Цигойло мой, ще се видим на Косовска, на нашето място, на кафе. Повече никога няма да чуя тези думи, моят Пеле отиде в небесното царство, в рая със сигурност, защото такъв човек, такъв голям човек няма да се роди скоро.
И не пиша това, защото за мъртвите трябва да се говори само хубаво, опитвам през сълзи и тъга, да изпратя послание до човека, който ми беше като по-голям брат. Почти половин век, защото толкова дружахме. Във времето докато бях в къси панталони, а носех дълги, защото станах журналист. А той вече беше футболен великан, икона.
И никога нашето приятелство не е било под въпрос, а бях с него или до него и когато му беше най-хубаво, но и най-тежко. Беше специален във всичко, па и по речника и обръщането. И сега докато ми се свива сърцето чувам неговият глас, който говори: "Когато бих казал нещо или направил против тебе, това би било сякаш го правя срещу себе си."
Това съм чувал доста пъти когато сме разменяли мисли и когато не се съгласявахме в някои ситуации. Защото, Петко не умееше да лъже. А кръстосването на мисли ни носеше много радости.
И никога не е крил, че Цървена звезда му е била и останала вечна любов и люта рана. И като играч и треньорска. Представете си някой, който е роден в Книн, а е бил толкова добър играч, да не облече червено-белия екип.
"Милян беше баща на футболната нация, имаше идеи, визии. В това време още не се бяха появили Цоле Янкович и Жота Антонийевич и той ми говореше, че трябва да играя по дясното крило до Караси, Лазаревич, Куле Ачимович и Джая. Каква атака би било това", говореше ми своевременно Петко не обяснявайки ми защо неговата мечта не се е сбъднала.
Не съм го и питал, не съм настоявал, защото знаех, че ако искаше да ми каже, това би и направил. Не исках да му сипвам сол в раната.
И като треньор е бил на крачка до Маракана и то не един път. Не се е жалил макар че гласът му беше по-твърд когато говореше:Ilija Petkovic, who starred for Yugoslavia at the 1974 #WorldCup and guided Serbia and Montenegro to the 2006 edition as coach, has died at the age of 74.— FIFA World Cup (@FIFAWorldCup) June 27, 2020
Our thoughts are with his loved ones at this sad time. pic.twitter.com/5aDy5nrgPu
"Звезда, очевидно, не е била моята съдба. Да, имаше разговори и с Джая и с Цвеле да седна на червено-бялата пейка, все пак, не се подредиха нещата. Веднъж и аз поставих някои условия, които не можеха да приемат. И затова казвам: "Никой не е виновен". А какви идеи имах и какви играчи бяха тогава в Звезда, смятам, че можехме чудеса да направим."
Съдбата, проклетата съдба, която му взе и живота.
Малцина знаят, че и Партизан е искал да ангажира Илия Петкович. Не ми скри и този футболен епизод:
"В това време имаше джентълменско споразумение между най-големите клубове и не можеше току-така да преминеш от единия лагер в другия. Па нима мислиш, че Самарджич и Скоблар щяха да останат вечно в ОФК Београд, ако можеха в Звезда или Партизан. Истина е, че съм разговарял с генерал Зекич в Дома на ЮНА. Ух, когато пред теб застане генерал-подполковник, така във военно облекло, стегне ти се гърлото. Партизан тогава беше клуб-държава."
Не е отишъл и в Хайдук, въпреки че Тито Киригин е бил Бог в Сплит, а лично се ангажирал да го доведе, а когато съм го питал как така само Динамо не го е канил, отговори със смях, веднага:
"Ха, ха, как загребчани да доведат някого от Книн. Па това не можеше и насън да се случи."
Квалификациите за Световното първенство през 2006 година в Германия бяха нещо специално. "Свети Илия" изстрелваше такива родолюбиви снаряди, че всички се чувстваха възвишено. Спечелено е първо място в групата, пред Испания и Белгия, с голова разлика 15:1. Държавата беше в еуфория, да си пред две световни сили, да играеш футбол от мечтите, Йеврич беше преодолян само от Раул... А тогава, още на подготовката, атмосферата се скапа, сякаш националния екип носеха някакви други играчи, а ги водеха някакви други хора.
"Поведението в отбора и около него с разпадането на Югославия изведнъж стана проблематично и всеки правеше каквото поиска и аз вече не можех да държа състава заедно и под контрол. Имаше и контузени и обидени, всеки имаше право да мисли, а това е най-лошото", говореше ми Петко, но не искаше да изнася своята мъка пред обществеността.
Промени се и Петко, беше някак мълчалив, опита да намери общ език с националите, но имаше само 11 места в първия състав. И за пръв път не послуша себе си, а играчите и се случи "шестицата" в дуела с Аржентина. И започна неговият кошмар. Мълчеше и търпеше, всичко пое върху себе си. Такъв е Петко.
"Това беше тежък период за мене. Нито и преди това съм бил най-добрият треньор в света, а и после не бях най-лош. Не исках никого да нападам, но е ясно, че играчите трябваше да имат повече уважение към държавата, въпреки че беше разкъсана, към екипа, емблемата... Онова което ме боли е фактът, че след поражението от Аржентина всички побягнаха, не се огласиха, спокойно четяха плюенето на моя сметка."
Остана Пеле твърд в решението да не назове тровещите атмосферата, защити играчите, и онези, които му подхвърляха клипове, аз знам кои са, защото ми го каза и защото бях там, в Германия, но няма и днес да ги разкрия, защото Петко искаше така.
Издържа "Свети Илия" всичко, остана във футбола и му се отдаде, както винаги, до край. С цялото си сърце. Остана във Футболния съюз на Сърбия, съветваше, помагаше... Беше президент на своя ОФК Београд, гонеше, нервираше се заради немотията, опитваше да изправи сръбската футболна крива Дрина, а тогава стана председател на ФС Белград. Нищо не му беше тежко, пътуваше по Сърбия, подаряваше от името на Съюза топки, екипи, откриваше игрища...
И може би точно на този път "закачи" корона и за пръв път в живота - не победи.
А бях сигурен, че неговото голямо, топло, а лъвско сърце ще издържи. За съжаление, не е, отиде Петко в легендата, а още много можеше да подари на своето семейство, приятели, футболния свят.
Ще ми липсва, наистина много, защото този свят без него никога няма да бъде същият.
Сбогом приятелю.
Автор: Йован Цига Секулич
