Там където живеят ледени дракони

Исландският национал Арон Гунарсон (29) за портала Трибуната на играчите разкри как загубата от Хърватия в квалификациите за Световното първенство през 2014 е била ключова за ренесанса на исландския футбол.

Гунарсон е член на Кардиф Сити и е един от най-опитните играчи в своя национален отбор, който на Световното първенство в групата отново ще играе с Хърватия, а и с Аржентина и Нигерия. В чудесна история, която пренасяме в цялост, Гунарсон описа духа на своята родина, как е започнал да играе футбол и как исландците изживяват националната гордост.

- Надявам се, че нашите противници на Световното първенство няма да четат това, защото ще ви кажа тайната как моята малка страна стана толкова успешна.

Но първо трябва да ви кажа някои неща за Исландия. Забелязах как като кажа на някого, че съм от Исландия получавам същия отговор:

"Ти си от Исландия? Страхотно. Северното сияние! Супер, човече!"

След като успехът на Европейското постави моята страна в центъра на вниманието, ми изглеждаше, че всички идват в Рейкявик на ваканция. Но аз не съм от тази част на Исландия в която бихте отишли на почивка.

Аз съм от севера на Исландия. Ако търсите моя град, на картата ще пише "Там където живеят ледените дракони".

Аз съм от Акурейри, градче с 18 000 жители. Нямаше много друго за правене освен занимание със спорт и аз започнах да играя футбол. Разбира се, мечтаех да стана професионалист, но имаше два проблема.

Първо, в Акурейри можех да играя само през лятото. Знаете, зимата терените са покрити с... хайде, всички кажете го заедно! Познахте: лед и сняг. И не говоря за такъв вид зими, които имате в Англия, където няколко сантиметра сняг причиняват паника. Говоря за истински зими. Няколко метра сняг. Минус 10 градуса. Четири или пет часа слънчева светлина дневно.

Гледали сте Игра на тронове? Е, схванахте идеята.

Така че през зимата играех хандбал. Но това не реши моят втори футболен проблем. Когато снегът най-сетне се стопи не играех футбол на трева. Този лукс беше резервиран изключително за мъжете. Така че трябваше да играя на бетон. Съвсем сериозно.

Може да се каже, че не беше идеално. Един ден се прибрах с ужасна рана на крака, и моята майка беше шокирана. Разбира се, всичко което бях направил е шпагат, но изглеждаше сякаш съм се бил с мечка!

Моят първи клуб се казваше Тор, на бога на гръмотевиците. (Не си го измислям - можете да питате майка ми). Страшно исках да бъда футболист. Правех тези спринтове, ходих в залата... работех като луд. Но знаех че шансовете бяха срещу мен. Задавах си въпроси и не харесвах отговорите.

Ароне, колко професионални футболисти са излязли от Акурейри?

Не много.

Колко добър можеш да станеш, играейки само през лятото и на бетонен терен?

Вероятно не много добър.

Но аз избрах да игнорирам фактите. И тогава дойде промяната. Преди години Исландската футболна асоциация инвестира много в  закрити терени с изкуствена трева. Изведнъж всяко дете в Исландия можеше да играе футбол цяла година.

Знаете ли колко голямо нещо беше това за нас? Цяла година!

Разбира се, аз веднага се преселих в моята местна зала. Направих я мой хол. Често трябваше да ме изритват през нощта. Но все още я имаше тази душевна блокада. Какво имам предвид с това, никой не вярваше наистина, че можеш да спечелиш нещо като футболист от Исландия. Всъщност, играч в нашия национален отбор ми разказа история как е казал на клубния си треньор, че е мечтал да играе на Европейско първенство.

"Това е хубава мисъл", казал треньорът. "Жалко, че си от Исландия."

Доста депресиращо, нали?

Лично аз не оставих това да ми пречи, но знаех че трябва да напусна Исландия, за да се развия като играч. Така че когато получих шанс да се присъединя към АЗ Алкмаар в Холандия го използвах. Бях на 17 години. И човече, беше трудно. Футболът беше на друго ниво. В първата ми тренировка ми прокараха топката между краката четири пъти. Бях толкова засрамен, че обмислях да скоча на първия полет обратно за Исландия.

Но най-трудната част беше да оставя моето семейство. Прекарах първите два месеца затворен в хотела, обаждах се на майка ми, плачех, казвах, че всъщност не искам да правя това. За щастие, моето семейство ме окуражи да продължа, а дълбоко в себе си аз исках само да успея.

Предполагам, че всичките ми сълзи се отплатиха, защото 18 месеца по-късно получих повиквателна за мъжкия национален отбор на Исландия. Играеха приятелски мач срещу Беларус в Малта, а аз трябваше веднага да се кача на полет, за да отида навреме. Само че аз нямах кола. През първата ми година в Холандия, карах колело навсякъде, защото не можех да си позволя нищо друго.

Така че знаете ли какво направи майка ми? Тя ми купи скутер.

Червен скутер. Изглеждаше повече като мотор, така тарикатски. Привързах се към него. Така че когато ме повикаха в националния отбор, сложих раницата, каската и карах до гарата, където хванах експресния влак до летището.

Благодаря ти, мамо!

Така излетях и изживях мечтата си, да играя за Исландия, и е невероятно. Върнах се в Холандия, и все още съм в облаците. Извън себе си от щастие. Сега съм голям футболист, нали? Е, излизам от гарата, за да си взема скутера от мястото на което го паркирах... и какво да видя?

На мястото на което трябваше да бъде моят скутер, нямаше нищо освен една гума с верига около нея.

Някой беше откраднал проклетия ми скутер, докато ме нямаше, за да играя с Беларус.

Майка ми само се смя като й казах, но ви казвам, че бях много разстроен! Тази кражба наистина ме върна на земята бързо.

Няколко години по-късно, бях част от групата, която се класира за Европейското първенство До 21 години в Дания през 2011. Това беше голям успех, защото Исландия никога не се беше класирала. До времето в което започнахме квалификациите за Световното първенство през 2014, мнозина от нас от отбора до 21 години бяхме станали част от мъжкия състав.

Разбира се, дори с целия този млад талант, никой не очакваше да се класираме на Световното първенство.

Хората винаги казваха: "Исландия? Да, няма много играчи от световна класа в Исландия."

Но, всъщност, с 330 000 души население... ние нямаме много играчи за избор. Така че трябваше да бъдем умни за начина по който играем. И тук нашият бивш треньор, Ларс Лагербак, изигра своята роля.

Когато погледнете Ларс, той не ви изглежда като голям треньор. Той е много подценен. Но, човече, той знае какво прави. Когато пристигна през 2011 започна да провежда тези срещи относно как се защитаваме. Те бяха дълги, и честно, изключително скучни. Просто толкова, толкова скучни. Но Ларс продължи да говори за това. Позициониране. Ъглови удари. Тъчове.... нищо от забавните неща. На тренировка, ще играем атака срещу защита, само за да можем да работим върху нашата защитна форма.

Заради този колективен дух, стигнахме до плейофите, и се изправихме срещу Хърватия. И когато направихме 0:0 у дома... честно, помислих, че имаме шанс. Тогава в Хърватия, те поведоха с 1:0, но им изгониха човек, а на нас ни трябваше само един гол. Един гол. Бяхме толкова близо...

Но така и не успяхме.

Хърватия спечели с 2:0.

След това нашата съблекалня беше като гробище. Но само защото не спечелихме, а защото не играхме добре. Но тогава някой каза: "Е... Нека отидем на Европейското тогава!"

Все още не знам кой го каза, но си спомням, че мислех: Той е прав. Еби това. Нека вървим напред.

Това и направихме. Започнахме да работим още повече. И в тази квалификационна кампания за Евро 2016 ставахме по-добри и по-добри. Нашите привърженици бяха голяма част от това, също. Когато играхме срещу Холандия вкъщи през октомври си спомням, че поведохме с 1:0, а стадионът за миг стихна...  и тогава...

БУМ, БУМ, ХУХ!

Обърнах се. Какво беше това? Звукът беше сякаш удари гръм.

БУМ, БУМ, ХУХ!

Тръпки минаха по гръбнака ми.

БУМ, БУМ, ХУХ!

Това беше първият път в който нашите привърженици направиха прочутия викингски поздрав. Може да играем пред само 10 000 души, но когато те правят това пляскане... човече, чувството е че са 100 000.

Тази нощ погледнах някои от холандските играчи и си помислих Уау... Те трябва да усещат това.

В края на квалификациите имахме нужда от точка у дома срещу Казахстан, за да станем най-малката нация изобщо стигала до Европейското. Този мач беше много тежък. Аз дори успях да бъда изгонен. Но когато измъкнахме 0:0... Полудяхме. Спринтирах на терена с якето ми. Направихме викингското пляскане толкова шумно, че цяла Исландия сигурно го е чула. И когато отидохме на площада в Рейкявик по-късно тази нощ, видяхме десетки хиляди хора, които ни чакаха.

Това е моментът когато разбираш, че наистина си накарал държавата си да се гордее.

Разбира се, класирането е едно нещо. Самият турнир? Кой знае? Много хора мислеха, че ще имаме късмет просто ако не се посрамим.

Забавно е, защото мога да си спомня точният момент в който разбрах, че имаме нещо специално. Беше на тренировка точно преди турнира, когато Ейдур Гудйонсен  дойде при мен.

Той каза: "Знаеш ли, Арон... Наистина не бих искал да играя срещу нас."

Аз казах: "Какво имаш предвид?"

Той каза: "Няма пространство. Исках да направя подавания, исках да създам положения... Но просто не можех."

И тогава разбрах. Защото ако не знаете, Ейдур е футболно величие. Той е играл в Барселона при Пеп Гуардиола - играл е с Роналдиньо и Меси. Просто, ако Ейдур казва, че имаш страхотна защита, наистина имаш страхотна защита.

Започнахме срещу Португалия. И всеки говори какво Кристиано Роналдо ще ни направи. "Колко ще вкара? Два гола? Хеттрик?"

Когато завършихме 1:1... е, португалците не бяха щастливи.

Разбира се, ние празнувахме. Тогава видях, че Роналдо ни критикувал, че имаме "манталитет на малка държава".

И си помислих: "Чакай малко, ние никога не сме били на тази сцена преди. Ти си го правил много пъти. Ние сме Исландия. Разбира се, че ще сме горди!"

Срещу Унгария в следващия мач успяхме да вземем само точка, така че ни трябваше точка и срещу Австрия в последната среща от групата. Те трябваше да победят. Както обикновено, ние се защитавахме добре. Беше 1:1 в 90-ата минута... Те ни притискаха... Ние изчистихме ъглов удар, започнахме контраатака... И вкарахме!

Арнор Траустасон! 94-ата минута! Исландия продължава в елиминационната фаза!

Невероятно...

Aron Gunnarsson recalls the moment @footballiceland qualified for the World Cup. #WC32 pic.twitter.com/PLzereYIbI

— Players' Tribune Global (@TPT_Global) 4 юни 2018 г.

Предполагам, че сте гледали клипа на коментатора на исландската телевизия, който загуби разсъдък когато вкарахме. Стана хит и не е чудно. Човекът напълно полудя. Той крещеше и плачеше, загуби си гласа.

Всеки в Исландия се чувстваше така. Не бяха само играчите и запалянковците - хората в родината също. Всички ние полудяхме напълно.

Докато празнувахме на терена, отидох да търся барабаниста в привърженическата група на Исландия. Познавах го и му дадох знак... Той каза на всички да бъдат тихи... и тогава направихме нашето най-известно изпълнение на викингския поздрав. Никога не го бяхме правили така преди, с привържениците и играчите заедно.

Това беше чиста, спонтанна радост.

БУМ, БУМ, ХУХ!

Бяхме толкова отпуснати преди 1/8-финала срещу Англия. Постигнахме нашата цел - всичко друго беше бонус. Всъщност ние имахме допълнителна мотивация, защото всички в Исландия обичат Висшата лига - показват всеки мач по ТВ. Буквално. Така че сега ние имахме този голям шанс да победим нашите герои. И за всеки случай, ако някой не беше напълно надъхан, Ейдур държа реч.

Той каза: "Всеки зареден ли е? Искаме ли още? Все още ли сме гладни?"

Можете да си представите ревът на отговора.

Беше противоположното за Англия, смятам. Почти ги съжалявах. Те бяха под толкова голям натиск, можеше лесно да се види. Те правиха прости грешки, грешаха в основни неща... Те осъзнаваха бедата в която ще са ако изгубят от Исландия.

Всеки говореше колко е била лоша Англия, но гледайте мача отново. Вижте колко организирани бяхме ние. Ние тичахме. Затваряхме пространството. Покривахме се един друг. Това което Ейдур каза след онази тренировка се видя: Ние наистина сме ужасен противник.

Когато мачът свърши, спринтирах към нашите привърженици толкова бързо, че забравих да стисна ръцете на английските играчи. Така че ако вие момчета четете това... извинете!

И, тогава.. е, знам че това може би ще прозвучи странно, защото аз съм този исландец с всички тези татуировки и брада и всичко това. Но докато празнувахме, исках да заплача. Честно. Когато правехме викингското пляскане с нашите привърженици, тръпки ме побиха по гръбнака.

Трябва да призная, че ни трябваше малко време да се върнем на земята след този турнир. Но успяхме да го направим. На нашата следваща отборна среща, Хеймир Халгримсон ни разтърси обратно към живота. Той беше съвместен старши треньор с Ларс по време на Европейското, но когато Ларс напусна поста за работата в Норвегия, той беше начело.

Неговото послание беше просто.

Ние никога не сме се класирали на Световно първенство в историята на нашата нация.

Така че... Защо да не го направим?

Можехме да кажем: "Ние сме малката Исландия. Никой не очаква от нас да се класираме. Няма да слагаме допълнително напрежение върху себе си."

Но нямаше начин това да се случи. Това просто не сме ние.

Всъщност, на Европейското, ние вече бяхме пратили хора да скаутират нашите опоненти в квалификациите за Световното първенство. Това ви казва нещо за нашата нагласа на ума. Ние искахме повече.

Някои от нас играчите наближаваме края сега. Ние сме в края на 20-те и началото на 30-те, и ние знаем, че ще трябва да дадем път за по-млади играчи скоро. Затова е толкова важно да предадем ценностите, които ни направиха успешни. Имам предвид, може да отидем в Русия и да опитаме да играем като Барселона. Но какъв ще е смисълът? Ние просто ще сме лошо копие. Със сигурност ще бъдем лош отбор.

Това не е Исландия. Никога не е била.

Донякъде, виждам нашия стил като символ на Исландия. Само погледнете някои от нашите играчи - може би не сме най-техничните. Може би не сме най-хубавите за гледане. Но бихте ли искали да се борите с нас? Не мисля.

Ние сме обединени. Ние сме корави. Ние не се страхуваме от нищо.

И това е урокът който искам да предам на нашите по-млади играчи в Русия. Искам те да разберат, че ако работиш усърдно, и имаш момчета, които имат желание да се държат заедно, всичко е възможно във футбола. Всичко.

Автор: Арон Гунарсон

Тайната зад чудото Исландия

 
Класирането на Исландия за 1/8-финалите е една от страхотните спортни истории за пепеляшки, но е резултат от колективна и ориентирана към младежите футболна програма започнала преди 15 години.

Прекарах една снежна седмица в Исландия през миналата зима, карайки през нея. Въпреки че пейзажът беше покрит със сняг, освен пътищата, едно нещо продължаваше да се появява: малки терени и тренировъчни постройки, дори и в най-малките градчета.

И когато мислите за малки градчета, трябва да промените мащаба към исландската скала. В държава с около 330 000 души, малък град може да се състои от няколко къщи и магазин. Исландия, островна нация изолирана от континентална Европа, има една от най-ниските гъстоти на население в света. Това е най-малката държава по население, която се е класирала на финалите на Европейското първенство. За сравнение, Албания, следващата най-малка държава по отношение на население на Европейското, има грубо около девет пъти повече хора от Исландия.

Но също като зелените къщи, които са точки в исландския пейзаж и са синоним за държавата, също така са и първокласни условия за младите футболисти да тренират.

Може да изглежда странно, като се има предвид, че средната температура в столицата на държавата - град Рейкявик минава точката на замръзване само в седем месеца от годината. Или може би и по-странно като се има предвид, че тези обществено финансирани пространства са запазени непокътнати дори след като Исландия претърпя страховита финансова криза започнала през 2008 г. "Икономист" твърди че в съотношение с размера на икономиката, банковият колапс на Исландия от преди осем години е най-големият, който някоя държава някога е преживявала.

Хората в Исландската футболна асоциация (ИФА) и в клубовете не намират нищо странно в тези обществени тренировъчни съоръжения.

Според ИФА, в Исландия има 179 терена с пълен размер в края на 2015 г, което прави по един реален терен на всеки 128 регистрирани играчи в държавата. Това в допълнение на 166 полу- и мини терена в държавата с изкуствена трева (6 закрити и 160 на открито).

Всъщност, може би точно тези съоръжения доведоха до класирането на Исландия на първия й голям турнир.

"Всеки може да види, че тези терени са жизненоважни за нас", заявява Арнар Бил Гунарсон, шеф на футболното развитие в ИФА, допълвайки: "Ако трябваше да намалим някакви загуби или да спестим пари, нямаше да е от съоръженията".

Гунарсон казва, че "няма съмнение" че сегашният състав, първият класирал се за голям международен турнир, се е облагодетелствал директно от тези обществени тренировъчни съоръжения - повечето от тях построени след 2000 г. Изненадващо лесния достъп, който играчите имат до тренировъчните съоръжения и класни треньорски насоки им позволиха да продължават техните тренировки без значение от размера на техния град или от често недружелюбното време навън.

Според тези от вътрешността на исландската футболна система, отношението на държавата към младите и важността, която се поставя не само върху развитието и треньорството, но също така и в подсигуряването на еднакъв достъп за всички играчи е това което наистина ги отделя от другите страни.

"Едно от нещата в Исландия, които наистина харесвам е тук има равенство. Всеки има възможност да тренира футбол", заяви Гунарсон. Дълго познат кат бастион за социализъм, няколко държави имат основите на техните общества по-ясно отразени в техния подход към спорта.

Основният ремонт започва през 2002 г, когато според множество източници, ИФА наема Сигурдур Рагнар Ейолфсон за старши треньор по обучението на треньори. Фокусът става изграждане на учебна програма и подсигуряване, че държавата може да произвежда силни треньори на топ ниво и това е подход, който започва да се отплаща.

"Няма значение дали сте момче или момиче или добър или лош в практикуването на футбол", продължава Гунарсон. "До 19-годишна възраст, можете да тренирате колкото си искате. 19-годишен, който не е много добър във футбола пак може да тренира пет пъти в седмицата и да прави физически тренировки пет или шест пъти седмично, което е немислимо в която и да е друга страна. Трябва да си в академия и да си наистина добър играч".

Тази достъпност минава от младежките програми в следващите нива. Отчасти заради малкото население на държавата, най-високата футболна дивизия в държавата, Мъжката Селект дивизия (Урвалсдейлд карла), е полупрофесионална лига. Така или иначе тя е плодородната почва за много от топ играчите на Исландия преди те да напуснат държавата, за да търсят по-добри икономически възможности в чужбина. Липсата на финансова компенсация е реалност с която хората в Мъжката Селект дивизия са свикнали, но това не ги е спряло да произвеждат способни играчи.

Вземете Гилфи Сигурдсон за пример. 26-годишният халф на Суонси, известен с изключителните си умения от пряк свободни удари, представлява голяма разлика с дълго битуващия стереотип за грубите исландски защитници. Той прекарва част от ранната си кариера в Брейдаблик, един от топ спортните клубове в държавата преди да се премести в клубове като Хофенхайм и Тотнъм.

Сигурдсон прогресира през младежките отбори на Исландия до 19 и 21 години в мъжкия състав и е ключов играч в квалификациите за Европейското първенство, отбелязвайки три гола в два мача срещу Холандия, за да помогне за елиминирането на полуфиналистите от последното Световно.

Докато един исландски играч може да започне професионалната си кариера в Мъжката Селект дивизия преди да замине за чужбина, този период от време в Урвалсдейлд карла, докато тренира на същите обществени тренировъчни съоръжения, както младежите на държавата е решаващо за исландската футболна култура като цяло.

"Самата атмосфера в клубовете е много благоприятна за успех", заяви Дади Рафнсон, директор на треньорството за младежката програма в Брейдаблик.

"Като малко дете, ти можеш да видиш по-големите играчи, които отиват да играят за националните отбори. Можеш да ги видиш, да ги докоснеш, да тренираш с тях. Вдъхновяващо  е, че можеш да живееш с тези играчи".

В кариерата си на треньор в Исландия, Рафнсон е натрупал дълбоко разбиране не само за реалностите и предизвикателствата в създаването на играчи в изолирана среда, но също така и основите на исландския футбол.

За Рафнсон и други работещи във футболните нива на Исландия, те преобърнаха предполагаемите недостатъци на малък народ в оръжие. Относително малката разлика между младежките и професионалните рангове само допълнително вдъхновява децата за успехи.

"Когато го имаш пред себе си, много е лесно да си представиш, че ти самият може да си на това място един ден", казва той.

Младите играчи на Исландия не могат да стигнат до там без солидно трениране, разбира се.

Гунарсон бързо посочва как исландският подход към младежкото треньорство е основата на успеха на националния отбор като всичко друго. В Исландия, младите играчи от каквото и да е ниво на умения ще бъдат тренирани от треньор с лиценз УЕФА Б. Гунарсон казва, че дори неговият четиригодишен син може да бъде учен от треньор, който има лиценз А от УЕФА, както и с диплома за учител по физическо възпитание.

Треньорските лицензи са лесни за получаване в Исландия, за разлика от другите държави, защото ИФА прави курсовете достъпни за почти всеки треньор, който има интерес да ги посещава. Сигурдур Рагнар Ейолфсон, бившият директор на треньорското обучение в Исландия, казва пред "Тези футболни времена" че когато държавата създава своята треньорска система, "беше първостепенно да се провеждат курсовете без да се гледа печалба, нищо не беше добавено към таксата". През 2003 г, според ИФА, никой исландски треньор не е взел лиценз Б от УЕФА, но в началото на 2004, когато първите треньори се дипломират, фокусът за създаване на силно треньорство в държавата нараства.

От тогава, Исландия се наслаждава на нарастващо издигане. В момента взима 34-о място в света според класацията на ФИФА, най-предното й класиране досега в историята, след предишния рекорд №50 през 2000 г и в контраст  с най-ниското 112 през 2010 г.

Още повече, корените на футболната култура в държавата са все по-силни.

"Децата трупат голям опит от тренировките, което им помага да започват да заобичат играта", споделя Гунарсон. "Ако започнеш да обичаш играта, започваш да играеш и извън организираните тренировки. Това е важното".

Гунарсон изчислява, че отнема само осем месеца за всеки в Исландия да получи лиценз Б от УЕФА, което не означава, че обучението не е от високо равнище. Като с всеки човек във футбола в Исландия, културните ценности на държавата също се отразяват на терена.

"По-евтино е от в другите държави", казва той, като посочва цената на лиценз УЕФА Б - 770 евро (613 паунда). През 2013 г изследване на ESPN твърди, че цената на този лиценз в Англия е 990 паунда (като може да стигне до 2450), докато цената в Испания е 1200 евро (955 паунда).

"95% от курсовете са в Рейкявик, така че всеки получава същите преподаватели", добавя той.

Това което може да изглежда като твърде прост подход може да бъде видяно от целия свят, като кулминацията му е тази вечер в Ница срещу Англия.

В години на излишък във футбола, подходът на Исландия остава външен. Впечатляващите резултати на Европейското, може да накарат други по-малки народи да копират модела на успех на Исландия.

Автор: Джошуа Клок