Това ще да е нещо вкоренено, младите го нямат, но ние които сме закачили поне началното образование на онази старата държава - някои, със сигурност, и пионерските кърпи - и, още по-важно, индоктринирането от малкия екран. Просто твърде много сме гледали "Отписани", цитирали "Балкан Експрес" ("А не я знаеш Лили Марлен?") и харесвахме Валтер, пеехме Забраньено пушенье със заглавието на онзи текст, но от немците наистина се пазехме.
Може би страхопочитание е най-верният израз, защото всички сме имали някого, който е отишъл на арбайт, па се обичаха немските коли, па немските сладкиши, па какъв един живот е там, всичко както трябва, чувалите сами ти падат на гърба, но някак е всадено - не знаем, повтаряме, важи ли това със същата сила и за по-новите поколения - че генерално се вика против немците във футбола.
Най-тежките загуби са от тях, редките и най-сладките победи над тях (последната, голяма, на Световното първенство през 2010, и само сърбин може да бие немеца и все пак да не продължи напред), точно заради онова, че швабата играе 90 минути, а тогава играе още колкото е нужно.
Имало е, не казваме, винаги хора, които в Германия са виждали само онова доброто, и са говорили как трябва да се вглеждаме в тях (а някои са и много гласовити в това), но рядко някой, има някакъв дявол в нашата психика, наистина е бил за немците.
А когато говорим за клубния футбол, онзи европейския от най-висшите ешелони, то Германия главно означаваше същото което и "Байерн Мюнхен", заради което беше още по-лесно да не ги обичаме?
Затова има някаква радост, чак и сеир и злорадство, във факта, че между осемте отбора в завършека на Шампионската лига и също толкова във финалната фаза на Лига Европа се намира само един единствен представител на Бундеслигата.
И то онзи за нас най-драг, да ударим още малко контра на немците.
Ливърпул изпепели Байерн с почти половин сила, Дортмунд претърпя крах против ранения и измъчен Тотнъм, Шалке допусна десет гола в два мача, докато още зимата симпатичният Хофенхайм без победа приключи европейската одисея... Нито във второто, по-малко важно континентално състезание не блестяха, без да се броят момчетата на -ич.
За всеки от тези провали може да се намери причина на първа топка: баварците са и уморени и хаотични и трябва тук Нико Ковач (ако това остане задача за Нико Ковач, а не за някое по-силно име) още много да поправя; Дортмунд е твърде млад и малко грубоват, въпреки че до тази пролет, когато се видя, че не са имунизирани от детски болести, беше хубаво да ги гледаш; Шалке е, ех, какво е Шалке, това и те не знаят...
Но кризата не е от вчера.
Ако на нас след онова 7:1 в Бразилия и спечелването на световната корона - а само лято по-рано, два немски клуба играха финал в Шампионската лига - ни изглеждаше, че немският футбол е дошъл да основе нова династия и да малтретира всички бедни германофоби дълъг низ години, а каквото е измислено във фабриките и чудесно документирано в книгата "Das Reboot" на Хонигщайн, то падението беше еднакво бързо и неочаквано.
Маншафтът с Йоаким Льов, който все повече критикуват за бъркането в носа и гащите, а все по-малко споменават като тактически познавач, а камо ли гений, успя да изпадне и от Лига А (каквото и да означава) в първия сезон на Лигата на нациите на УЕФА, па и този предстоящ приятелски мач със Сърбия, странно или не, всъщност е сблъсък между две селекции, които формално се намират на едно и също ниво.
Льов остана без Месут Йозил, след онази хайка срещу някогашния най-добър футболист в Германия, а после и своеволно се отрече от някои, които са дали доста пот и кръв за националния отбор, но не е само това, нито би могло да бъде.
Байерн и Германия твърде много се осланяха на стари заслуги, па така Мануел Нойер е забит на място номер 1 въпреки че онзи подарък на тепсия за Садио Мане е едва един от редицата издънки; с Томас Мюлер, който вече и сам не знае какво играе, липсва им и един нападател, а ако от нещо, от онзи първия па до втория Мюлер и нататък, сме се плашили, това са били немските нападатели.
Байерн не замени Юп Хайнкес, а не замени и Анчелоти - с него малко побързаха - точно както не замени и Филип Лаам. Може би обявените инвестиции ще им дадат възможност достойно да заменят Робен и Рибери, но след Хамес и Ренато вече не сме сигурни и в Ули Хьонес?
И онези, които наистина обичат и ценят немците вероятно ги обичат и ценят заради решимостта, че не се предават, интензитета, всички черти, които красят най-дълговечните и най-елегантните немски двигатели и машини.
Не очаквайте да се предадат, не очаквайте да ги видите как са се поколебали и как не вярват в себе си, а това е точно онова което се случи с немските клубове в 1/8-финалите на Шампионската лига.
Шалке при това свали и гащите, онези двата по-големи и по-богати клуба поне се опитаха да останат достойни...
Дали ще бъде по-добре? Немският национален отбор до 19 години не се класира, за пръв път в изминалото десетилетие, на Европейско първенство, а техните две години по-млади колеги бяха бити от холандците (0:3) и испанците (1:5).
Ще се върнат немците, разбира се, те са ставали от всяка катастрофа и провал, чак и ако сами са били виновни за тях.
Виждали сме това, в края на краищата, преди двадесет години. След като СР Югославия ги пропусна, а Хърватия ги довърши, Германия за кратко престана да бъде супер сила в световния футбол, и това че през 2002 стигна до финала в Япония и Южна Корея говори много повече за този турнир отколкото за таланта на националния отбор; и това че през 2001 Байерн беше шампион на Европа на Сан Сиро не можеше да замаже очите на онези, които умееха да виждат.
Защото не е магичният Оливер Кан, немощен пред Роналдо, Ривалдо, Роналдиньо, онова което завинаги ще се помни от това поколение, което предвождаха Йеремис, Боде, Невил, Фрингс, Линке и Рамелов (да се присетим само за някои), колкото 1:5 на стария Олимпийски стадион в Мюнхен, когато над тях се гавреха Майкъл Оуен, Стивън Джерард и, да не забравим, Емил Хески. И то след преднина за домакина...
Тази 2002 за немците представляваше rigor mortis (на латински трупно вкочаняване - б.р.), но вече бяха толкова уморени и измъчени, че просто трябваше да се стигне до рестарт; и какъв рестарт беше това.
Повтаряме, Бундеслигата в Европа главно не правеше повече от Байерн, а всички всякак бяха в испанския капан, но някой 1/4-финал трябваше да се закачи...
Авторът на тези редове ще бъде и твърде личен, но освен няколко мача на Борусия, подкрепа за Марко Груйич и няколко телевизионно излъчвани участия на "нашите" от Франкфурт - а след онова интервю и чудесните игри, всички те са наши - Бундеслигата, браво на нея за пълните до дупка стадиони, пеещите привърженици и алкохолната бира на трибуните, не е някаква примамка за гледане.
Знаем, че много се бунтуват заради мача в понеделнишката вечер, но някои от нас сигурно не биха жертвали и съботните и неделните следобеди за приключенията на Лайпциг, Волфсбург и останалите клубове...
Окей, не трябва да ги отписваме, трябва само да се наслаждаваме, макар моментно, ако сте били изключително Прле или Тихи, а не окупатор от култовата песен на Пушенье.
Ще последва, не се съмняваме, както винаги когато немецът е ударен, интроспекция и после задвижване на сега вече много подобрената машина.
За нас, които футболно не сме ги понасяли, макар че винаги сме се плашили от тях и ги уважаваме, това ще бъде само още един добър и гарантирано болезнен урок: защото когато швабата се заинати, понякога чакаш само кратко, понякога по-дълго, всичко това той ще си го върне.
Автор: Марко Прелевич
Няма коментари:
Публикуване на коментар