Би могло това да бъде приказка, онази в която злото кралство, закостеняло в своето самолюбие - не е ли това чудовището на всеки владетел, па бил той чак и "демократично избран"? - пада под налетите на младия принц.
Да, да бъдем искрени, уморихме се от Реал, може би някои повече биха искали да му се беше махнала короната от главата, и самата глава, докато гиздаво я носеше Кристиано Роналдо, но това не би било възможно; така, дочакахме гилотината, дочакахме да се случи на народа, беше достатъчно, Кралю, три мандата са твърде много, казват, че властта е като гащите или чорапите, почва да смърди ако не се сменя редовно; но това не е история за хлапета, които са дошли при господарите.
Когато португалецът си отиде, не остави само вакуум на терена, а и в борбата за превъзходство в съблекалнята - като сме вече при сърбите, точно както когато великите, проклети им душите, разпокъсват царството (или вече кралството), па тогава получавате надути хора, имате един Бейл и един Марсело и един малък Солари и големия Лука Модрич, който все пак не е звезда, въпреки че е най-добрият футболист от всички.
И Серхио Рамос, хайде да направим кратка пауза и отново да му се посмеем, заслужил е, заслужили сме.
Но достатъчно за тях. И твърде много е.
За какво, тогава, правете се, че още не знаете, нека бъде интересно макар за момент, онзи когато Марко Асенсио намали на 1:3, на Краля да му бъде още по-тежко.
Би могло това да бъде и приказка, не казваме, да се направи паралел с онзи Аякс от 1995 година, на Ван Гаал, който по същия начин гази тази трева от която всяко семе струва колкото средния БВП в нашата държава, когато, ние които си спомняме тези тъмни години, се влюбихме в Яри Литманен и младия Патрик Клуйверт, и не е да няма връзка, че игра един Блинд...
Тогава Реал не беше точно Реал, броеше десетилетията от последната корона, но всъщност много глупаво звучи изразът че "Реал не е Реал", защото той винаги е, чак и когато не е, позволете малко да се загубим...
Финландецът още не беше от стъкло, а от най-фин порцелан, и не само унищожаваше, гавреше, малтретираше Реал - с Редондо и Лаудруп и Раул - Литманен танцуваше по терена. Ако тогава съществуваха камери, които следят всички играчи, трябваше да го снимат и пускат това в следващите две и половина десетилетия, докато не се появи някакъв там Душан Тадич, като подобрено, модернизирано копие, със същата емблема на гърдите.
Би могло да се говори за Холандия, за техния футбол, да се правим малко на умни, че ние всичко това вече сме го видели и обявили, че сме казали, че ще се върне този невероятен футболен народ, че изворът на талант не може да пресъхне, само понякога може да изглежда като фата моргана, че сме предвидили, че футболните агенти, мениджъри, арабите ще обикалят около Амстердам като акули, които са подушили оранжева кръв.
Но и това би било твърде профанно, твърде обикновено за нощта, която ни предостави Душан Тадич.
Да, ето влиза тази парабола на опитния Шьоне над ръцете и плещите на вратаря, който ни напомня на някого физически: това трябва да бъде история за последния сърбин, който знае топката, и първият сърбин, който знае топката откакто топката се преследва под името Сърбия.
Ето, ден преди всичко това, рожден ден отпразнува предходният тип от под това небе, който беше радост да се гледа, наричаха го Пикси, а няколко дни преди това, един друг тип, подобен му е пощенския номер, който са присвоили бразилците, отвори малък магазин през деветдесетте, наричаха го Рамбо; горди сме, но трябва да признаем: Душан Тадич е аберация, той е изключение, което потвърждава правилото.
И трябва, да кажем и това, трябва да съществува едно нещо за което бихме упрекнали Ерик Тен Хаг, човекът който още на Арената видя колко е пробит този голям Реал; и ако не е гледал как това прави Барселона, тогава е разбрал как го прави Жирона, и хвана краля в мрежата на паяка, да обикаля цяла нощ, като обезглавена муха, която с всяко движение все повече се намества за хищника.
Трябваше да смени Тадич, там при 1:4, па да видим в какво наистина се е превърнал футболът и дали привържениците на Реал са истински поклонници на тази игра, или само богати празноглавци готови да освиркват и своите и чуждите щом нещо не им е по волята.
Да, искахме, мечтаехме, да засвети десетка на онова малко табло, Душан Тадич полека, възможно най-полека, да тръгне към съблекалнята, па да видим дали е, след толкова години, останало човешко, спортно, благородно на Чамартин.
Това би бил възможно най-големият изпит за днешния футбол: да бе излязъл Тадич, и "Сантяго Бернабеу" да е станал да му аплодира, като преди години на онзи бразилски магьосник, догодина всички бихме подкрепяли отново да се върне големият Реал; биха си спасили образа, а на футбола биха спасили душата.
А отново, може би е по-добре, че нямахме този лакмус, може би е по-дивно че можем да си представяме, че онези няколко десетки хиляди преглътнати плюнки и занемели гласни струни ще станат, биха се събрали дланите, мислим сега, в слава на първия сърбин, който играе без гърч на лицето, който с топката води нежна любов, и обичаме да мислим, че немите духове на най-големите футболисти на всички времена ще накарат Мадрид да се поклони на принца с чудната фамилия.
"Да бъдем хора, въпреки че сме привърженици на Реал", бащински биха ги посъветвали от сенките Ди Стефано, Хенто, Пушкаш, и може би щяха да ги послушат?
Но чуйте, по-добре е и заради това: беше наслада да го гледаме във всеки момент, във всяка милисекунда, която проведе на известната трева, този сърбин, и няма никакво значение и има всички значения, че е сърбин, и има абсолютно значение, че носи "десетка", защото целият Чамартин, цяла нощ, беше само негов.
Не само Чамартин, какво ни е, тази вечер бяха прави онези, които твърдят, че Земята е плоска, само че тази тяхна теория е благо недоизказана: планетата не е само плоска, а по нея е посадена английска трева, широка поляна е това по която се търкаля топка, и на тази поляна, на един пети март, една пролет, нека ни прости Яри Литманен и нека не се лютят всички останали юнаци, които са пенсионирали Краля, докато не стане като зомби, на тази трева съществува само Душан Тадич.
И аплаузите, които биха се, наречете ни наивни, чули сигурно от всяка трибуна.
Автор: Марко Прелевич
Няма коментари:
Публикуване на коментар