Когато, своевременно, известният Райко Митич седял в градината на един вековно стар ресторант, който междувременно е разрушен заради някаква парфюмерия, забелязал, че в същата тази градина влиза голям играч на най-големия съперник. Извикал го на масата, а някой от съседната - платил питиетата и на двамата. И единият и другия през този уикенд преживели загуби. Редки, но, случвало се. На масата седели защото, когато не са носели червено-белия и черно-белия екип, били приятели, национали. А да бъдеш национал означавало много. За всеки. Стьепан Бобек за питиетата от непознатия се издължил с две почерпки за всички. Чичо Райко със своя снимка, за малчугана чийто баща почерпил питиетата. Сега, малко повече от половин век откакто нашият футбол започнал да пробива на световната сцена, тази заедност сякаш вече не е важна. А дали е?
Играха нашите футбол в петък. Не точно както Митич и Бобек, изгубили от Австрия "чак с 3:2". Получили три гола. В мач в който е трябвало само да победят и ето ги на Мондиала. Страшно... Да, за някои това е бил краят на света, съдейки по коментарите в интернет. Количеството обиди, което заваля по футболистите на Сърбия вероятно никога не е било толкова и за нашите най-големи неприятели, защото когато неприятел се вижда, някак се обръщаме към по-умни неща от говоренето.
А в какво се състои това ядосване? Какво се е случило, за да започнат псувните и клетвите, омаловажаванията заради които родителите би трябвало да си сложат пръст на челото и да се запитат какво направиха с възпитанието на тези, които са родили да възпитават? Какво толкова ужасно се е случило някой да напише, че дори и 22-годишни "са за пенсия" (всъщност, този коментар за пенсионирането съдържаше и поне едно шест думи, които биха могли да бъдат забранени и със закон) но и да им спомене всички членове на тясното и широко семейство, не от любов?
Ако оставим настрана психологическия анализ на хората, които обичат да клюкарстват, особено по интернет където ги защитава привидната възможност за анонимност, да видим ние нещо друго. Кой, изобщо, обича този национален отбор на Сърбия във футбола?
Не, сериозно сега. Баскетболистите обичаме, играли "А" или "Б" играчи. Те са нашите герои, това е страната на баскетбола, днес ще плюем един, че не е дошъл, но следващото лято ще забравим това защото... Баскетбол е това. Тук този национален отбор се слага в рамка на стената, а се носи в сърцето. Както е играл, почти което и поколение да вземете, и не учудва. Народът обича успешните.
Или, да вземем волейболистите. Казваш "Гърбич" и не можеш да не се усмихнеш. И да не се сетиш. Не е важно дали е някой в отбора Джула, Васа, по-старият или по-младия Брджович, дали е Никола на терена или до него, това е онази наша "синя чета", нали? Казваш тези две думи, и знаеш за каква любов става въпрос. Или казваш "кралици", а знаеш, че веднага помисляш за баскетболистките, които против всички очаквания покориха Европа, направиха и олимпийска сензация. Или помисляш за волейболистките, а мило ти е. Играят, бре, за медали - с който и да е и където и да играят. И така години. Особено тези сега.
А тези, на футболния терен... Кой ги обича тях, наистина? Имат ли те някой свой, специален прякор, освен онзи общия "орли", имат ли те някоя своя песен в стила "чета синя", имат ли те - нашето търпение? Или имат само нашето неразбиране?
Кой от тях е отказал повиквателна? Никой? Представи си... Там точно 26 от тях не искат да играят за Сърбия, тук точно 26 от тях са играли в този цикъл, за да Сърбия да е на крачка от Мондиала. Па, в този отбор идват момчета родени в Швейцария, защото точно за този отбор искат да играят. Искат. Защото обичат. А кой някога е викал за тях? Песните на трибуните са насочени към Сърбия, една идея за хубава държава, но - не този отбор. "Да живее Сърбия", "Аз те обичам, Сърбио" е наистина хубаво да се чуе, но единственото което се упътва директно към тези играчи е - освиркване. За пръв път топката да отиде където не трябва, ето го първото "Уа!". Втори път - "Вади го навън, кой те доведе!?". Няма значение, че тези момчета не са изгубили нито един от първите осем мача в световните квалификации, в които без Световно първенство изглежда остават Холандия, Аржентина, може би и хърватите, а на бараж ще трябва да играе Италия, а и шампионът на Европа с Роналдо. Не, "не струва това нищо, и точка. Марш навън!". И така "ден след ден, пред квадратния екран".
А на терена? Момчета от които само трима са били родени когато Пикси, не толкова отдавна, направи онзи световен финт срещу испанците, а и в този мач им вкара гол от пряк свободен удар от който нямаше по-хубав до чудото на Роберто Карлос... На терена, наистина, някои момчета, които не са виновни, че са сърби - само обичат това, че играят за Сърбия. Не искат песни, не искат дори и да престанат критиките, само да играят за Сърбия.
Ще играят сега отново, в понеделник. Точно на стадиона, който сега носи името на чичо Райко. Същият този Митич, който с Бобек игра също така срещу Австрия. Първо в Белград. И изгубили нашите с 2:5. Играли после и във Виена. Там са изгубили с 2:7. Когато се върнали, няколко дни по-късно, Щеф и Райко отново преживели загуба, всеки със своя клуб. А тогава някой им пратил питие. Защото, това е бил нашият футбол - играло се е от любов, а се подкрепяло с уважение. И, чичо Райко и, до него, покойният Бобек, продължили напред. Добутали са до финал на най-голямото състезание което съществува на планетата. Заедно с публиката, която ги е правила велики.
Тези наши сегашни момчета не са изгубили с 2:7 във Виена. Нито са изгубили шансове да отидат на Мондиала. Всъщност, те продължават да са - първи. Но, никога няма да станат велики, както няма да станем и ние, ако не оживее онзи дух на общност. И, ако вместо освирквания при третата загубена топка, не загърми песен. Ние, бре, и като гинем, пеем. Такъв е тук редът! Защо не бихме пели заедно - и като живеем?
Е, това е онази красива Сърбия за която се подкрепя. Това ще знае и всеки който дойде в понеделник от 20:45 ч (местно време - б.р.) на стадион "Райко Митич" да гледа "орлите" срещу Грузия. Победата означава и вадене на билети за класиране към най-голямото състезание. А към нашият най-голям успех води - общата песен, на терена и на трибуните. Както би казал Райко Митич: "Ние умеехме да играем футбол и без публика, но танцувахме само заради нея". Па... привърженици...
Зове ни чичо Райко на неговия стадион. Да отречем това заглавие.
Няма коментари:
Публикуване на коментар