Ако футболът е игра в която винаги побеждават немците, то Байерн победи Борусия, защото баварците са били повече немци от съперника от рурската област: брутални екзекутори с емоции ледени като северните върхове на Алпите, онези, които всяка сутрин хвърлят своята сянка на "Алианц Арена".
Всички немци са равни, но някои немци са по-равни от другите - в това перифразирано оруелско изречение би било събрано всичко което се случи в събота на "Уембли", в този финал, който премести границите на вълнение на финала на Шампионската лига, красотата на футбола, и мощта на Четвъртия Райх, във футболните кръгове познат и като Бундеслига.
Ако футболът е игра в която винаги побеждават немците, то Байерн победи Борусия, защото баварците са били повече немци от съперника от рурската област: брутални екзекутори с емоции ледени като северните върхове на Алпите, онези, които всяка сутрин хвърлят своята сянка на "Алианц Арена"... Били са и повече от немци, били като тевтонци, свирепи германски предци на днешните шваби, записани в римските легенди като народ лудаци с кървави очи, жадни за борба, готови на всяка жертва.
Имаше, наистина, нещо поетично в Дортмундския варварски поход към предградието на Лондон, в това как Юрген Клоп и неговата банда енергични шегаджии облечени като братя Далтон стигнаха до най-ярката футболна сцена. Имало е и онези, които секунда след онзи спасителен шпагат на Суботич са помислили, че футболните богове все пак ще се смилят над бедните грешници от индустриалния Рур. И кой би могъл да ги обвини? Би била това още една приказка, достойна за събраните умотворения на братя Грим, подходящо родени тъкмо на половината път между Дортмунд и Мюнхен.
Но в приказките не побеждава винаги най-младият и най-чудният син. А това всякак не е била история с ясна дихотомия Добро/Зло.
Напротив, имаше поетична правда в онзи гол на Робен в залеза на този фантастичен финал: правда, която Байерн, изкасапен с отровни стрели на неуспеха, завистта и недоверието, чака години - а най-малко от предходния май - правда, която и този холандец, карък, оспорван и недолюбван, заслужил заради всички тези мъченически нощи и онази нещастно изпусната дузпа насред Мюнхен...
Както винаги когато се случат наистина големи мачове - а този съботният беше между най-големите ако говорим изключително за финали на Шампионската лига - ще се разказват шансовете, преувеличават ходове, и ще се повдига онова известно "ех да е...": да беше получил Данте втори жълт картон (както без съмнение трябваше!); Рибери да е бил малко повече спортист, а малко по-малко измамник; Клоп да беше вкарал веднага след изравнителния гол на терена Кел и Шахин; вместо Хумелс да беше играл някой по-сигурен централен защитник; да е чак дори и този Марио Гьотце, в чиято душа не е било лесно да се проникне и когато режисьорът на преноса зверски увеличаваше, бил на терена, за да подаде на Левандовски тази топка, която полякът чакаше цяла вечер, за да не я дочака никога - ех да е, днес този текст щеше да е в сто и един нюанса жълто и черно...
Ех, но не е. И добре че не е, защото - поред всички чудесни емоции на тези аутсайдери и искреността на Юрген Клоп, брадатият предвестник на бъдещето на европейския футбол, в който треньорите може би ще изглеждат сякаш свирят на банджо в Мъмфорд & Синове, но ще форсира нападението сякаш в ушите непрестанно кънти "Алте Камераден" на Тейке - Байерн е зверски добър отбор, без конкуренция в Европа. И всеки друг резултат освен онзи, който накрая показваше таблото на стадиона, който представлява яслата, ако не и люлката на футбола, би бил отричане на онова което е същината на тази игра.
Не съществуваше и секунда от мача, а Байерн да не изглеждаше сякаш може да вкара гол: от ъглов удар, с дълга топка, с пробив по крилата, контраатаки - дори когато Нойер изпълняваше аут, голът висеше във въздуха. И това е красотата на футбола, онази за която понякога забравя и Барселона. Това е kunst (от немски - изкуство - б.р.) на Мюнхен и Юп Хайнкес, руменият гений, който ще си отиде с вдигната глава и ще гледа, догодина, как Пеп Гуардиола на тепсия получава онова което големият немец две години търпеливо гради.
Ако се върнем на Оруел и поуката от началото, взета от неговата "Фермата на животните", накрая на тази книжка, която е дала същинска критика на комунизма и тоталитаризма много по-добре от всички енциклопедии, свине и хора вечерят заедно. В някакъв момент, вече не е могло да се разпознае кой е животно, а кой човек, кой се бори за по-добро утре, а кой е реакционер и мерзък капиталист... Толкова ги е опила властта, и едните и другите.
Предполагам Байерн, достатъчно намразен и сега - а често и без каквато и да е причина - при Гуардиола няма да стане този арогантен, нетърпелив владетел, който нехае за никого, който живее в своята натъпкана с купи кула от слонова кост.
Предполагам, че понякога ще помисли и за нас, за красотата на футбола, и за това как, една събота, цял свят се събра в една "пета" на Франк Рибери, една кратка крачка на Ариен Робен, и един тъжен, неутешим поглед на Роман Вайденфелер, докато тази проклета топка пътуваше към мрежата...
Автор: Марко Прелевич, 29 май 2013 г
Няма коментари:
Публикуване на коментар