Там където живеят ледени дракони

Исландският национал Арон Гунарсон (29) за портала Трибуната на играчите разкри как загубата от Хърватия в квалификациите за Световното първенство през 2014 е била ключова за ренесанса на исландския футбол.

Гунарсон е член на Кардиф Сити и е един от най-опитните играчи в своя национален отбор, който на Световното първенство в групата отново ще играе с Хърватия, а и с Аржентина и Нигерия. В чудесна история, която пренасяме в цялост, Гунарсон описа духа на своята родина, как е започнал да играе футбол и как исландците изживяват националната гордост.

- Надявам се, че нашите противници на Световното първенство няма да четат това, защото ще ви кажа тайната как моята малка страна стана толкова успешна.

Но първо трябва да ви кажа някои неща за Исландия. Забелязах как като кажа на някого, че съм от Исландия получавам същия отговор:

"Ти си от Исландия? Страхотно. Северното сияние! Супер, човече!"

След като успехът на Европейското постави моята страна в центъра на вниманието, ми изглеждаше, че всички идват в Рейкявик на ваканция. Но аз не съм от тази част на Исландия в която бихте отишли на почивка.

Аз съм от севера на Исландия. Ако търсите моя град, на картата ще пише "Там където живеят ледените дракони".

Аз съм от Акурейри, градче с 18 000 жители. Нямаше много друго за правене освен занимание със спорт и аз започнах да играя футбол. Разбира се, мечтаех да стана професионалист, но имаше два проблема.

Първо, в Акурейри можех да играя само през лятото. Знаете, зимата терените са покрити с... хайде, всички кажете го заедно! Познахте: лед и сняг. И не говоря за такъв вид зими, които имате в Англия, където няколко сантиметра сняг причиняват паника. Говоря за истински зими. Няколко метра сняг. Минус 10 градуса. Четири или пет часа слънчева светлина дневно.

Гледали сте Игра на тронове? Е, схванахте идеята.

Така че през зимата играех хандбал. Но това не реши моят втори футболен проблем. Когато снегът най-сетне се стопи не играех футбол на трева. Този лукс беше резервиран изключително за мъжете. Така че трябваше да играя на бетон. Съвсем сериозно.

Може да се каже, че не беше идеално. Един ден се прибрах с ужасна рана на крака, и моята майка беше шокирана. Разбира се, всичко което бях направил е шпагат, но изглеждаше сякаш съм се бил с мечка!

Моят първи клуб се казваше Тор, на бога на гръмотевиците. (Не си го измислям - можете да питате майка ми). Страшно исках да бъда футболист. Правех тези спринтове, ходих в залата... работех като луд. Но знаех че шансовете бяха срещу мен. Задавах си въпроси и не харесвах отговорите.

Ароне, колко професионални футболисти са излязли от Акурейри?

Не много.

Колко добър можеш да станеш, играейки само през лятото и на бетонен терен?

Вероятно не много добър.

Но аз избрах да игнорирам фактите. И тогава дойде промяната. Преди години Исландската футболна асоциация инвестира много в  закрити терени с изкуствена трева. Изведнъж всяко дете в Исландия можеше да играе футбол цяла година.

Знаете ли колко голямо нещо беше това за нас? Цяла година!

Разбира се, аз веднага се преселих в моята местна зала. Направих я мой хол. Често трябваше да ме изритват през нощта. Но все още я имаше тази душевна блокада. Какво имам предвид с това, никой не вярваше наистина, че можеш да спечелиш нещо като футболист от Исландия. Всъщност, играч в нашия национален отбор ми разказа история как е казал на клубния си треньор, че е мечтал да играе на Европейско първенство.

"Това е хубава мисъл", казал треньорът. "Жалко, че си от Исландия."

Доста депресиращо, нали?

Лично аз не оставих това да ми пречи, но знаех че трябва да напусна Исландия, за да се развия като играч. Така че когато получих шанс да се присъединя към АЗ Алкмаар в Холандия го използвах. Бях на 17 години. И човече, беше трудно. Футболът беше на друго ниво. В първата ми тренировка ми прокараха топката между краката четири пъти. Бях толкова засрамен, че обмислях да скоча на първия полет обратно за Исландия.

Но най-трудната част беше да оставя моето семейство. Прекарах първите два месеца затворен в хотела, обаждах се на майка ми, плачех, казвах, че всъщност не искам да правя това. За щастие, моето семейство ме окуражи да продължа, а дълбоко в себе си аз исках само да успея.

Предполагам, че всичките ми сълзи се отплатиха, защото 18 месеца по-късно получих повиквателна за мъжкия национален отбор на Исландия. Играеха приятелски мач срещу Беларус в Малта, а аз трябваше веднага да се кача на полет, за да отида навреме. Само че аз нямах кола. През първата ми година в Холандия, карах колело навсякъде, защото не можех да си позволя нищо друго.

Така че знаете ли какво направи майка ми? Тя ми купи скутер.

Червен скутер. Изглеждаше повече като мотор, така тарикатски. Привързах се към него. Така че когато ме повикаха в националния отбор, сложих раницата, каската и карах до гарата, където хванах експресния влак до летището.

Благодаря ти, мамо!

Така излетях и изживях мечтата си, да играя за Исландия, и е невероятно. Върнах се в Холандия, и все още съм в облаците. Извън себе си от щастие. Сега съм голям футболист, нали? Е, излизам от гарата, за да си взема скутера от мястото на което го паркирах... и какво да видя?

На мястото на което трябваше да бъде моят скутер, нямаше нищо освен една гума с верига около нея.

Някой беше откраднал проклетия ми скутер, докато ме нямаше, за да играя с Беларус.

Майка ми само се смя като й казах, но ви казвам, че бях много разстроен! Тази кражба наистина ме върна на земята бързо.

Няколко години по-късно, бях част от групата, която се класира за Европейското първенство До 21 години в Дания през 2011. Това беше голям успех, защото Исландия никога не се беше класирала. До времето в което започнахме квалификациите за Световното първенство през 2014, мнозина от нас от отбора до 21 години бяхме станали част от мъжкия състав.

Разбира се, дори с целия този млад талант, никой не очакваше да се класираме на Световното първенство.

Хората винаги казваха: "Исландия? Да, няма много играчи от световна класа в Исландия."

Но, всъщност, с 330 000 души население... ние нямаме много играчи за избор. Така че трябваше да бъдем умни за начина по който играем. И тук нашият бивш треньор, Ларс Лагербак, изигра своята роля.

Когато погледнете Ларс, той не ви изглежда като голям треньор. Той е много подценен. Но, човече, той знае какво прави. Когато пристигна през 2011 започна да провежда тези срещи относно как се защитаваме. Те бяха дълги, и честно, изключително скучни. Просто толкова, толкова скучни. Но Ларс продължи да говори за това. Позициониране. Ъглови удари. Тъчове.... нищо от забавните неща. На тренировка, ще играем атака срещу защита, само за да можем да работим върху нашата защитна форма.

Заради този колективен дух, стигнахме до плейофите, и се изправихме срещу Хърватия. И когато направихме 0:0 у дома... честно, помислих, че имаме шанс. Тогава в Хърватия, те поведоха с 1:0, но им изгониха човек, а на нас ни трябваше само един гол. Един гол. Бяхме толкова близо...

Но така и не успяхме.

Хърватия спечели с 2:0.

След това нашата съблекалня беше като гробище. Но само защото не спечелихме, а защото не играхме добре. Но тогава някой каза: "Е... Нека отидем на Европейското тогава!"

Все още не знам кой го каза, но си спомням, че мислех: Той е прав. Еби това. Нека вървим напред.

Това и направихме. Започнахме да работим още повече. И в тази квалификационна кампания за Евро 2016 ставахме по-добри и по-добри. Нашите привърженици бяха голяма част от това, също. Когато играхме срещу Холандия вкъщи през октомври си спомням, че поведохме с 1:0, а стадионът за миг стихна...  и тогава...

БУМ, БУМ, ХУХ!

Обърнах се. Какво беше това? Звукът беше сякаш удари гръм.

БУМ, БУМ, ХУХ!

Тръпки минаха по гръбнака ми.

БУМ, БУМ, ХУХ!

Това беше първият път в който нашите привърженици направиха прочутия викингски поздрав. Може да играем пред само 10 000 души, но когато те правят това пляскане... човече, чувството е че са 100 000.

Тази нощ погледнах някои от холандските играчи и си помислих Уау... Те трябва да усещат това.

В края на квалификациите имахме нужда от точка у дома срещу Казахстан, за да станем най-малката нация изобщо стигала до Европейското. Този мач беше много тежък. Аз дори успях да бъда изгонен. Но когато измъкнахме 0:0... Полудяхме. Спринтирах на терена с якето ми. Направихме викингското пляскане толкова шумно, че цяла Исландия сигурно го е чула. И когато отидохме на площада в Рейкявик по-късно тази нощ, видяхме десетки хиляди хора, които ни чакаха.

Това е моментът когато разбираш, че наистина си накарал държавата си да се гордее.

Разбира се, класирането е едно нещо. Самият турнир? Кой знае? Много хора мислеха, че ще имаме късмет просто ако не се посрамим.

Забавно е, защото мога да си спомня точният момент в който разбрах, че имаме нещо специално. Беше на тренировка точно преди турнира, когато Ейдур Гудйонсен  дойде при мен.

Той каза: "Знаеш ли, Арон... Наистина не бих искал да играя срещу нас."

Аз казах: "Какво имаш предвид?"

Той каза: "Няма пространство. Исках да направя подавания, исках да създам положения... Но просто не можех."

И тогава разбрах. Защото ако не знаете, Ейдур е футболно величие. Той е играл в Барселона при Пеп Гуардиола - играл е с Роналдиньо и Меси. Просто, ако Ейдур казва, че имаш страхотна защита, наистина имаш страхотна защита.

Започнахме срещу Португалия. И всеки говори какво Кристиано Роналдо ще ни направи. "Колко ще вкара? Два гола? Хеттрик?"

Когато завършихме 1:1... е, португалците не бяха щастливи.

Разбира се, ние празнувахме. Тогава видях, че Роналдо ни критикувал, че имаме "манталитет на малка държава".

И си помислих: "Чакай малко, ние никога не сме били на тази сцена преди. Ти си го правил много пъти. Ние сме Исландия. Разбира се, че ще сме горди!"

Срещу Унгария в следващия мач успяхме да вземем само точка, така че ни трябваше точка и срещу Австрия в последната среща от групата. Те трябваше да победят. Както обикновено, ние се защитавахме добре. Беше 1:1 в 90-ата минута... Те ни притискаха... Ние изчистихме ъглов удар, започнахме контраатака... И вкарахме!

Арнор Траустасон! 94-ата минута! Исландия продължава в елиминационната фаза!

Невероятно...

Aron Gunnarsson recalls the moment @footballiceland qualified for the World Cup. #WC32 pic.twitter.com/PLzereYIbI

— Players' Tribune Global (@TPT_Global) 4 юни 2018 г.

Предполагам, че сте гледали клипа на коментатора на исландската телевизия, който загуби разсъдък когато вкарахме. Стана хит и не е чудно. Човекът напълно полудя. Той крещеше и плачеше, загуби си гласа.

Всеки в Исландия се чувстваше така. Не бяха само играчите и запалянковците - хората в родината също. Всички ние полудяхме напълно.

Докато празнувахме на терена, отидох да търся барабаниста в привърженическата група на Исландия. Познавах го и му дадох знак... Той каза на всички да бъдат тихи... и тогава направихме нашето най-известно изпълнение на викингския поздрав. Никога не го бяхме правили така преди, с привържениците и играчите заедно.

Това беше чиста, спонтанна радост.

БУМ, БУМ, ХУХ!

Бяхме толкова отпуснати преди 1/8-финала срещу Англия. Постигнахме нашата цел - всичко друго беше бонус. Всъщност ние имахме допълнителна мотивация, защото всички в Исландия обичат Висшата лига - показват всеки мач по ТВ. Буквално. Така че сега ние имахме този голям шанс да победим нашите герои. И за всеки случай, ако някой не беше напълно надъхан, Ейдур държа реч.

Той каза: "Всеки зареден ли е? Искаме ли още? Все още ли сме гладни?"

Можете да си представите ревът на отговора.

Беше противоположното за Англия, смятам. Почти ги съжалявах. Те бяха под толкова голям натиск, можеше лесно да се види. Те правиха прости грешки, грешаха в основни неща... Те осъзнаваха бедата в която ще са ако изгубят от Исландия.

Всеки говореше колко е била лоша Англия, но гледайте мача отново. Вижте колко организирани бяхме ние. Ние тичахме. Затваряхме пространството. Покривахме се един друг. Това което Ейдур каза след онази тренировка се видя: Ние наистина сме ужасен противник.

Когато мачът свърши, спринтирах към нашите привърженици толкова бързо, че забравих да стисна ръцете на английските играчи. Така че ако вие момчета четете това... извинете!

И, тогава.. е, знам че това може би ще прозвучи странно, защото аз съм този исландец с всички тези татуировки и брада и всичко това. Но докато празнувахме, исках да заплача. Честно. Когато правехме викингското пляскане с нашите привърженици, тръпки ме побиха по гръбнака.

Трябва да призная, че ни трябваше малко време да се върнем на земята след този турнир. Но успяхме да го направим. На нашата следваща отборна среща, Хеймир Халгримсон ни разтърси обратно към живота. Той беше съвместен старши треньор с Ларс по време на Европейското, но когато Ларс напусна поста за работата в Норвегия, той беше начело.

Неговото послание беше просто.

Ние никога не сме се класирали на Световно първенство в историята на нашата нация.

Така че... Защо да не го направим?

Можехме да кажем: "Ние сме малката Исландия. Никой не очаква от нас да се класираме. Няма да слагаме допълнително напрежение върху себе си."

Но нямаше начин това да се случи. Това просто не сме ние.

Всъщност, на Европейското, ние вече бяхме пратили хора да скаутират нашите опоненти в квалификациите за Световното първенство. Това ви казва нещо за нашата нагласа на ума. Ние искахме повече.

Някои от нас играчите наближаваме края сега. Ние сме в края на 20-те и началото на 30-те, и ние знаем, че ще трябва да дадем път за по-млади играчи скоро. Затова е толкова важно да предадем ценностите, които ни направиха успешни. Имам предвид, може да отидем в Русия и да опитаме да играем като Барселона. Но какъв ще е смисълът? Ние просто ще сме лошо копие. Със сигурност ще бъдем лош отбор.

Това не е Исландия. Никога не е била.

Донякъде, виждам нашия стил като символ на Исландия. Само погледнете някои от нашите играчи - може би не сме най-техничните. Може би не сме най-хубавите за гледане. Но бихте ли искали да се борите с нас? Не мисля.

Ние сме обединени. Ние сме корави. Ние не се страхуваме от нищо.

И това е урокът който искам да предам на нашите по-млади играчи в Русия. Искам те да разберат, че ако работиш усърдно, и имаш момчета, които имат желание да се държат заедно, всичко е възможно във футбола. Всичко.

Автор: Арон Гунарсон

Кармата е кучка: Заради Мондиала предал Исландия и станал американец - най-голямата грешка в живота

Иронията е чудо.

През 2013 година на него вероятно изобщо не му е идвало на ум, че футболният национален отбор на Исландия ще израсне до сериозна европейска селекция. Арон Йохансон е искал всичко и го искал веднага. Поканата от Юрген Клинсман е дочакал с отворени обятия. Взел американски паспорт и заменил статуса на младежки национал на Исландия за гарантирано място в националния отбор на САЩ.

"Моите шансове да заиграя на Световно първенство ще са значително по-големи в американския отбор", оправдал се тогава Йохансон докато исландците, несвикнали на такива прелитания, го нарекли предател.

И наистина, през 2014 година Йохансон е играл на Мондиала. В Бразилия. Американските медии в първи план изтъквали, че е роден в Алабама, че е посещавал Ай Ем Джи академията в Бредентън. Не говорили твърде много, че всъщност целият негов футболен талант е развиван в Исландия, първо във Фьелнир, после в Брейдаблик, докато през 2010 година не продължил професионалната кариера в датския Орхус, а по-късно в Хееренвен в Холандия, а после във Вердер.

Между другото, самият Йохансон не е предполагал, че заради този един мач на Световното първенство през 2014 година (играл е само срещу Гана, когато в 23-ата минута заменил Джози Алтидор) ще трябва в най-добрите си игрови години да пропусне Мондиал 2018, а и Европейското първенство през 2016 година. Никой не е предполагал, че Исландия ще се класира на два големи футболни турнира последователно.

Но съдбата си протегнала пръстите и се случило. Как го казват: кармата е кучка? 

Футболното чудо над чудесата: Как един зъболекар отведе нация от 332 000 жители на Мондиал?

В момента в който съседна Сърбия се класира на Мондиала, за да стане първата и засега единствена страна от Балканите, това направи и националният отбор на една държава със само 332 000 жители. Това е история за този исторически подвиг.

Когато не пази за Исландия, 33-годишният Ханес Халдорсон работи като режисьор на ТВ клипове. Всъщност, с това се е занимавал докато кариерата му не е тръгнала по възходящ път. Той и неговите съотборници, само наглед, са малки. Но, те са, всъщност, толкова големи, че с право са най-голямото чудо на модерния футбол.

Да биеш англичаните във футбола не е лесно, но не и непостижимо защото... колкото, според мнозина, да имат най-интересното първенство в света, на ниво национален отбор някак винаги успяват да разочароват. Но, сила е това, всякак. Особено като се погледнат някои сравнения на двете островни селекции. Например тези цифри: В Англия, по официална статистика, има 4 164 110 футболиста. Не всички са професионалисти, разбира се, много от тях играят футбол за отпускане, но, все едно, не са малко тези четири милиона. Както не е малко да имате 42 490 регистрирани клуба, колкото ги има в Англия. А Исландия? Исландия има 332 000 жители. Или 12,9 пъти са по-малко жителите на Исландия от футболистите в Англия. Но, когато само цифрите биха играли футбол, когато гледаме нещата само така, тогава китайците и индийците непрекъснато биха били на финалите на мондиалите, нали така?

Добре, тогава няма да се държим твърде много за цифрите. Но, като споменахме вече тези, онези които обичат да гледат сериали ще се сетят за известния Викинги и още по-известния Рагнар, който точно на англичаните задаваше мъки. Имат и тези исландци своя Рагнар. Сигурдсон, вкара гола когато "викингите" изхвърлиха от Евро 2016 Англия, въпреки че вкарването на голове изобщо не му е основното занимание на терена.

"Аз вярвам, че можем да победим Англия. Нашата вяра, тази увереност, че невъзможното всъщност е възможно, ни доведе дотук. Добре, и малко от онази нашата, исландска гордост", заяви Рагнар пред този известен мач от осминафиналите. След който целият свят, а не само Англия, остана в шок.

Само... Как се стига до такива подвизи? Не може всеки да бъде викинг, така че е логично да се потърси рецепта. Вярата, която спомена Рагнар? Хм. Възможно, но както казва старата мъдрост "вяра без дела е мъртва вяра". Ето в какво, всъщност, лежи тайната на исландското футболно чудо. В тези дела:

Когато своевременно 110-ият отбор в света ангажира известния швед Ларс Лагербак за селекционер, към него набързо е прикачен един зъболекар. Не обикновен, да се разберем. Това не е и обикновена история. Хеймир Халгримсон наистина е зъболекар. Така между другото, много обича и футбола, така че е местен треньор. Не е лош, смятали са в Съюза, така че го прикачили към Лагербак, за да единият с футболен опит от Европа, а другият с познаване на манталитета, да насочат този викингски кораб в друга посока.
 
"Първо имах две задачи. Едната е да подсетя футболистите, че могат. А втората да подсетя народа какво можем заедно", казва този зъболекар, селекционер на Исландия.

Първата задача е, казва, свършил лесно. Дали наистина е било лесно?

"Хора, аз съм стоматолог. Моята работа е с всеки да намеря начин да му харесва това което трябва да направим заедно", спомня си преди началото на Евро 2016.

А другата задача?

"Това вече мина малко... различно. Когато започнахме да работим в националния отбор, изобщо нямаше подкрепа от привържениците. И, решавам аз да отида в Толфан, един почти закрит клуб на привържениците в Рейкявик. Чудесни момчета и момичета, наистина. Имат своя кръчма и аз им казвам: "Два, два и половина часа преди всеки наш мач, който играем като домакини, ще идвам в тази кръчма и ще ви кажа абсолютно всичко което сме приготвили за този мач. Първи ще разбирате стартовия състав". И, за мача с Фарьорски острови дойдоха около десетина души. Наистина им съобщих състава, как ще играем, показах им мотивиращия клип, който заснехме за футболистите и ги помолих да го изгледат в същото време когато ще го гледат играчите. И... ето, времето полека, но сигурно минава. Сега като отида там, да направя същото това преди който и да е наш мач, има и около 400 човека. А се променя и културата на подкрепа. По-рано исландците идваха късно на мач. Сега идват два часа и половина по-рано, в онази кръчма, в екипи, гледат моя национален отбор. Знам, че не е обичайно селекционерите да правят това, но... Исландци сме. Ние се и решаваме да сме малко различни", казва с усмивка Хеймир Халгримсон.

Да организираш публиката е едно. Колко умеят да съществуват по-добри начини от този. Но, да организираш отбор...

"Знаете, ние нямаме много познати играчи. Ето, Ейдур Гудьонсен е един от редките в този смисъл, играл е за Челси и Барселона, спечелил е Шампионската лига. И, за мнозина би било нормално сега той да дойде на тренировка на националния отбор и да каже "Хора, така ще направим, така правехме в Барса...". Но, за да функционират нещата, трябва да ги сложите на своето място. Това съм научил от Ларс. Когато се срещнете с толкова различни личности, които всички са тренирани по различен начин, тогава трябва да въведете стриктни правила. Просто, играчите работеха както им каже треньорът на националния отбор. Знанието от клуба е друго нещо. "Тук се играе така", това им казвате, и тогава им обяснявате защо е важно да послушат", споделя Халгримсон.

Послушание. Па, това е толкова далече от нас, такива, погубени и погрешно уверени, че всичко го знаем най-добре. Но, колкото и да ни е далечно, ето, поне да се подсетим, че послушание съществува. Тъкмо да опитаме да разберем как се получава то във футбола където биха искали мнозина. Ако това е твърде далеч, ето една близка отправна точка.

"Ние бяхме на крачка от класиране на миналия Мондиал, хърватите ни елиминираха в два мача в баражите. Нямахме причини много да съжаляваме, наистина попаднахме на добър съперник. Но, когато вече бяхме стигнали до там, станахме уверени, че ще отидем на Евро 2016. Просто, вярвахме, че е дошло нашето време. Също както и сега", спомня си селекционерът преди началото на шампионата, добавяйки: "Също както сега, в дълбините на своето сърце знам, вярвам, че ще минем групата. А тогава? Вероятно ще ни чака върховен отбор. Статистически ние няма да имаме някакъв шанс. Но...", казал и - спрял. А тогава се усмихнал. Това е онази усмивка с вяра в доброто. А тази вяра не е била без дела. Победили са през 2016 голямата Англия, одушевиха планетата, а сега, този понеделник, станаха най-малката държава на света, която някога се е класирала на Мондиал. Техният първи. След себе си оставиха хърватите, украинците, турците, финландците...

Исландската приказка. Нереална, сякаш не? Като всички приказки, в края на краищата. Вратарят им, наистина, е режисьор. Но, много обича футбола. Селекционерът е, всъщност, зъболекар. Но, с визия.

Dear world! See you in Russia 2018 #WorldCup #Iceland #Huh ! pic.twitter.com/qD45YoYSii

— RÚV Íþróttir (@ruvithrottir) October 9, 2017

Не трябва да бъдете викинг, за да станете световно чудо.

Бъдете онова което сте.

Автор: Дарко Николич

Арменците признаха: Мачът с Албания е уреден

Измамата е разкрита. Президентът на Футболния съюз на Армения Рубен Хайрапетян открито призна, че мачът с Албания от квалификациите за Европейското първенство през 2016 г е бил уреден.

Хайрапетян размаха пръст срещу неназовани играчи и обеща пред нацията да намери виновните и да ги накаже.

"Футболният съюз на Армения и нашият национален отбор са собственост на цялата нация. И е нормално всички да негодуват. Аз, като президент, ще направя всичко, за да преминем през тази криза. Нашите национали не искаха да играят. Това което се случи срещу Албания - това е предателство! Да ни водеше и най-добрият треньор на света резултатите щяха да са същите - да загубим", заяви Хайрапетян.

В края на квалификациите Албания победи Армения с 3:0 с два автогола на домакините в Ереван и така си осигури директно класиране на Европейското първенство във Франция. Доста чужди медии съобщиха, че албанците са купили мача за 2 000 000 евро.

Очаква се реакцията на УЕФА, която трябва да бъде много строга.

6 балканци в най-скъпите 11, които пропускат Евро 2016

Специализираният сайт за оценки на стойността на футболистите Transfermarkt направи най-скъп отбор, който пропуска Европейското първенство през следващото лято във Франция.

Най-скъпият футболист, който няма да играе по френските стадиони е сръбският халф Неманя Матич, оценен на 40 милиона евро. В импровизирания отбор има още един сръбски национал - десният бек Бранислав Иванович с цена от 17 милиона евро. Балканите имат още четирима представители - двама гърци и двама босненци.

Най-скъпите 11 са:
Самир Ханданович (Словения)
Бранислав Иванович (Сърбия)
Сократис Папастатопулос (Гърция)
Костас Манолас (Гърция)
Дейли Блинд (Холандия)
Неманя Матич (Сърбия)
Кристиян Ериксен (Дания)
Миралем Пянич (Босна и Херцеговина)
Ариен Робен (Холандия)
Мемфис Депай (Холандия)
Един Джеко (Босна и Херцеговина)