Добре де, а какво е Роналдиньо?

Ще те нарека приятел, въпреки че сме се срещали само веднъж.

Това беше една есенна вечер на Сан Сиро, оттогава има вече почти осем години; Милан играеше срещу Фиорентина, седях на онзи втори пръстен, борех се с големите капки дъжд, които минаваха през пробития покрив - дали някога са го поправили, за бога? - и падаха право в тила, а къде другаде, и опитвах да те видя, въпреки че те скриваха шал, тъга, Леонардо и яснотата, че миланските, а и европейските ти дни се отброени.

Беше, не си спомняш този мач, гаранция, защото това беше когато полека спря да играеш, беше на пейката и ще влезеш в последните пет минути, вместо Кларънс Зеедорф.

За теб това сигурно не е означавало нищо, пет дъждовни минути в залеза на твоята кариера, в скучен мач, който не успя да се размърда дори от викането на Синиша Михайлович. А за мен, ех, за мен е достатъчно за цял живот.

И не само за мен: атмосферата в 86-ата минута, на дотогава смълчания Сан Сиро - на едната трибуна имаше неколцина привърженици, и малко викаха, понякога удряха барабана, но въпреки това, щипах се няколко пъти, за да не помисля, че съм в Скалата - се промени на секундата.

Дотогава полулегнали дядовци на закъсняла сиеста и тийнейджъри, които си ровеха в телефоните се наведоха напред, почти паднаха от седалките, задържаха дъх, заискря на всеки в очите толкова, че рефлекторите станаха напълно непотребни, какво бръщолевя, какви рефлектори, половин Ломбардия помисли, че е съмнало посред нощ, някои са си направили първото сутрешно кафе, най-големите учени на НАСА са се уплашили от блясъка, който идвал от севера на Италия и за малко да включат алармата, да не са ни посетили извънземни?, запитали са се (и били прави!), ето толкова сила са имали нашите ожарени погледи, пълни с изчакване, надежда, радост, душа.

Пълни със свобода, която си ни подарил.

Свободата да бъдеш свой и да бъдеш щастлив, да си играеш и да се смееш; а такава свобода, вярвай ми, струва повече от всички големи заклинания, думи, националности, изблици на патриотизъм и татуировки с герои от миналото.

Повече чак и от Барселона и Бразилия, макар че не знам какво би мислил ти за това сравнение.

Ще те нарека приятел и защото си бил приятел на футбола, в най-изконния смисъл на тези думи.

Появи се в момент когато той загуби вяра в себе си, когато е започнал много да харчи и да губи душа, когато всички останали полека са го напускали и му говорили, че е започнал да отегчава. А ти си го взел, защото така правят приятелите в неволя, за ръка като онези деца в тунела преди излизането на терена, нашепна му, че всичко ще е по-добре, изведе го на центъра, накара го да отвори широко очи, и тогава затанцувахте, заедно, завинаги.

Имал си в тази нощ в Милано когато се видяхме за кратко, имал си, приятелю, не си спомняш и това, един дрибъл в центъра, обърна някой в лилав екип така, че помисли, че планетата е спряла като последната дневна "двадесетдеветка" на обръщалото на Медак, искаше да слезе и да изчака утрото и да му се върне мозъка в равновесие, и не направи нищо повече, но докато слизахме по стълбите се чу някаква песен за теб, пое я цялата маса, о-о-о-о-о беше всичко което разбрах, а разбрах всичко, и помислих, за бога, сякаш не е всяка привърженическа песен на света за теб, само че някои крият това по-успешно.

Казват, че са най-искрени онези писма, които никой няма да прочете. Чак тук, в редовете, които са освободени от размишления за друго, за адресата, чак тук човек може да бъде до края отворен.

Роналдиньо като играч на Милан

Искрено ще ти кажа, приятелю, на теб и за тебе е много трудно да се пише. Всеки има някакъв свой момент в който ти си главна и поддържаща роля, режисьор, сценарист, тон-майстор, суфльор и инсипициент, не съществува особа, която някога е обичала футбола, а да не помни, не сънува, не опитва - правил съм това чак и аз, безкрайно неталантлив за футбол; но ти правеше невъзможното да изглежда възможно, някой от стотина килограма да помисли, че може да танцува с топката, а да не се неминуемо спъне в нея - макар един твой ход, и при всеки е различен, и представи си как би било да почна да ги описвам.

Ти сигурно не четеш коментари в интернет, таман колкото не четеш и никога неизпратени писма, но да знаеш, би имало милиони, които биха ме критикували, че не съм споменал Точно Онзи детайл, гол, греда, движение, рабона, ножица, онези "лъжливи очи", които на тях са им най-драги, онзи пас с дупе, ей, с дупе!

Би било, приятелю, вярвай ми, би било така: ало, майсторе, мислехме, че си някакъв журналист, чак те и харесвахме, а ти тук ми пишеш за пет минути от есента на 2010 за които никой не се и сеща, пиши брате малко за Челси, за Барселона и за това как я е върнал към корените, за кьоравия Дейвид Сиймън на когото още се смеем, за ножицата срещу Виляреал, за аплаузите, които му подаряват, защото е освободил и тях, привържениците на най-големия съперник на стадион Сантяго Бернабеу, пиши за онова когато насред мач беше хвърлена втора топка на терена, а той започна да си играе с детето покрай терена сякаш на света съществуват само те двамата и една лагуна в един град в една далечна топла страна където всички се смеят чак и когато им е трудно, пиши за тази магия, за живота, за радостта, за цената на свободата, за това, че всяко дете искаше да го имитира, но недей да забравяш Онзи Момент и недей да не кажеш нещо за това, че той отиде в пенсия.

А за това няма, приятелю. Може би и, казах ти за искреността и писмата, може би и заради това, че не умея.

Защото как да се простим? Как да те обясня, наистина?

Подчинил Барселона и Реал

Бих се чувствал като онези деца, знаеш, това сигурно го има и в Бразилия, строяват малчуганите от някоя детска градина или школо и тогава ги питат да обяснят думи и понятия... Какво е любов, питат децата, а те казват: "Любов е когато си влюбен" или "Любов е Мая от първи Б", какво е свобода, "свобода е когато моят тате отива в кръчмата", какво е стадион, "стадион е когато всички се нервират и викат".

Тогава помислям, какво всеки от нас, които са имали привилегията да живеят с теб, веднъж седмично да включат телевизора и там да има щастие и радост и свобода и душа, а камо ли да те срещнат за пет минути в една дъждовна нощ в есенен Милано, какво бихме, приятелю, направили да ни опрат камери в лицето и да ни питат, , какво е Роналдиньо?

Знам, не трябва нищо да отговаряме. Нито дума. Нито буква. Нито писмо. Нито текст.

Всички бихме се смели.

Автор: Марко Прелевич