По-голям немец от немците

Етика пред естетика, ябълка преди тренировка, личен фитнес треньор, който винаги е плащал от своя джоб и никога повече от 85 килограма чисти мускули.

Руснаците са го наричали "Лудия кон". В онова време когато най-голямата страна на света тъкмо започвала да привлича силни имена, Ивица Олич бил между първите лястовици, които ще отидат на изток. И наистина често е изглеждал като впрегатно животно, но нищо лошо в това, напротив, той е Боксер от Оруеловата "Фермата на животните", идеалист, който е готов да дърпа точно тогава когато другите не искат. Но и когато другите искат...

Един британски журналист може и заради това след завършване на кариерата го нарекъл "футболният анти-Роналдо", изревавайки как няма вече такива футболисти; безкористни, стойностни, но не безвредни. Не бляскави, но блестящо посветени.

Бил е онзи, който остава последен на тренировка, онзи който накрая на мача - Олич това наистина непрекъснато правил - първо пита "колко съм изтичал?" (ето, макар някаква полза от онази статистика от преноса на Шампионската лига!), а чак тогава каква ще бъде оценката му утре в Билд или в Спортски новости...

Затова Иви, или Оли, ето още няколко негови помощни имена, толкова го обичали треньорите, чак и ако привържениците не са имали винаги разбиране за неговото съществуване в най-големите клубове, като Байерн или тогава още до известна степен якият Хамбургер.

Олич в началото на всеки сезон ще дойде в тренировъчния лагер като трети, па и четвърти нападател, пред него биха били да кажем Мирослав Клозе или Марио Гомес, а вече до началото на август Ван Гаал или Хайнкес или Мартин Йол, все едно, ще му подаряват доверие и ще слагат в първите 11 първо него, па всички останали.

Може би затова най-близкият истински прякор, който са му надянали точно немците, и то в онзи сезон когато той почти сам изкара Байерн до финала на Шампионската лига, което не е правил често - обикновено е бил тук, за да направи другите по-добри, да създаде гол или да отмъкне два бека в грешната посока - когато първо е спрял катастрофата в Манчестър (било е 0:3 на Олд Трафорд, и всички немци престанали да са немци, само Ивица Олич бил по-голям немец от всички и решил да играе), а после в полуфинала прекратил последният шанс на Лион да осъществи своя потенциал заради който сме го обичали, когато във Франция вкара съвършен хеттрик: ляв крак, десен крак, глава...

"Балканския Тевес", казали немците, заради това, че умеел да гризе, да изглежда сякаш топката и победата и отбора са му всичко на света, а най-напред защото на Балканите често е имало такива "работници", но рядко са били в последната третина на игрището. Хървати, сърби, босненци, черногорци, всички които са обичали да вкарват голове са правили това без преса, небрежно, с техника, на шега; силният славонец не е имал толкова дар нито "усет", но има храброст, смиреност, лидерство, отборна работа...

Накратко, онази "средна колона", а ако ме разбирате, тогава сте почитател на Футболен мениджър, му била тежко мито и останала това до края на кариерата.

(Не е чудно, че в Хърватия после са се появили "малки оличи". Никица Йелавич, да кажем, а дори и Марио Манджукич, който е от същия край. Може би и в такова пробиване трябва да се търсят причините за относителните успехи на хърватския национален отбор; относителни, защото от тях може би се е очаквало и повече от редовни участия на големи турнири)

Далече от това фиктивно поставеният помощник в "централата" на хърватския национален отбор, който точно като сръбския, не знае колко ще им се задържи сегашният селекционер - с тази разлика, че хърватите ще трябва да пролеят много пот срещу Гърция в баража - да не е имал допир с Балканите. И то с тяхната най-грозна страна.

Не говорим само за войната, макар че в родното село Давор - понякога произходът наистина те определя: Давор е наш, славянски бог на войната, със седем глави и осем меча, а какво друго е бил Ивица Олич на терена до 37-ата година, ако не воин, със седем дроба и осем живота - трябвало да закачи макар ехото на войната на тези простори; един от играчите с най-много мачове за "квадратните" ще обитава дълги години и страниците с черната хроника, тъй като вече легенда, подобно на нещо което можело и трябвало да се случва на белградския асфалт през деветдесетте, влязло неговото прословуто преминаване от малкия НК Загреб в големия Динамо.

Клубът от Крайнчевичева - "Поетите", през пролетта на 2002 Чичо Кранчар ще изведе до титлата първенец на Хърватия, което е успех равнозначен на това Супер лигата на Сърбия да я спечели Чукарички, или пък Вождовац; чудо, накратко, в дуопол, който чак тази година ще наруши Риека. Загреб е постигал по два-три гола на мач като на шега, а най-много ги е вкарвал Ивица Олич, който ще завърши убедително на първо място в списъка с голмайсторите.

През същото лято, титулярът на НК Загреб ще бъде единствената светла точка в националния отбор на Хърватия, който ще изпадне в първия кръг на Мондиал 2002, но не преди Ивица Олич и Милан Рапич да разрушат Италия на Трапатони.

Това е бил идеален шлаг за немилите сцени, които ще последват.

Мениджър на Олич е бил известният Драган Марич, собственик на няколко стъкларски предприятия и президент на НК Марсония, който е откупил от Херта договора на нападателя - Ивица е бил твърде млад да се оправи в Германия, и ще се върне след шест-седем години да покаже там какво умее - и станал негов мениджър. Уж Марич, за да плати свободата на Олич с 1 300 000 марки на берлинския клуб, се задължил при лихвари.

Ювентус и Рома са между първите търсили най-добрият стрелец в хърватското първенство, упорити са били и Динамо и Хайдук, но мениджърът, за да плати своя дълг, поставил цена от 10 000 000 евро.

Това е било твърде много за италианците. Но, много по-сериозно, това е било твърде много за хора като Вйеко Чуляк, бивш военен ветеран - или, преди това ще е военен печалбар - който през лятото на 2002 возил Драган Марич по Загреб "и околността", държейки му пистолет в устата, а тялото главно в багажника, за да се съгласи да продаде своя играч точно на Динамо.

И представете си, Ивица Олич сезон 2002/2003 ще изиграе в - Динамо. И отново ще блести, което ще му е трамплин да смени една славянска лудост с друга славянска лудост, с отиване в Москва, в ЦСКА, където ще задухат нови футболни ветрове, когато руснаците спечелят Купата на УЕФА, като първият източноевропейски клуб, който ще направи това. (След тях със същата корона ще се окичат Зенит и Шахтьор, но останало впечатлението, че "втората европейска лига" е оставена на ексваршавския пакт, докато онова общество на богатите е останало недокоснато.)

А тогава ще последва завръщане в Германия. Първо Хамбург, който ще го приеме като най-близък, а след това Байерн, па Волфсбург, па отново Хамбург, и тогава тъжното завръщане в Мюнхен, но в онзи синия, да бъде участник в изпадането от Цвайта на някога славният клуб, след което Ивица Олич, все пак, решил, че е тичал твърде много...

Този текст е създаден в нощта, в която два бивши клуба на Олич ще изиграят напълно неравностоен шампионатен мач. ХСВ трябвало да положи оръжие пред наказателната експедиция на Хайнкес - този първо наказва своите, после другите, наред - макар че са се държали съвсем коректно; и на едните и на другите, впечатлението е, липсвал играч какъвто е бил онзи който никога никой не би поставил в своя идеален отбор, но всеки би го сложил в своя състав... Ако разбирате разликата.

Глад, това е може би най-добрата дума - както е "Балканския Тевес" най-доброто описание - за онова което е предлагал Ивица Олич.

Глад не за голове, а за победи, за доказване, желанието всяко утро, преди тренировка, да погледнеш в огледалото и да ти хареса онова което си видял.

Неговата рецепта е била проста, а простите неща траят най-дълго: етика пред естетика, ябълка пред тренировка, личен фитнес треньор, който винаги е плащал от своя джоб и никога повече от 85 килограма чисти мускули.

Покрай терените, покрай головете които е вкарвал, може би дори понякога и покрай себе си, Ивица Олич би бил опасно скучен - освен тези "ранни грехове" и мафиотски истории в които неумишлено попаднал, за неговото име не може да се свърже нито една друга афера, а всеки опит на немските таблоиди да измъкнат каквато и да е пикантерия от неговия живот завършвал прерязан от косачката за трева или под одеялото пред телевизора.
"Вярвам само в три неща: топката, терена и упоритата работа на тренировка", говорил своевременно в интервю за Шпигел. А това че е станал един от играчите, които могат да дадат интервю за Шпигел казва всичко.

Може би един от проблемите е, освен тези досади (какъв глупав синоним за професионализъм!), освен често нестабилност на терена, неговият имидж на грозното футболно пате е бил това, че Олич никога, освен може би с онзи екип на който е емблемата на ХНС, докрай не е принадлежал на един клуб; не сте могли да кажете, че е тотално хамбургеров, волфсбургов, още по-малко байернов - макар че бил перо на онзи чудесен отбор на Ван Гаал, който ще е по-слаб само от Моуриньо - или динамов.

Той е бил почтен и прост в най-добрия смисъл на тези думи, ничий и на всички в същото време, с отношение чисто като Сава при Славонски Брод и с отношение, което винаги е изисквал първо от себе си, тогава от останалите. Чак и ако това значело, че в борбата ще се изгуби доста красота.

Завръщането на Ивица Олич в треньорския щаб на хърватския национален отбор може да бъде най-голямото подсилване за баража за отиване на Световно първенство, всякак по-голямо от ангажирането на за нас анонимния Златко Далич, човек със СV изписано на арабски език, а който от дните на играч - проверил съм - не си спомнят и страстните любители на титоградския футбол, тъй като той има един сезон в Будучности.

Защото понякога ти трябва само сърце, и борбен дух, и този глад, и да бъдеш по-голям немец от всеки немец, за да те уважават и ценят чак и ако не те обичат.

Автор: Марко Прелевич