил Динамо (Дрезден) през 1954 да се премести в Берлин и, разбира се, да си промени името, за да се впише в новата обстановка. Историята на Динамо (Берлин) е поразителна тъй като клубът просто е създаден заради липсата на силен, успешен отбор в Берлин. С такава значителна подкрепа, не е изненадващо, че клубът станал символ на успех, печелейки първенството рекордните десет пъти между 1979 и 1988 г. Други клубове унижени по подобен начин включват Емпор Лаутер, който се преместил в Рощок и станал, първо, Емпор Рощок, а тогава Ханза Рощок; Форвертс Берлин, клуб принуден да се премести във Франкфурт; и Одер, клуб, който споделил съдбата на Дрезден и го последвал в Берлин. МТК (неговото име е променено от Текстилеш в Бащя във Вьорьош Лобого - "Червено знаме" - и обратно в МТК от 1950 до 1957) също бил подкрепян от тайната полиция в Унгария. Ференцварош, от друга страна, е известен като враг на МТК, който е опозиция на комунистическия режим, гордеейки се с участието на своите привърженици във Въстанието от 1956.
В Румъния някои клубове са подкрепяни от унгарското малцинство в страната, а в Чехословакия има съперничество между чешките и словашките клубове когато играят помежду си. Подобни съседски съперничества има в мачове между България, от една страна, и Румъния и Югославия от друга, но мачовете, които наистина привличали големи тълпи били тези между всяка от тези страни и Русия. Очевидно, четири десетилетия на съветската доминация все още привличат внимание. Заслужава да се отбележи мирното разделяне на Чехословакия през 1993 което беше напълно завършено преди Световното първенство през 1994 година в Съединените щати да завърши. Страната, която някога се състоеше от две отделни етнически групи остана единна в един последен случай като Национален отбор от чехи и словаци играха футбол на най-високо състезателно ниво.
Автор: Христос Касимерис
Няма коментари:
Публикуване на коментар